ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3509

гр. София, 26.06.2026 год.

Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

като изслуша докладваното от съдия Р. Б. ч. гр. д. № 15 по описа на съда за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. К. Б. и Б. Г. Б. против определение № 3446 от 04.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 2904/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 10143 от 05.08.2025 г. по гр. д. № 7121/2023 г. на Районен съд – Пловдив.

Частните жалбоподатели твърдят, че определението е постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Обосновават порочност на въззивния акт с доводи за наличие на правен интерес като главно встъпващи лица да предявят срещу първоначалните страни иск за нищожност на сделка, по която първоначалните ищци не са страна и за която съдът следи служебно, и да установят по реда на чл. 225 ГПК собствеността върху целия имот, а не само върху идеалната част, предмет на първоначалния иск. Навеждат оплаквания и за допуснати процесуални нарушения, свързани с доклада по делото, за незаконосъобразно прекратяване на предявените по реда на чл. 225 ГПК искове и нарушение на диспозитивното начало. Искат отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират разноски.

Допускането на касационното обжалване обосновават с наличие на селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Формулират следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е първоинстанционният съд, в производство с участие на главно встъпило лице по чл. 225 ГПК, да разгледа и да се произнесе по предявения от него иск с правно основание чл. 26 във вр. с чл. 209 ЗЗД и по въведените доказателства за нищожност на правната сделка, когато валидността на тази сделка е преюдициална за изхода на спора, и 2. Длъжен ли е първоинстанционният съд, в производство с участие на главно встъпило лице по чл. 225 ГПК, да разгледа иск по чл. 124 ГПК за установяване на собственост върху целия имот, когато първоначалният иск е за 1/2 ид. ч., при наличие на идентичност на спорното право по вид и предявеният под евентуалност иск по чл. 79 ЗС. Твърдят, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № l/2020 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК насрещните страни – А. Б. Б. и М. Н. Б. (ищци в производството) са подали отговор, в който са изложили твърдения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба. Претендират разноски.

Не е постъпил отговор от С. С. Д. – ответник в производството.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и наведените доводи, приема следното:

Частната касационна жалба е редовна и допустима.

Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Исковото производство е образувано по подадена на 19.05.2023 г. искова молба на А. Б. и съпругата му М. Б., с която са предявени против С. Д. искове за признаване за установено, че са собственици на 1/2 ид. ч. от сграда, представляваща понастоящем сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот от 08.07.2009 г., а евентуално въз основа на реализирано право на строеж. Излагат, че постановлението е издадено по образуваното срещу Н. Б. изп. дело № 248/2008 г. на ЧСИ П. И., с което притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от тогавашните две паянтови бараки в източната част на УПИ *-* в кв. 160 по плана на Ц. част на [населено място] (понастоящем сграда с идентификатор ****) – гараж, заедно с правото на строеж върху тях, са им възложени от съдебния изпълнител. Обосноват правния си интерес с твърдения, че с нотариален акт за покупко-продажба № 114 от 22.03.2018 г. Н. Б. и съпругът й К. Б. са продали на сина си К. Б. процесната сграда, който от своя страна, заедно със своята съпруга Б. Б., са продали същата на С. Д. с нотариален акт за покупко-продажба № 123 от 22.05.2018 г., които договори не са породили вещнотранслативен ефект относно притежаваната от тях 1/2 ид. ч. от процесната сграда.

Ответникът С. Д. в срока по чл. 131 ГПК е оспорил иска поради липса на надлежна легитимация, обоснована с твърдения за нищожност на сключения с него договор за покупко-продажба поради противоречие със забраната на чл. 209 ЗЗД и принадлежността на процесната сграда на трети на производството лица - К. Б. и Б. Б..

На 14.02.2025 г. с искова молба, пояснена с молби от 25.03.2025 г. и 07.04.2025 г., К. Б. и Б. Б. са поискали да бъдат конституирани като главно встъпили лица, излагайки твърдения, че те са изключителни собственици на процесната сграда с идентификатор **** по силата на договора за покупко-продажба от 22.03.2018 г., която не е идентична с описаните в постановлението за възлагане две паянтови бараки, както и предвид нищожността на договора за покупко-продажба от 22.05.2018 г. поради противоречието му със забраната на чл. 209 ЗЗД, а при евентуалност – въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност от 22.03.2018 г. При тези твърдения и такова за сключване на нов договор за покупко-продажба от 12.07.2023 г. между тях и ответника С. Д., същите са формулирали са искания за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба от 22.05.2018 г. и за признаването им за собственици на цялата процесна сграда на основание покупко-продажба, евентуално - придобивна давност. Във връзка с дадени от първоинстанционния съд указания, главно встъпващите лица са уточнили, че насочват иска си за нищожност против двете страни по първоначалния иск.

С. Д. е подал отговор на исковата молба на главно встъпващите лица, с който е признал изцяло предявените по реда на чл. 225 ГПК искове.

След като с протоколно определение от 21.03.2025 г. първоинстанционният съд е допуснал главното встъпване, с друго постановено от него определение № 10143 от 05.08.2025 г. е прекратил производството в частта по предявените по реда на чл. 225 ГПК иск по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 209 ЗЗД за установяване нищожността на договора за покупко-продажба от 22.05.2018 г. и установителните искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК за частта над 1/2 ид. ч. от сградата.

За да потвърди определението на РС - Пловдив, въззивният съд е приел за недопустим иска за прогласяване на нищожност на сделката, с която главно встъпилите лица са отчуждили имота в полза на първоначалния ответник, тъй като по този иск първоначалните ищци не са легитимирани да отговарят и нямат правен интерес от участие, а и евентуалното уважаване на иска не води до защита на правото на собственост от ищците, претендирано въз основа на друго правоотношение. По отношение на частичното прекратяване на исковете за собственост въззивният съд е приел, че спорното право, предмет на първоначалния иск, е 1/2 ид. ч. от сградата, като е недопустимо по реда на чл. 225 ГПК да бъде въвеждана като предмет другата 1/2 ид. ч., за която липсва спор, респ. правен интерес от търсената защита.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, тъй като съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото подлежат на обжалване пред Върховния касационен съд, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивно определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело и е с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и специалната предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност (арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК).

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане касационното обжалване. По поставените в изложението въпроси в частта относно допустимостта на предявените по реда на чл. 225 ГПК искове не е налице противоречие с посочената от частните жалбоподатели тълкувателна практика на ВКС.

В мотивите на т. 9, б. „б“ от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на ВКС е разяснено, че главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Според установената практика на ВКС (решение № 21 от 04.03.2020 г. по гр. д. № 2087/2019 г. на ВКС, I г. о.) една от предпоставките по чл. 225 ГПК е встъпващият да предяви самостоятелно право върху предмета на спора, като заяви претенция, че спорното право, предмет на първоначалния иск, му принадлежи изцяло или отчасти. Претендираното от главно встъпилото лице субективно право трябва да е несъвместимо със спорното право, предмет на първоначалния иск, а уважаването на исковете на главно встъпилото лице трябва да може да осуети уважаването на първоначалния иск и да обуслови отхвърлянето му. Друга предпоставка е исковете на главно встъпилото лице срещу ищеца и срещу ответника по първоначалния иск да имат за предмет едно и също самостоятелно субективно право на встъпващото лице. И по двата иска решението трябва да е еднакво по въпроса носител ли е главно встъпилото лице на претендираното самостоятелно субективно право. За съвместното разглеждане на предявените от главно встъпващите лица искове е необходимо още те да са процесуално допустими (определение № 145 от 07 юли 2016 г. по ч. гр. д. № 2763/2016 г. на ВКС, II г. о.). Наличието на правен спор е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, включително по исковете на главно встъпващото лице. Предмет на спора е претендираното от ищеца субективно материално право, индивидуализирано в исковата молба посредством основанието и петитума на иска. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че е налице тъждественост/несъвместимост само по отношение на 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху сградата, която първоначалните ищци са въвели като предмет на своя иск и която главно встъпващите лица претендират за себе си, а по отношение на останалата 1/2 ид. ч. - над процесната такава, не е налице правен спор, поради което за третите лица липсва правен интерес да искат установяване на собственическите права върху нея, респ. същото е недопустимо.

В съответствие с изложеното в установената практика на ВКС относно същността на главното встъпване е и даденото разрешение на въззивния съд за недопустимост на иска за прогласяване на нищожност на договора за покупко-продажба от 22.05.2018 г., с който главно встъпващите лица са продали имота на ответника. Предмет на иска по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 209 ЗЗД е валидността на договора, а не принадлежността на правото на собственост, поради което уважаването му не може да разреши спора относно принадлежността на правото на собственост и неговата основателност не обуславя отхвърляне на първоначално предявения иск, обоснован с придобиване на собствеността въз основа на постановление за възлагане, издадено по осъщественото девет години преди сключване на атакуваната сделка принудително изпълнение и при това срещу един от праводателите на главно встъпилите лица. Независимо от това валидността на договора, при липсата на предпоставки за съвместното на разглеждане на иска по чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 207 ЗЗД, може да бъде преценена в мотивите на съдебния акт по съществото на спора, при разглеждане на принадлежността на собствеността върху процесната 1/2 ид. ч. от процесната сграда.

Освен това друг решаващ мотив на въззивния съд за недопустимост на иска за нищожност, предявен по реда на чл. 225 ГПК за съвместно разглеждане, е липсата на пасивна процесуална легитимация на първоначалните ищци по него, доколкото те не са страни по договора и сключването на същия, спрямо който те не са и последващи приобретатели на процесната сграда, не рефлектира върху правната им сфера. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват както аргументи, така и съдебна практика, които да обусловят допускане на касационното обжалване във връзка с този обуславящ извод. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че съгласно трайно установената съдебна практика, включително и разясненията, дадени в мотивите на ТР № 7 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС, надлежен ответник по иск за прогласяване нищожност на сделка, предявен от едната страна, е другата страна по материалното правоотношение, възникнало въз основа на нея, между които в настоящия случай няма спор, че сделката е невалидна. Другите посочени в изложението тълкувателни решения - ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № l/2020 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, са неотносими към поставените въпроси. Първото разяснява кога съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, а второто разяснява смисъла на презумпцията по чл. 69 ЗС. Настоящото дело касае т. нар. „процес относно процеса“ и предмет на проверка са единствено изводите на въззивния съд относно допустимостта на съвместното разглеждане на първоначалния иск с предявените по реда на чл. 225 ГПК претенции, не и такива за материалноправния спор по същество. По същите съображения първият въпрос в частта относно задължението на въззивния съд да се произнесе по въведените доказателства за нищожност на правната сделка, както и доводите за обосноваването му относно допуснатите от първоинстанционния съд нарушения, свързани с доклада по чл. 146 ГПК, са изцяло неотносими към предмета на настоящото производство, тъй като те подлежат на проверка по реда на обжалване на решението.

Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на частния жалбоподател, като съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване.

В случая не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, нито да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие на останалите елементи на тази форма – наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. Липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от частните жалбоподатели въпроси.

При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се констатират наличието на пороци, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното определение. Не е налице и поддържаната от частните жалбоподатели очевидна неправилност, предполагаща пряко установимо от съдържанието на обжалвания акт тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Аргументът за неправилно прекратяване на исковете по чл. 225 ГПК също не обосновава квалифицирана форма на неправилност, тъй като определението, с което се уважава искането за главното встъпване е по движение на делото и съгласно чл. 253 ГПК няма пречка постановилият го съд сам да го измени или отмени.

В заключение определението не следва да бъде допускано до касационен контрол.

При този изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по частната касационна жалба - А. Б. и М. Б., следва да бъдат присъдени поисканите своевременно и извършени от тях разноски за адвокатско възнаграждение от 250 лева по представените договор за правна защита и списък, равняващо се на 127.82 евро.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3446 от 04.11.2025 г. по в. ч. гр. д. № 2904/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА К. К. Б. и Б. Г. Б. да заплатят на А. Б. Б. и М. Н. Б., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 127.82 евро (с левова равностойност 250 лева) - разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.