Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2515/2021 г., стр. 3/3

ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50547София, 18.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседание на 03.10.2022 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2515 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца А. Ч..

Ответникът „Ю. Б. АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивното решение е обжалвано в частите относно отхвърлената част от предявените установителни искове по чл. 146 ЗЗП и относно отхвърлените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че оспорените с исковете по чл. 146 ЗЗП клаузи по чл. 14, ал. 4, изр. 1 от процесните два договора за банков кредит не са неравноправни. Извода си е мотивирал със съображенията, че клаузите с идентично съдържание: „Минималната приемлива за банката стойност на тримесечния SOFIBOR е 4,3%.“ са индивидуално уговорени при посочена конкретна стойност на индекса.

По отношение на останалите искове съдът е приел, че при изчисляване на размера на задълженията съобразно фиксирания минимален размер на индекса платените без основание лихви са в размера, до който ответникът е признал исковете и е върнал надплатеното в хода на производството, а не в претендираните от ищеца по-високи размери, обусловени от приложение на лихвен процент при по-ниска от уговорената минимална стойност на индекса. Приел е също за недоказано едновременното заплащане от страна на ищеца на премиите по сключените във връзка с договорите за кредит застраховки „Живот“ и удържането на такси за управление от банковата му сметка при предвидената в договорите алтернативност на двата вида плащания.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия от формулираните от жалбоподателя въпроси: „Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?“. Въпросът отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото при преценката за неоснователно на исковете по чл. 146 ЗЗП решаващия си извод за индивидуално уговаряне на процесните клаузи въззивният съд е основал върху включването на същите в договорите за кредит, а не върху преценка по същество съобразно критериите, установени в чл. 143-145 ЗЗП. Налице е и специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед установената по въпроса последователна практика на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя (т. д. № 535/2016 г., I т. о., т. д. № 875/2017 г., 1 т. о. и др.), съгласно която подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението да докаже, че съдържащите се в него клаузи, оспорени като неравноправни, са били индивидуално уговорени с потребителя.

Предвид обусловеността на исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, респ. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, от решението по исковете по чл. 146 ЗЗП, същият въпрос се явява обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК и по отношение на решаващите изводи за неоснователност на тези искове, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато и в тези части.

Направеното искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС следва да се остави без уважение. Съгласно чл. 267 ДФЕС преюдициалните въпроси могат да имат за предмет тълкуването на разпоредби от самия ДФЕС или валидността или тълкуването на актове на съюза. В разглеждания случай не са изложени конкретни аргументи за обусловеност на настоящия спор от тълкуването на конкретни разпоредби от правото на съюза. Извън бланкетното посочване на чл. 3, параграф 1, чл. 4, параграф 1, член 6, параграф 1 и чл. 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, възпроизвеждането на разпоредби от правото на съюза, описание на фактите по настоящия спор и формулировката на преюдициалните въпроси, чието отправяне се иска, не е посочено по какъв начин тези въпроси се съотнасят към конкретни разпоредби на директивата, както и към конкретни разпоредби на националното законодателство, транспониращи директивата. Не е обосновано следователно наличието на проблем при установяване на действителното съдържание на цитираните разпоредби от директивата, а при липсата на пряко действие на същите – и евентуално противоречие на транспониращите национални разпоредби, респ. неправилно транспониране или липса на такова. В действителност с формулираните въпроси се търси не тълкуване на разпоредби от правото на съюза по смисъла на чл. 267 ДФЕС, а директен отговор на конкретните правни въпроси по спора съобразно конкретната фактическа обстановка, т. е. директно решение на спора, което е извън предмета на производството по чл. 267 ДФЕС.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Оставя без уважение искането на жалбоподателя А. Ч. за отправяне на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз.

Допуска касационно обжалване на решение № 10505/05.08.2021 г. по гр. д. № 2651/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2197,74 лв. с посочен в него номер на делото. При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: