Върховен касационен съд, I т. о., определение по т. д. № 2580/2019 г., стр. 7/7

ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50546София,17.08.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседаниe на 23.05.2022 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2580 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

I. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК. Същото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС-ОСГТК. По последното е постановено ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г., поради което производството следва да бъде възобновено.

Подадена е касационна жалба на ответника С. П. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение на Софийски градски съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „Фар“ АД на основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 и договор за заем и цесия главница в размер на 121 700 лв. и лихва за забава в размер на 36 983,06 лв.

Ищецът оспорва жалбата.

II. По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

1. За да се произнесе по основния спорен въпрос относно предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, въззивният съд е приел, че събраните по делото свидетелски показания са допустими на основание чл. 165, ал. 1 ГПК. Обсъждайки показанията на свид. В., съдът е приел за установено, че при сключването на договора за заем от 15.07.2010 г. като отделен документ била съставена подписана от ответника П. разписка за предаване на сумата 121 700 лв. в брой, която по-късно се намирала в държане на първия приобретател на вземането „М.“ ООД. Приел е също, че впоследствие тази разписка била унищожена, когато част от архивните документи на дружеството, сред които била подредена и посочената разписка, били напълно унищожени или евентуално – че разписката била изгубена поради проявена небрежност от страна на свид. В. с предаването за вторични суровини на оцелялата при наводнението част от архива. Във връзка с това е съобразил и обстоятелствата, че договорът за заем и следващите цесии са били надлежно отразени в редовно водените счетоводства на двете търговски дружества (цесионери), че във връзка със същия договор ответникът е издал в полза на заемодателя запис на заповед, за който е приел, че като документ представлява извънсъдебно признание на ответника, че в негова тежест е възникнало задължение за плащане на сумата 121 700 лв., идентично по дата на възникване, размер, падеж и кредитор със задължението по договора за заем, както и че процесният договор за заем, заедно с предхождащия го заем, сключен между К. Д. и „М.“ ООД (доказващ, че заемодателят е разполагал с необходимите парични средства), са били надлежно декларирани от К. Д. в годишната му данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ за 2010 г.

По-нататък съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника срещу договорите за цесия, легитимиращи ищеца като носител на процесните вземания, като е приел, че и двете цесии са породили транслативен ефект, доколкото при сключването им прехвърляните вземания са съществували.

2. Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2.1. Вероятна недопустимост на въззивното решение се обосновава с отказа на въззивния съд да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

В съдебното заседание на въззивния съд ответникът е представил копие от искова молба, подадена на 16.05.2019 г., с който същият е предявил срещу ищеца и третото лице „М.“ ООД иск за установяване на нищожност на сключения между двете дружества договор за цесия, основан на твърденията, че страните не са имали намерение да уредят свои имуществени отношения чрез разпореждане с действително съществуващо вземане и насрещно заплащане на цена, както и че вземането не е индивидуализирано, с позоваване и на установената неплатежоспособност на цедента „М.“ ООД – обстоятелства, квалифицирани в исковата молба като липса на основание по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД.

Съдът е отхвърлил искането за спиране по съображения, че представеното копие от искова молба не е достатъчно да установи образуването на дело по нея. Подновеното с писмената защита искане за спиране повторно е отхвърлил с нарочно определение, като е приел, че в настоящото производство ответникът е пропуснал да предяви с отговора на исковата молба възражението си за нищожност на цесията, поради което това възражение е преклудирано на основание чл. 133 ГПК и тази преклузия не може да бъде преодоляна чрез предявяването на установителен иск в отделно производство.

Изложените обстоятелства не разкриват данни за вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно ТР № 1/2020 на ВКС-ОСГТК съдът е длъжен да се произнесе по нищожността на сделка или отделни клаузи от нея и без възражение в този смисъл на заинтересованата страна, само когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните доказателства, което условие в разглеждания случай не е налице, вкл. с оглед заявеното от жалбоподателя основание за нищожност. По-нататък следва да се съобрази, че обусловеност между делата по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като основание за спиране на производството е налице, когато съществуването на спорното правоотношение, предмет на обуславящото дело, е от значение за съществуването на правоотношението, предмет на обусловеното дело. Съобразно установената практика на ВКС (гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о.), освен в хипотезите на забрана за прехвърляне на вземането или особени условия за това, изрично установени със закон, длъжникът по прехвърленото вземане не е легитимиран да оспорва валидността на договора за цесия, тъй като същият няма за последица изменение в правната сфера на длъжника, а предизвиква единствено смяната на кредитора, което за самия длъжник, от гледна точка на неговото задължение, респ. на имуществените му права, които ще послужат за изпълнение на задължението, е без значение. При липсата на възможност длъжникът да оспорва действителността на цесията като защитно средство по предявения от цесионера иск се налага извод, че тази действителност не е от значение за правилното решаване на делото по този иск, следователно не е налице основание за спиране на производството по последния. Поради това в конкретния случай отказът на въззивния съд да спре производството не може да обоснове недопустимост на постановеното решение.

Не се установяват и данни за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай не са изложени конкретни аргументи за обосноваване на очевидна неправилност в посочения смисъл. Поддържа се, че решението е постановено в пряко и грубо противоречие с правилата на формалната и житейска логика, а именно, че поведението на заемодателя и на ответника, насочено към извършване на нотариално удостоверяване на подписите им под договора за заем, без заверяване на подпис под разписка, която е част от съдържанието на реалния договор за заем и за която ищецът твърди да е съществувала още към 2010 г., сочи, че нито такава разписка е съществувала към датата на нотариалното удостоверяване, нито заемната сума е била предадена към този момент. Изложените твърдения не обосновават очевидна неправилност съобразно посоченото по-горе съдържание на това основание за допускане на касационно обжалване, доколкото предполагат проверка на правилността на фактическите изводи на въззивния съд въз основа на анализ на доказателствата по делото, а не на база единствено мотивите на решението, следователно представляват доводи по правилността на последното като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято проверка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

1) следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните; длъжен ли е съдът да даде отговор на всички релевирани от ответника доводи и възражения; следва ли направените изводи въз основа на косвени доказателства и показания на заинтересован свидетел да са недвусмислени;

2) допустимо ли е да бъде ограничавано доказването с допустими и относими доказателствени средства, когато исканията за събиране на доказателства не са преклудирани, отказани са неоснователно от първоинстанционния съд или са необходими за изясняване на обстоятелствата по делото;

3) допустимо ли е съдът да цени свидетелски показания, допуснати за установяване сключването и съдържанието на договор на стойност над 5000 лв.;

4) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по инцидентно заявено възражение за нищожност на договор, имащ обуславящо значение за изхода на спора, в хипотезата на чл. 266, ал. 2 ГПК – когато в срока за отговор на исковата молба ответникът не е могъл да узнае обстоятелствата, обуславящи твърдяната нищожност и когато за преценката относно нищожността не се налага събиране на нови доказателства;

5) могат ли да бъдат направени изводи за редовно водено счетоводство, отговарящо на изискванията за своевременно отчитане, хронологичност, последователност, документална обоснованост, без проверка на място на организацията на счетоводната дейност и счетоводните записвания извън тези, представени избирателно от ищеца и изрично оспорени от ответника;

6) какви обстоятелства следва да установи допуснатият свидетел за установяване факта на загубване или унищожаване на разписка за дълг;

7) съставлява ли записът на заповед извънсъдебно признание за дълг или за факта на получаване на заемна сума по сключен договор за заем;

8) какво следва да бъде съдържанието на установявано извънсъдебно признание на дълг или на факта на получаване на заемна сума, към кого следва да бъде отправено и необходимо ли е от съдържанието на евентуалното признание недвусмислено да се установява основанието на дълга;

9) може ли неподписан разходен касов ордер да бъде ценен като доказателство за произход и наличие у заемодателя на заемната сума по договор за заем;

10) представлява ли разписката за получена заемна сума първичен счетоводен документ;

11) представлява ли твърдяното от ищцовата страна предаване на документи за вторични суровини умишлено действие по унищожаване на документи, за което страната отговаря (респ. свидетелски показания за съдържанието на унищожените документи са недопустими) или същото има характер на небрежно по форма на вината поведение.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. С дадената формулировка същият е принципно относим към всяко исково производство, като не са изложени аргументи за обосноваване на значението му за конкретното дело, като не е посочено кои допустими и относими доказателства и доводи на жалбоподателя не са били обсъдени от въззивния съд. В третата си част въпросът е от фактическо, а не правно естество, доколкото се отнася до правилността на фактическите изводи на въззивния съд.

Вторият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият предпоставя неправилност на отказа на въззивния съд да допусне поисканите от жалбоподателя доказателства, без да е обосновано противоречие на мотивите на съда, изложени в подробното определение по чл. 267 ГПК, с практиката на ВКС във връзка с всяко от отхвърлените доказателствени искания.

Третият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд, обосновал допустимостта на свидетелските показания с изключението по чл. 165, ал. 1 ГПК в хипотезата на изгубване/унищожаване на разписката за предаване на заетата сума не по вина на страната.

По четвъртия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в тази част въззивното решение е в съответствие с посочената по-горе практика на ВКС относно възможността длъжникът да оспорва действителността на договора за цесия.

Въпросите пети, шести, девети и десети също не удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са от фактическо, а не правно естество.

Седмият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като издадения във връзка с процесния договор запис на заповед съдът не е ценил като разписка, доказваща предаването на заемната сума, а като сделка, установяваща възникналото въз основа на нея менителнично задължение, свързано с договора за заем, оттук и като косвено потвърждение на свидетелските показания за унищожаване на издадената разписка.

Накрая, не е правен въпрос и единадесетият, доколкото същият е насочен към определянето на формата на вината за унищожаването на разписката. Умисълът и небрежността като форми на вината са обективни факти, а не правна квалификация, оттук и констатацията за наличие на небрежност вместо умисъл, или обратно, представлява фактически, а не правен извод.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят дължи на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 2900 лв.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Възобновява производството по т. д. № 2580/2019 г. по описа на ВКС, I т. о.

Не допуска касационно обжалване на решение № 1531/24.06.2019 г. по гр. д. № 1053/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Осъжда С. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на „Фар“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер на 2900 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: