Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: П. Н. Членове: С. Х. П. Б. при секретар А. И. и с участието на прокурора М. Б. изслуша докладваното от съдията П. Б. по административно дело № 4088 / 2022 г.
Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на В. Я. срещу Решение № 301 от 18.01.2022 г. на Административен съд София-град по административно дело № 7300/2021 г.
С обжалваното решение съдът е обявил за нищожно волеизявлението на Началник отдел Пътна полиция при Столична дирекция на вътрешните работи ([Фирма 1]) за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС) № [номер]/21.01.2016 г. на лицето В. Я..
Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Счита за неправилен извод на съда, че административният орган, разрешил издаването на СУМПС не притежава компетентност за това, предвид че не е доказано, че В. Я. няма обичайно пребиваване в Р. Б. към датата за издаване на свидетелството.
Счита, че резултатите от проверка на настоящия и постоянен адрес на лице в България, при която същото не е намерено на адреса, както и липсата на данни в Националния осигурителен институт ( НОИ) за осигуряване на същото, не са достатъчни за обосноваване на извод, че Яневски не пребивава обичайно в страната.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да бъде отхвърлен протеста на прокурор от Софийска градска прокуратура, поставил начално на съдебното производство.
Ответникът по касационната жалба Началник отдел Пътна полиция при[Фирма 1], счита същата за неоснователна. Излага фактите по делото, анализира ги и счита за правилен извода на съда, че В. Я. няма обичайно пребиваване на територия на Р. Б. към датата на подаване на заявлението за издаване на СУМПС, поради което липсва териториалната компетентност на органа издател и правилно неговото волеизявление за издаване на СУМПС е обявено за нищожно.
Ответникът се представлява от юрисконсулт Ц. В..
Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника, и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
На 06.01.2016 г. настоящият касатор подава заявление за подмяна на документ за самоличност на български гражданин СУМПС ведно с декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава членка на Европейския съюз и адрес гр. София, [улица], удостоверение за здравословно състояние и уверение за завършено средно образование.
На 21.01.2016 г. е издадено СУМПС за категория В1, В АМ на касатора със срок на валидност 21.01.2026 г.
В последствие в Главна дирекция Национална полиция е получено съобщение от компетентните власти в Германия, че лицето В. Я. има адресна регистрация в Германия от 29.06.2015 г. и пребивава точно посочен адрес в Аусбург, поради което не отговоря на изискването за обичайно пребиваване съгласно Директива 2006/126/ЕО и СУМПС от 21.01.2016 г. е издадено в нарушение на изискванията за това.
Извършена е проверка на декларирания от касатора адрес, на който същият не е намерен, но е установено, че на адреса се намира административна сграда.
Извършена е и проверка в регистрите на НОИ, чийто резултат удостоверява, че считано от 01.2015 г. до 03.2021 г. няма данни за осигуряване на касатора.
На 23.07.2021 г. прокурор от Софийска градска прокуратура подава протест до Административен София-град с искане за прогласяване нищожността на волеизявлението на Началник отдел Пътна полиция при[Фирма 1] за издаване СУМПС [номер]/21.01.2016 г. на лицето В. Я.. По протеста е образувано административно дело № 7300 по описа на Административен София-град за 2021 година.
На 18.01.2022 г. Административен София-град постановява обжалваното Решение № 301, с което съдът е обявява за нищожно волеизявлението на Началник отдел Пътна полиция при[Фирма 1] за издаване СУМПС [номер]/21.01.2016 г. на лицето В. Я..
Съдът приема, че В. Я. няма обичайно пребиваване на територия на Р. Б. съгласно чл. 12 от Директива ЕС 2006/126/ЕО, поради което началникът отдел Пътна полиция при[Фирма 1] няма компетентност да нареди издаването на СУМПС и волеизявлението в тази връзка е нищожно.
Решението на Административен съд София-град е валидно, допустимо и правилно.
Касаторът не развива конкретни доводи в подкрепа на посоченото касационно основание съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 212, ал.1, т. 4 АПК задължителното съдържание на жалбата включва и точно, и мотивиран посочване на конкретните пороци на решението, които съставляват касационните основания. В случая касационното основание съществени процесуални нарушения е точно посочено, но не е мотивирано, поради което и на основание чл. 218, ал.1 АПК съдът не дължи произнасяне по него.
Няма спор между страните по основните точно и пълно установени от съда факти, а именно, че настоящият касатор е поискал подмяна на СУМПС от началника отдел Пътна полиция при[Фирма 1] и е декларирал обичайно пребиваване на територията на страна на адрес в гр. София. Касаторът признава в касационната си жалба, че има адресна регистрация на територията на Р. Г. от 2015 г.
Спорен е въпросът дали тези факти установяват обичайно пребиваване на лицето в страната по смисъла на приложимото право?
Приложимото право в случая е чл. 151, ал. 5 ЗДвП, който изисква лицето, което иска да му бъде издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство, да е установило обичайното си пребиваване в страната по смисъла на 6, т. 46 ЗДвП. Разпоредби коректно транспонират член 7 и член 12 от Директива 2006/126.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 151, ал. 5 ЗДвП и чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба №І-157 установяването на обичайното пребиваване става въз основа на декларация на лицето, за която лицето носи своята отговорност. Това не означава, че органът няма възможност да извърши проверка на декларираните обстоятелства, каквато теза застъпва касатора в жалбата си.
В случая въз основана вторична проверка е установено, че на декларирания адрес не се намира жилищна сграда, а такава на общинската администрация и лицето не е установено на адреса, което е и житейски невъзможно. Установено е също, че не се осигурява в България, както и че има непрекъсната адресна регистрация от 2015 г. на територията на Р Германия (което се признава и в касационната жалба).
Следователно събрани са достатъчно доказателства, от които е видно, че г-н Яневски не пребивава достатъчно дълго в страната в рамките на релевантния период, за да се приеме, че има обичайно пребиваване на територията на Р. Б. през последните 12 месеца преди подаването на заявлението за подновяване на СУМПС.
Яневски не е представил доказателства за наличието на трудови, лични или други връзки на българска територия, които да обосновават различен извод, дори не сочи конкретни такива.
Съгласно съображение второ от Директива ЕС 2006/126/ЕО притежаването на свидетелство за управление, надлежно признато от държавата членка домакин, насърчава свободното движение и свободата на установяване на хората. Тази значимост на правилата за издаване на свидетелства за управление на превозни средства за общата транспортна политика, за подобряване на пътната безопасност и за улесняване на свободното движение на хора, не лишава държавата членка домакин (която не е издала свидетелството, в случая Германия) от възможността да откаже да признае на своя територия свидетелство за управление, издадено в друга държава членка, когато въз основа на неоспорима информация от държавата членка на издаване е установено, че към момента на издаване на свидетелството за управление притежателят на това свидетелство не е отговарял на условието за обичайно пребиваване, предвидено в, член 7, параграф 1, буква д) от Директива 2006/126 решение от 01.03.2012 г., Akyьz, С-467/10, EU:C:2012:112, т. 77 на Съда на Европейския съюз. А в решение от 26.04.2012 г., Hofmann, С-419/10, EU:C:2012:240, т. 90, Съдът приема, че Запитващата юрисдикция обаче трябва да установи дали г-н Hofmann е имал обичайно пребиваване в Чешката република към момента на получаване на свидетелството за управление. Ако това не е било така, германските власти могат да откажат да признаят валидността на това свидетелство. Това значи, че компетентните органи на държавата членка домакин може и да откаже да признае валидността на издадено от българската държава свидетелство за управление, ако е надлежно установено, че към датата на издаване на свидетелството лицето не е имало обичайно пребиваване в България.
В случая сме изправени пред сходна хипотеза компетентните органи на държавата членка домакин (Германия) считат, че лицето не е имало обичайно пребиваване на територията на България към датата на издаване на СУМПС, поради което са уведомили компетентните български органи за това.
Извършена е проверка, която е потвърдила данните, че към 06.01.2016 г. настоящият касатор не е имал обичайно пребиваване територията на България съгласно член 12 от Директива 2006/126, поради което и българските органи нямат компетентност да му издадат/подменят СУМПС. Липсата на териториална компетентност винаги води нищожност на издадения акт, в случая на волеизявлението за издаване на заявеното от г-н Яневски СУМПС.
Първоинстанционият съд е стигнал до същия извод, поради което решението му е правилно, съответно е на събраните по делото доказателства и закона и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и следва да бъде уважено, като на основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да му бъде определено възнаграждение в размер на 100 лева. Последното следва да бъде платено в полза на[Фирма 1] - юридическото лице, към чиято структура се числи административния орган, ответник по делото.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 301 от 18.01.2022 год. на Административен съд София - град, постановено по адм. дело № 7300/2021 год.
ОСЪЖДА В. Я. с [ЕГН], да плати на Столична дирекция на вътрешните работи, гр. София, [улица]разноски по делото в размер от 100 лв. (сто лева).
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ПАВЛИНА НАЙДЕНОВА
секретар:
Членове:
/п/ СТАНИМИР ХРИСТОВ
/п/ ПОЛИНА БОГДАНОВА