О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50390
гр. София, 18.07. 2023 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори май през две хиляди двадесет и трета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1512 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Д. С. срещу решение № 208 от 29.03.2022 г. по в. т. дело № 498/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение № 260439 от 15.03.2021 г. по т. д. № 2445/2019 г. на Софийски градски съд, VI–17 състав и жалбоподателят е осъден да заплати на Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер 300 лв.
С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на Гаранционен фонд на основание чл. 520, ал. 1 КЗ сума в размер 403 210,50 лв., представляваща неплатени вноски по чл. 520, ал. 1 КЗ за сключени от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД през месец юли 2019 г. 38 401 броя договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главницата от 18.11.2019 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 563, ал. 4 КЗ във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер 7 728,20 лв. - обезщетение за забавено плащане на главницата от 348 680 лв. за периода от 11.09.2019 г. до 18.11.2019 г. С решението на Софийски градски съд е отхвърлено предявеното от ответника /настоящ касатор/ възражение за прихващане на вземанията на Гаранционен фонд към „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за заплащане на дължимите съгласно чл. 520, ал. 1 КЗ вноски за месец юли 2019 г. и лихва за забава върху тях с насрещни вземания на ответното дружество към Гаранционен фонд за заплащане на основание чл. 499, ал. 5 КЗ на сума в размер на 362 874,97 лв., представляваща платена сума от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД на Националното бюро на българските автомобилни застрахователи за дължими обезщетения на трети лица, на които са причинени вреди при управление на моторни превозни средства - предмет на сключени от името на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД през периода от 11.11.2014 г. до 12.04.2017 г. 23 броя застрахователни договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно с международна карта за автомобилна застраховка към същата /сертификат „Зелена карта“/, които са недействителни, поради което задължението за заплащане на тези обезщетения е възникнало за Гаранционен фонд, както и за заплащане на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД на сума в размер 40 322,12 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 362 874,97 лв. за периода от датата на всяко отделно плащане до 10.09.2019 г. С първоинстанционното решение ответникът е осъден да заплати на Гаранционен фонд на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 17 337,55 лв., представляваща направени разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд по отношение на застрахователните договори без положен подпис на застрахован, като поддържа, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ е формален, поради което липсата на подпис е равнозначна на неспазена форма за действителност, водеща до недействителност на договора. Навежда, че за действителността на застрахователния договор съгласно чл. 344, ал. 1 КЗ и чл. 184, ал. 1 КЗ /отм./ съгласието трябва да е обективирано писмено и изразено чрез полагане на подпис на страните. Намира за неприложима разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Счита, че е налице липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, приложим на основание чл. 183, ал. 2 КЗ /отм./ във връзка с § 22 ПЗР на КЗ от 2016 г. за сключените до 01.01.2016 г. застрахователни договори и на основание чл. 343, ал. 2 КЗ за сключените след 01.01.2016 г., според които за застрахователния договор се прилагат правилата на ЗЗД и на ТЗ, доколкото в КЗ не е предвидено друго. Касаторът не споделя тезата на апелативния съд, че заплащането на застрахователна премия по нищожна застрахователна полица и плащането на обезщетение в полза на пострадалото лице валидират договора. Изразява несъгласие с извода, че от поведението на ответника е видно, че не е оспорвал действителността на договора, предвид факта, че е приел плащането, регистрирал е застрахователния договор в Информационния център на Гаранционен фонд съгласно чл. 571 КЗ и е изплатил обезщетенията по щети на пострадали лица, като навежда доводи, че всички застрахователни полици са издадени, не лично от застрахователя, а чрез застрахователен посредник, който е регистрирал застрахователната полица в Гаранционен фонд при нейното издаване, като посредникът е приел плащането от застрахования, а на застрахователя е отчел част от премийния приход. Позовава се и на недействителност на застрахователните договори поради липса на застрахователен интерес съгласно чл. 349, ал. 2 КЗ, предвид липсата на данни за ползване на съответните МПС на законово основание - право на собственост или право на ползване по договор. Касаторът претендира присъждане на направените разноски.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на решението.
Формулираните от касатора правни въпроси, по отношение на които поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:
1. Липсата на подпис в процесните застрахователни договора води ли до абсолютна и изначална, неподлежаща на саниране недействителност на основание чл. 344, ал. 1 КЗ поради неспазване на писмената форма?
2. Предвидената в чл. 344, ал. 1 КЗ писмена форма на застрахователния договор е такава за доказване или за действителност на сделката?
По отношение на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът сочи следните правни въпроси:
1. Сключените от името на търговец сделки от лице без представителна власт изначално действителни ли са, т. е. пораждат ли действие от момента на тяхното сключване, или същите са в състояние на висяща недействителност и не пораждат действие, като е налице възможност те да бъдат потвърдени, включително и конклудентно по реда на чл. 301 ТЗ? - поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 37 от 01.04.2009 г. по т. д. № 106/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 202 от 06.02.2012 г. по т. д. № 87/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 103 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2994/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за спорното право? – противоречие с решение № 115 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
О. Г. фонд, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Й. Ш. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване. Счита, че въззивният съд правилно е разгледал в съвкупност и поотделно всички събрани в хода на първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства, съобразил е решение на Съда на Европейския съюз от 20.07.2017 г. по дело C-287/16 г. и разпоредбата на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ. Поддържа, че на основание чл. 293, ал. 3 ТЗ ответникът не може да се позовава на недействителността на застрахователните договори, върху полиците по които липсва положен подпис на застраховащ, доколкото самият той поддържа, че са изпълнявани от двете страни. Счита, че не е налице липса на съгласие спрямо договорите, при които положеният подпис не принадлежи на законния представител на търговските дружества, респективно на физическото лице, посочено като застрахован собственик по полиците и че възраженията на ответника в тази насока всъщност касаят това дали реално подписалите договорите лица са притежавали представителна власт спрямо посочения за застрахован. Намира, че е налице хипотеза на висяща недействителност съобразно Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГТК на ВКС, на която не може да се позовава насрещната страна по сделката. Позовава се и на приложимостта на чл. 301 ТЗ. Намира за неоснователни доводите на ответника, че процесните сделки са нищожни поради липса на застрахователен интерес, като счита, че такъв интерес е налице за всяко от лицата, изброени в чл. 477, ал. 2 КЗ, и че на основание чл. 154 ГПК в тежест на въвелия възраженията ответник е да докаже, че лицата, които са сключили договорите, са извън широката дефиниция на закона за застраховани по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Относно възраженията за невярно подадена информация при сключване на договорите се позовава на т. 2а от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. Намира за неотносими оплакванията на ответника, че е бил в невъзможност да провери качеството и самоличността на лицата, сключили договорите, тъй като договорите са били сключени чрез застрахователни посредници. Счита, че оплакванията за лошо изпълнение на задълженията на застрахователен посредник не могат да рефлектират на правата на застрахованите лица или на третите пострадали лица. Оспорва доводите, че ЕООД, чийто управител и едноличен собственик на капитала е починал, не може валидно да сключи договор за застраховка „Гражданска отговорност“. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.
Софийски апелативен съд е констатирал, че с Решение № 100-ГФ/24.01.2019 г. на Комисия по финансов надзор на основание чл. 555, ал. 1 КЗ е определен размерът на вноската на застрахователите, предлагащи в Р. Б. задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 461, т. 1 КЗ - 10,50 лв. за всяко отделно моторно превозно средство във връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и е определен размерът на вноската на застрахователите, предлагащи в Р. Б. задължителна застраховка „Злополука“ - 0,15 лв. за всяко място, без мястото на водача, за което е сключена застраховката. Със същото решение е определено вноските по сметка на Гаранционен фонд да се превеждат ежемесечно до 10-то число на втория месец след месеца на сключването на застраховките.
Въззивният съд е констатирал, че на 17.09.2019 г. „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е получило изпратеното от Гаранционен фонд писмо изх. № 07-30-21-53/18/13.09.2019 г., съдържащо покана за доброволно плащане на сумата от 403 210,50 лв., представляваща невнесена от застрахователното дружество вноска по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за м. юли 2019 г., дължима в срок до 10.09.2019 г. По делото е представен списък на застрахователните полици, сключени за периода от 01.07.2019 г. до 31.07.2019 г., за които се претендира дължимост на вноската по чл. 520 КЗ.
На 10.09.2019 г. Гаранционният фонд е получил направено от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД изявление за прихващане на вземането на Гаранционен фонд за вноската за м. юли 2019 г. с вземане на застрахователното дружество към Гаранционния фонд в размер 403 232,34 лв., произтичащо от задължение за възстановяване на недължимо платени главница и лихви върху тях по 23 броя полици, като към изявлението е представена справка за недължимо платените суми за обезщетения на пострадали от ПТП с незастраховани автомобили, подлежащи на възстановяване от Гаранционен фонд по чл. 499, ал. 5 КЗ, прихванати със задължения по вноската към Фонда за м. юли 2019 г. Съдебният състав е обсъдил представените 23 броя застрахователни полици, установяващи сключването на застрахователни договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Посочил е, че са представени нотификации за плащане и изявления-претенции за възстановяване на изплатено обезщетение от Националното бюро на българските автомобилни застрахователи /НББАЗ/ по щети вследствие на ПТП, настъпили по вина на водачи, застраховани в „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, с приложени списъци на застраховани лица и полиците. Въззивният съд е констатирал, че на 27.02.2018 г. е постъпило искане в Гаранционен фонд от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД за възстановяване на изплатени обезщетения по щети, възникнали в ПТП с участието на незастраховани автомобили с приложена справка, съдържаща данни за щетата, съдебните актове, с които е присъдено застрахователното обезщетение и платените на увредените лица суми като главница и лихви. Повторна покана в същия смисъл е постъпила в Гаранционен фонд на 14.08.2018 г. Фондът отказал възстановяване на сумите, като отказът е обективиран в писмо изх. № 07-30-21-41/45/15.08.2018 г. По делото са представени писма от Гаранционен фонд до НББАЗ, съдържащи отказ за възстановяване на суми по две цитирани щети - № 120213/19.03.2018 г. и № 120061/25.01.2018 г., както и образци от подписите на Управителите на „Дангер груп“ ЕООД, „Инматрикуларе“ ЕООД, „Перформънс рейсинг“ ЕООД, „Жда импекс“ ЕООД и Й. Б.. Въз основа на изготвена по Наредба № 14/2009 г. служебна справка съдебният състав е приел, че Ш. С. М. е починал на 15.10.2017 г.
Въззивната инстанция е обсъдила изготвеното и неоспорено от страните заключение на съдебно-графична експертиза и е установила, че подписите на „застрахован“ в застрахователни полици № BG/30/116002292322/28.08.2016 г. и № BG/30/117000150874/03.01.2017 г. не са положени съответно от П. Р. Н. и от Г. Д. Д..
Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е констатирал, че в счетоводството на ищеца фигурира незакрито вземане от ответника в размер 403 210,50 лв. по сключени 38 401 броя застрахователни полици за м. юли 2019 г. и вземания за лихви в размер 814 854,65 лв., а в счетоводството на ответника за м. юли 2019 г. е осчетоводено задължение за гаранционни премии по сключени застраховки „Гражданска отговорност“ към Гаранционен фонд в размер 403 210,50 лв., осчетоводено като закрито на 10.09.2019 г. с основание „прихващане ГФ“. Мораторната лихва върху вземането от 403 210,50 лв. за периода от 11.09.2019 г. до 18.11.2019 г. възлиза на 7 728,20 лв. По част от застрахователните щети, посочени от ответника във връзка с възражението му за прихващане, той е заплатил суми директно на чуждестранните бюра-кореспонденти, а в останалите случаи е заплащал/възстановявал суми на НББАЗ по описи на застрахователни щети за възстановяване на обезщетения, изплатени от НББАЗ на застраховани лица, както и такси за обработка на щетите в размер общо 362 874,97 лв., като начисления върху тази сума ДДС възлиза на 14 620,23 лв. Законната лихва върху изплатените от ответника обезщетения по отделните щети от датата на съответното плащане до 10.09.2019 г. възлиза на 40 295,55 лв.
Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 520, ал. 1 КЗ всички застрахователи със седалище в Р. Б. и застрахователите от трета държава, регистрирали клон по ТЗ в Р. Б. предлагащи задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и/или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците или застраховка по раздел 1 от приложение № 1 са длъжни да правят вноски в Гаранционен фонд в размер и по начин, определени съгласно този кодекс. Намерил е за безспорно по делото, че ответникът е застрахователно дружество със седалище в Р. Б. от което качество следва и задължението му към Гаранционния фонд за заплащане на вноски по сключените от него 38 401 броя застрахователни полици за м. юли 2019 г. по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въз основа на определената в Решение № 100-ГФ от 24.01.2019 г. на Комисия по финансов надзор вноска в размер 10,50 лв. за всяко едно МПС, във връзка с чието използване е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдебният състав е заключил, че вноската за м. юли 2019 г. за всички 38 401 броя застрахователни договори е общо в размер 403 210,50 лв., като липсват доказателства за внасяне на посочената сума в Гаранционния фонд, поради което е направил извод, че същата е дължима.
По отношение на претендираната лихва за забава въззивната инстанция е приела, че моментът за плащане на вноската по чл. 520 КЗ за м. юли 2019 г. е 10.09.2019 г., определен в горепосоченото решение на КФН, и доколкото липсва плащане на падежа, от тази дата ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер 7 728,20 лв., представляващо законна лихва върху сумата 403 210,50 лв. за периода от 11.09.2019 г. до датата на предявяване на иска - 18.11.2019 г., както и законната лихва върху посочената главница, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.
Правопогасяващото възражение на ответника за прихващане на претендираната от Гаранционния фонд сума с насрещно вземане на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД към Гаранционния фонд в размер 403 197,09 лв., от която сума 35,25 лв. - некомпенсиран остатък от предходно прихващане, 348 254,74 лв. - платени застрахователни обезщетения по 23 броя полици във връзка с настъпили застрахователни събития, 38 717,73 лв. - лихва върху главницата от 348 254,74 лв., 14 620,23 лв. - платено ДДС върху главницата и 1 604,39 лв. - дължима лихва към ДДС, на основание чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ и чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. 2 КЗ /респ. чл. 228, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ /отм./ е прието за неоснователно. По отношение на него въззивният съд е споделил мотивите на Софийски градски съд, на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях и е приел, че в полза на застрахователя не са възникнали твърдените от него вземания към Гаранционния фонд, които да бъдат прихванати към вземането на последния за вноски по чл. 520 КЗ.
Съдебният състав е направил извод за неоснователност на твърдението на застрахователя за нищожност на застрахователните договори, сключени с физически лица, на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД - липса на съгласие. Счел е, че част от застрахователните договори не носят подписа на застраховано лице, а по отношение подписите върху два от тях е установено, че не са на застрахованите лица Г. Д. Д. и П. Р. Н.. Във връзка с твърдението на застрахователя за нищожност на застрахователни договори поради липса на положен подпис, въззивният съд е изложил съображения, че приложение намира т. 2а от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСТК на ВКС, според която в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните не е налице основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите поради липса на съгласие, поради което не настъпват правните последици на този вид недействителност. Липсата на подпис в застрахователната полица следва да се разглежда като порок във формата на застрахователната полица – изискване, установено в чл. 344, ал. 1 КЗ, като с оглед характера на застрахователния договор като абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 344, ал. 2 КЗ е приложим чл. 293, ал. 4 ТЗ. Въззивната инстанция е приела, че този порок е валидиран от последващите действия на застрахователя, който е приел застрахователната премия и е изпратил данни за нея в Информационния център към Гаранционен фонд, от които действия може да се заключи, че застрахователят не е оспорил действителността на изявлението. Поради това липсата на подпис на застрахованите физически лица на застрахователните договори не ги прави нищожни на твърдяното от застрахователя основание.
Съдът е намерил за неоснователно и твърдението на застрахователя за нищожност на 14 броя договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, застрахована страна по които са юридически лица, по съображения, че в съответствие с мотивите към т. 2 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД мнимият представител е формирал и е изявил валидна воля от името на мнимо представлявания, поради което липсата на представителна власт не е равнозначна на липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД и може да бъде преодоляна чрез предвидената в чл. 42, ал. 2 ЗЗД възможност за потвърждаване на договора, а при липса на потвърждаване на недействителността може да се позове единствено лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници, но не и застрахователят.
Въззивният съд е приел за неоснователно и твърдението на ответника по иска, че процесните 23 застрахователни договори - предмет на възражението за прихващане, са нищожни поради липса на застрахователен интерес. Посочил е, че в чл. 477, ал. 2 КЗ е определен кръгът на застрахованите лица по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите - собственикът, ползвателят и държателят на МПС, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство, а в чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ правото да сключи договор за застраховка „Гражданска отговорност“ е признато и на всяко друго лице, различно от собственика, което има правен интерес. Съдът е намерил за несъстоятелно позоваването на липсата на интерес за застрахования, доколкото със сключването на застрахователния договор такъв интерес е бил признат от застрахователя. Като допълнителен аргумент е посочил и липсата на данни застрахованите МПС да са собственост на трети лица, различни от застрахованите. Декларирането на неверни данни относно самоличността на лицето по чл. 477, ал. 2 КЗ не води до нищожност на застрахователния договор по аргумент от т. 2в от Тълкувателно решение № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСТК на ВКС.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два въпроса относно приложението на чл. 344, ал. 1 КЗ не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. На първо място, съдът не е приел, че писмената форма на застрахователния договор е форма за доказване, а на второ място, изводът, че неспазването на формата /липса на подпис на застрахования/ не води до нищожност на застрахователния договор е изведен не от разпоредбата на чл. 344, ал. 1 КЗ, а въз основа на правилото на чл. 293, ал. 3 и ал. 4 ТЗ. Съдът се е позовал на приемане от застрахователя на плащанията на застрахователните премии и изпращане на данни за нея в Информационния център към Гаранционен фонд/, като относно приложението на разпоредбата на чл. 293, ал. 3 и ал. 4 ТЗ няма формулиран от касатора въпрос. Независимо от това, следва да се отбележи, че даденото от съда разрешение относно приложението на чл. 293, ал. 3 и ал. 4 ТЗ е в пълно съответствие с разясненията в т. 2а на Тълкувателно решение № 1/2018 г. от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, в която изрично е посочено, че липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установено с чл. 344, ал. 1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но при съобразяване с характера на този договор на абсолютна търговска сделка и с разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ, следва да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл. 293, ал. 4 ТЗ. По формулираните от касатора първи и втори правни въпроси не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС
Доводът на касатора за допускане на касационно ожалване на въззивното решение по третия правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Въпросът, касаещ сключването на сделки без представителна власт, e релевантен за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и с посочената от касатора практика на ВКС. За да счете за действителни застрахователните договори по част от застрахователните полици, за които е установено, че са подписани от лица без представителна власт, въззивният съд се е произнесъл, че липсата на представителна власт води до висяща недействителност, на която може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници, но не и застрахователят, в случая ответникът - касатор „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД. Произнасянето на въззивния съд в посочения смисъл е съобразено с разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, според които в разглеждания случай тезата за абсолютна и неоздравима нищожност на договора, сключен чрез мним представител - без представителна власт, е логически изключена, респективно договорът не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, а на недействителността може да се позовава /съдебно или извънсъдебно/ само лицето, от името на което е сключен договорът, или универсалните му правоприемници. Наред с извода, че ответникът - застраховател не е легитимиран да релевира липсата на представителна власт като порок на сключените от името на застрахованите лица застрахователни договори, въззивният съд е мотивирал пораждането на правните последици на договорите и с извод за приложимостта на нормата на чл. 293, ал. 4 ТЗ и отчитайки приемането на застрахователната премия и изпращането на данни за нея в Информационния център към Гаранционен фонд. Съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос с практиката на ВКС изключва възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният формулиран в изложението въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В конкретния случай въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане, обсъдил е всички представени по делото писмени доказателства, заключенията на двете експертизи, мотивирал е фактическите и правните си изводи и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 150 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 208 от 29.03.2022 г. по в. т. д. № 498/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Д. Б. : Живот и Здраве“ АД с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Гаранционен фонд с БУЛСТАТ[ЕИК], [населено място], [улица], ет.4 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 150 /сто и петдесет/ лв. - юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.