О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50378

гр. София, 13.07.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията И. Д. т. д. № 420 по описа на съда за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството „ГАСТХАУС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 688 от 10. 11. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по в. т.д. № 791 по описа на съда за 2021 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 262369 от 08. 04. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-3 състав по гр. д. № 11733 по описа на съда за 2017 г., по същество е отхвърлен предявеният от касатора срещу „ЧЕЗ Р. Б. АД, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на касатора сумата 388807,78 лв. – претендирано обезщетение за ползване без основание в периода 21. 03. 2013 г. до 14. 09. 2017 г. на съоръжение – кабелни линии 20 KV, 2 бр. – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 KV „Яхиново“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина на трасето 1268 м., което съоръжение ищецът претендира да е негова собственост като изградено от него по договор № ДПЕРМ Р2 00007094/07.11.2008 г. за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5, т. 2 НПППЕЕПРЕМ /отм./, като неоснователен, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати редица съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че решението противоречи на практиката на ВКС и въпросът е свързан с развитието на правото за подобни казуси, както и че е очевидно неправилно, тъй като е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, и като такова следва да бъде отменено.

Претендира се и че решението е постановено в противоречие със съдопроизводствените правила. Относно наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК се твърди, че въззивната инстанция дава предимство на въпроса чия е собствеността на процесните съоръжения, без този въпрос да е бил спорен пред първата инстанция. След буквално пресъздаване на значителна част от решаващите мотиви на въззивния съд в частта им относно приетото от фактическа страна /изграждането на процесните съоръжения от страна на ищеца и за негова сметка, разрешаването на ползването им от компетентните за това органи и поставянето им под напрежение, респ. – приемането им за експлоатация от страна на ответника/, и досежно принадлежността на правото на собственост върху същите, в жалбата се твърди, че констатациите на обжалвания съдебен акт са в противоречие с обилната и трайна съдебна практика на ВКС по сходни казуси.

Излага се, че са налице постановени от ВКС на РБ решения по реда на чл. 290 от ГПК, съставляващи, според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължително тълкуване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съответно: решение № 91 от 11. 09. 2009г. на ВКС по т. дело № 596/2008 г., II т. о., ТК; решение № 24 от 11. 09. 2009г. на ВКС по т. д. № 596/2008 г., II т. о., ТК; решение № 179 от 18. 05. 2011 г. на ВКС по т. дело № 13/2010 г., II т. о., ТК; определение № 139/07. 03. 2017 г. по гр. д. № 60131/16 г. на ВКС, решение № 291/27. 02. 2015 г. по д. № 4016/2014 г. на ВКС; определение № 348 от 29. 06. 2018 г. по т. д. № 122/2018 г. на ВКС; определение № 24 от 10. 01. 2017 г. по д. № 60178/2016 г. на ВКС; определение № 63/07. 02.2020 г. по т. д. № 1054/2019 г. на ВКС; решение № 198/26. 11. 2010 г. по т. д. № 1025/2009 г., ВКС, II т. о.; решение № 6/02. 02. 2015 г. по т. д. № 184/2014 г., ВКС, II т. о.; решение № 37/30. 03. 2010 г. по т. д. № 709/2009 г., ВКС, I т. о.; определение № 622/20. 07. 2016 г. по т. д. № 2318/2015 г. на ВКС, TO, II отд. и др., с които е прието изрично, че ползването на такъв достъп без наличието на сключен между страните договор следва да се разгледа по правилата за неоснователното обогатяване, като размера се определя по Методиката на КЕВР и се установява по делата със съдебно-техническа експертиза. Според касатора предмет на правния спор е правото на възнаграждение за осъществено ползване на чужда собственост и по-специално от кой момент възниква задължението за плащане на възнаграждение и според кои правила следва да определи размера на същото. Относно наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че мотивите на обжалваното решение са несъответстващи на установената по делото фактическа и правна действителност. Според касатора това е така, тъй като съдът не взима под внимание, когато тълкува разпоредбата на чл. 16 от договора за присъединяване, където е посочено, че присъединяваното лице /ищеца/ се задължава да прехвърли възмездно на дружеството /ответника/ съоръженията за присъединяване на обекта на ищеца /какъвто в същност не съществува/;

Ищецът е направил опит да сключи договор за покупко-продажба с ответника за процесното съоръжение, но е получил категоричен отказ в противоречие с посочената разпоредба и в неизпълнение на чл. 19, ал. 5 от договора за присъединяване; Допълнително в чл. 19, ал. 4 от коментирания договор за присъединяване е предвидено, че следва да се направи прихващане след сключване на договор между страните за прехвърляне на собствеността на съоръженията за присъединяване; В договора за присъединяване е предвидено и в чл. 28, че самият договор се прекратява след сключване на договор за прехвърляне на собствеността на съоръженията за присъединяване на обекта; Т.е. именно в договора между страните е договорено, че ще се прехвърля собственост след изплащане на стойността на съоръженията, а това не е сторено и собствеността не е прехвърлена на ответното дружество; Тези уговорки между страните в договора, съдът не е обсъдил по никакъв начин; За пълнота следва да се има предвид, че в предварителния договор за присъединяване от 29. 10. 2008 г. в чл. 2, ал. 1, т. 8, е предвидено, че изпълнението на т. от 1 до 6, ще може да се осъществи след изпълнението на т. 7 и прехвърляне на собствеността в полза на дружеството /ответника/; На следващо място, съдът за да постанови обжалваният акт, приема, че липсвал нов сервитут, но по делото категорично се установява, че новоизграденото процесно съоръжение минава по друго трасе, а именно по улицата, за разлика от предишното въздушно трасе, преминаващо през дворовете в селото; Това се установява от представените документи по делото, съгласуванията от ответника и компетентните органи с оглед разпоредбите на ЗУТ, както и от съдебно-техническите експертизи по делото; На следващо място съдът приемайки, че след поставяне под напрежение на процесното съоръжение собствеността върху същото била преминала към ответника, не е съобразил, че в представеното разрешение за ползване № ДК- 07-КН-02/21. 03. 2013 г. издадено от ДНСК [населено място], е разрешено ползването на процесното съоръжение само и единствено на възложителят „ГАСТХАУС“ ЕООД; Т.е. ответното дружество би могло да стане собственик на процесното ел. съоръжение, едва след като то бъде изкупено и встъпи в правата на възложителя „ГАСТХАУС“ ЕООД, включително по отношение на правото на ползване; С оглед гореизложеното, са и неправилни са изводите на съда, че: не е налице и хипотезата на чл. 117, ал. 8 /предишна ал. 7/ от ЗЕ, доколкото последната предвижда уреждане с договор или по силата на административен акт – решение на КЕВР, ползването на собствени на клиенти електрически уредби и съоръжения в хипотезата на възникнало право на собственост за клиентите на основание чл. 117, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗЕ, какъвто по вече изложените доводи на съда не е процесния случай; Изводите на съда не се променят и от доказания по делото отказ от ответника по извънсъдебна покана да заплати възнаграждение за изпълнените от ищеца като присъединяващо се лице СМР по изграждане на процесните съоръжения в изпълнение на договор № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г. като за ищеца съществува възможността да търси принудително изпълнение на последното си право, както е сторил за друг участък от съоръжението, видно от приложените съдебни решения, а дори да не е упражнил последното си право, същото няма за последица възникване на права по субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД. Тук според касатора становището на съда за иск по чл. 59 от ЗЗД за друг участък е от една страна ирелевантно, макар че с уважаването му съда е в същност с влизането в сила на окончателният осъдителен диспозитив за плащане, прехвърля в този момент собствеността с факта на плащане и по този начин придобиване на веща /последното изречение в тази му част за съдебния състав е въобще неразбираемо – бел. на докладчика в касационната инстанция/, а от друга относно изплащане на стойността на процесното съоръжение е налице висящо производство от 2017 г., но то не влияе на възможността, докато бъде придобито процесното съоръжение надлежно от ответното дружество, ищецът по настоящият иск да търси обезщетение за ползване на изграденото съоръжение от него, какъвто е и предметът на настоящето дело.

Относно наличието на хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК в касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и немотивирано, тъй като е в противоречие с процесуалните и материално правни норми, поради което е налице основание за касационно обжалване на основание очевидна неправилност на въззивното решение, по следните съображения: Като се анализира подробно съдържанието на понятието „очевидна неправилност“, съобразно решение № 15 от 06. 11. 2018 г. по конституционно дело № 10 от 2018 г., в касационната жалба се твърди, че по настоящето дело се установява, че след като ищецът е изградил процесното съоръжение и то е въведено в експлоатация и поставено под напрежение през 2013 г., същото не е закупено от ответното дружество, но се използва от него за разпределение и пренос на електрическа енергия, без за това да е сключен договор.

Твърди се, че в подкрепа на изложените от касатора правни изводи е и разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на РБ, допълнена с разпоредбата на ал. 5 от същата, съгласно която принудителното отчуждавате се извършва само след предварително обезщетяване; Всяко задължаване за ползването на определен обект на частната собственост в полза на дейността на друг правен субект на частното право предпоставя предварително и равностойно овъзмездяване на експлоатираната по този начин частна собственост; Допълнително чл. 19, ал. 2 от Конституцията въвежда забрана за неравнопоставеност на субектите - носители на частна собственост в обществените отношения, осъществяващи стопанска дейност въз основа на техните притежания; Законодателят в нормата на чл. 117, ал. 7 от Закона за енергетиката (ред., ДВ, бр. 74 от 2006 г.), съответно в сега действащата норма на чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, въвежда принцип на възмездност в отношенията между електропреносното/електроразпределителното предприятие и собствениците на електрическите уредби и съоръжения, задължени да осигурят ползването на последните при осъществяване на дейността по преобразуване, пренос и доставка на електрическа енергия до крайните потребители; Това принципно положение е напълно съобразено от законодателя както в старата редакция на чл. 117, ал. 7 от ЗЕ, така и в сега действащата редакция на този законов текст (ал. 8) с измененията от 17. 07. 2012 г.; Правото на електроразпределителното предприятие да получи достъпа и експлоатира електрическата уредба е едновременно обременено със задължението му да овъзмезди неговия собственик за експлоатацията на последното; Въпросът за това дали електроразпределителното предприятие ще уреди договорно отношенията със собственика на електрическата уредба предварително или тези отношения от гледна точка на икономическата експлоатация на чуждата собственост ще се уреждат според установените от ДКЕВР цени, следва да се реши съобразно характера на уреденото с чл. 117, ал. 8 от ЗЕ правоотношение - правоотношение с продължително изпълнение.

Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване на ново такова по спора, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретно т. 1 и т. 3 от същото; Отговорът, даден с т. 1 от диспозитива на соченото тълкувателно решение е, че при проверка правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд не е ограничен от посоченото в жалбата, само ако трябва да приложи императивна материалноправна норма, или когато трябва да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото; Това означава, че по аргумент на противното извън посочените ограничения, той е ограничен при процедирането си в проверката на първоинстанционното решение от въведените с въззивната жалба основания за обжалване; В обобщение трябва да се отбележи, че тълкувателния орган с т. 1 на ТР № 1/2013 г. предефинира правомощията на въззивната инстанция, за което принос има и формулировката на чл. 269, изр. 2 от ГПК. Твърди се, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като се излага, че фактическите констатации на въззивния съд са явно необосновани, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Според касатора въззивният съд е стигнал до очевидно неправилния и необоснован извод, че когато с договора за присъединяване се възлага изпълнението на отделни видове СМР на основание чл. 20, ал. 5, т. 2 от НПППЕЕПРЕМ собствеността върху изграденото преминава върху разпределителното предприятие с изграждането на съоръженията и приемане на изработеното. Като се възпроизвежда част от решаващите мотиви към въззивното решение в изложената насока се сочи, че съдът не взема предвид, че в представеното разрешение за ползване № ДК-07-КН-02/21. 03. 2013 г., издадено от ДНСК – [населено място], е разрешено ползването на процесното съоръжение само и единствено на възложителя „ГАСТХАУС“ ЕООД; Т.е. ответното дружество би могло да стане собственик на процесното ел. съоръжение, след като то бъде изкупено и встъпи в правата на възложителя „ГАСТХАУС“ ЕООД, включително по отношение на правото на ползване.

Касаторът счита, че мотивите на обжалваното решение не съответстват на установената по делото фактическа и правна обстановка; Това е така, защото Това е така, защото съдът не взима под внимание, когато тълкува разпоредбата на чл. 16 от договора за присъединяване, където е посочено, че присъединяваното лице /ищеца/ се задължава да прехвърли възмездно на дружеството /ответника/ съоръженията за присъединяване на обекта на ищеца /какъвто в същност не съществува; Твърди се, че ищецът е отправил покана до ответника за сключване на договор за покупко-продажба на процесното съоръжение, но е получил категоричен отказ в противоречие с посочената разпоредба и в неизпълнение на чл. 19, ал. 5 от договора за присъединяване; Допълнително в чл. 19, ал. 4 от коментирания договор за присъединяване е предвидено, че следва да се направи прихващане след сключване на договор между страните за прехвърляне на собствеността на съоръженията за присъединяване; В чл. 28 от договора за присъединяване е предвидено, че последният се прекратява след сключване на договор за прехвърляне на собствеността на съоръженията за присъединяване на обекта; Т.е. именно в договора между страните е договорено, че ще се прехвърля собственост след изплащане на стойността на съоръжението по присъединяване, а това не е сторено и респективно собствеността не е прехвърлена в полза на ответното дружество; Тези уговорки между страните в договора, съдът не е обсъдил по никакъв начин; За пълнота следва да се има предвид, че в предварителния договор за присъединяване от 29. 10. 2008 г. в чл. 2, ал. 1, т. 8, е предвидено, че изпълнението на т. от 1 до 6 ще може да се осъществи след изпълнението на т. 7 и прехвърляне на собствеността в полза на дружеството /ответника/; На следващо място, съдът в обжалваното решение не сочи нормативна база, която да дава възможност на разпределителното дружество да придобие едно електро съоръжение само със самото му поставяне под напрежение; В действителност в настоящия случай, ищецът без да има обект, който да бъде присъединен към разпределителната мрежа на ответното дружество, е изградил за собствена сметка тези съоръжения, като на практика е подновил частично тази разпределителна мрежа, която е била въздушна и е изградил нова кабелна линия с много по-голям капацитет; Ответното дружество, както се установява несъмнено по делото, е поставило под напрежение процесното съоръжение и експлоатира същото разпределяйки ел. енергия до крайните си потребители, без да е финансирало изграждането на тези съоръжения и без да е сключило договор за използването им но реда на чл. 117, ал. 8 /предишна ал. 7/ от ЗЕ; Житейски и правно нелогично е собствеността да е преминала от изградилия съоръженията върху ползващия ги, без последният да ги е платил или сключил договор за използването им. В допълнение касаторът счита, че имено поради наличието на подобни неуредени взаимоотношения по повод използване на чужди съоръжения от лицензианти, законодателят е предвидил, че следва да се одобри методика от ДКЕВР на основание чл. 117, ал. 7, чл. 138, ал. 3 и чл. 197, ал. 7 от Закона за енергетика и последвалото решение на комисията по протокол № 27/04. 02. 2008 г. С оглед на гореизложеното касаторът счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решенията по реда на чл. 290 от ГПК, съставляващи, според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение №1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, задължително тълкуване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такава практика е – решение № 91 от 11. 09. 2009г. на ВКС по т. дело № 596/2008 г., II т. о., ТК; решение № 24 от 11. 09. 2009г. на ВКС по т. д. № 596/2008 г., II т. о., ТК; решение № 179 от 18. 05. 2011 г. на ВКС по т. дело № 13/2010 г., II т. о., ТК; определение № 139/07. 03. 2017 г. по гр. д. № 60131/16 г. на ВКС, решение № 291/27. 02. 2015 г. по д. № 4016/2014 г. на ВКС; определение № 348 от 29. 06. 2018 г. по т. д. № 122/2018 г. на ВКС; определение № 24 от 10. 01. 2017 г. по д. № 60178/2016 г. на ВКС; определение № 63/07. 02.2020 г. по т. д. № 1054/2019 г. на ВКС; решение № 198/26. 11. 2010 г. по т. д. № 1025/2009 г., ВКС, II т. о.; решение № 6/02. 02. 2015 г. по т. д. № 184/2014 г., ВКС, II т. о.; решение № 37/30. 03. 2010 г. по т. д. № 709/2009 г., ВКС, I т. о.; определение № 622/20. 07. 2016 г. по т. д. № 2318/2015 г. на ВКС, TO, II отд. и др. В изброените по-горе съдебни актове е константно прието, че ползването на такъв достъп без наличието на сключен между страните договор следва да се разглежда но нравилата за неоснователното обогатяване, като размера се определя по Методиката на КЕВР.

Следователно решение на ВКС би могло да се отрази на практиката на въззивните състави, е оглед на което възникват следните въпроси: 1. Коя съдебна практика на ВКС следва да бъде приложена по делото предвид посочената такава от Ищеца с правно основание чл. 59 от ЗЗД или посочената от въззивния съд практика по дела с правно основание чл. 79 и чл. 266 от ЗЗД? 2. При липса на договор по чл. 117, ал. 8 /предишна ал. 7/ от ЗЕ, доколкото последната предвижда уреждане с договор или по силата на административен акт решение на КЕВР, ползването на собствени на клиенти електрически уредби и съоръжения в хипотезата на възникнало право на собственост за клиентите на основание чл. 117, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗЕ, приложима ли е Методиката на КЕВР и в унисон ли е това с практиката на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, която е посочена от ищеца? 3. Счита ли се за прехвърлена собствеността върху електрически съоръжения за присъединяване, само поради факта, че същите са поставени под напрежение от оператора на разпределителната мрежа? 4. С оглед мотивите на обжалваното решение относно договорът за изработка по силата на чл. 20, ал.5 от Наредба № 6 от 2004 г. следва ли да се вземе и предвид разпоредбата на параграф 4 от ПЗР на ЗЕ или не? Може ли да се приеме, че е налице противоречие в посочените разпоредби на Наредбата и Закона? 5. Противоречи ли обжалвалото решение на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на РБ във вр. с разпоредбата на ал. 5 от същата, съгласно която принудителното отчуждаване се извършва само след предварително обезщетяване?

Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск в отхвърлената му с въззивното решение част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Страните нямат спор по въведените от ищеца като правопораждащи спорното му право факти; В частност не спорят, а и от представения договор № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г. се установява, да са сключили договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5, т. 2 НПППЕЕПРЕМ /отм./, като част от предмета на договора е постигнато съгласие ищецът „ГАСТХАУС“ ЕООД като присъединявано лице в съответствие с чл. 20, ал. 5, т. 2 от НППЕЕПРЕМ да поема задължение за извършване на необходимите строителни и монтажни работи за изграждане на съоръженията по договора - чл. 14 от договора; В чл. 2, абзац пети като условие на присъединяване на „Гастхаус“ ЕООД е предвидено да се проектира и изгради линия за две тройки АС 95 кв. мм, като се използва трасето на ВЛ 20 kV „Яхиново“ в посока [населено място] – [населено място] баня до нова възлова станция в района на гробищата на Сапарева баня; Страните нямат спор и тази част от договора да е изпълнена, като изпълнението е стартирало с разрешение за строеж № 2 от 25. 06. 2009 г., както и да е установена годността за ползването на обекта „Кабелни линии 20 kV 2 бр – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 kV „Яхиново“ до нов стълб (до ТП „Младост“)“ с дължина 1268 м. с протокол от 15. 03. 2013 г., приложен по делото;

Не се спори, а и от представеното по делото разрешение за ползване № ДК– 07–КН– 02/21. 03. 2013 г. се установява, че е разрешено ползването на същия обект; Не е налице спор между страните и обектът да е включен и да функционира като част от електроразпределителната мрежа, лицензия за разпределение на електрическа енергия по която има ответното дружество – „ЧЕЗ Р. Б. АД - лицензия № Л-135 07/13. 08. 2004 г.; Последното се установява и от събраните по делото основна и повторна тройна СТЕ-зи; По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява, че ищецът с писмо от 14. 05. 2013 г. – л. 53 от делото, е поканил ответника да сключат договор за покупко-продажба на съоръжението, каквато е уговорката по чл. 16 от договора, с представени документи за извършените разходи по изграждането му, за което е получил писмен отказ с писмо изх. н. [ЕГН]/22. 05. 2013 г.; Страните нямат спор, а и от изявленията им пред първата и въззивната инстанция, както и от представените по делото съдебни решения се установява, че с влязло в сила предвид недопускането му до касация с определение № 40 от 24. 01. 2020 г. по т. д. 2095/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, съдебно решение № 1050 от 07. 05. 2019 г. по т. д. 1227/2019 г. по описа на САС, 6 с-в – приложено на л. 75 – л. 92 от преписката пред САС, е уважен предявен от „Гастхаус“ ЕООД срещу „ЧЕЗ Р. Б. АД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 20, ал. 7 от Наредба 6 от 09. 06. 2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната електрически мрежи за сумата 313105 лв., представляваща неплатено възнаграждение за изграждането на въздушна електропроводна линия 20 kV в участък от нов стълб 1 (до ТП „Младост“) до нов стълб № 42 включително, с дължина 4673 м. по договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната мрежа № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г.;

Последното решение на основание чл. 297 ГПК и чл. 298 ГПК е обвързващо за страните и настоящия състав на съда предвид формираната сила на пресъдено нещо относно правопораждащите признатото с решението право на ищеца; Обективните предели на силата на пресъдено нещо съобразно разясненията по ТР 3/2016г. по описа на ОСГТК на ВКС обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право; С влязлото в сила решение съдът е приел процесният договор, в частта му по постигнато съгласие между страните за поемане на задължение от „Гастхаус“ ЕООД да изгради въздушна електропроводна линия 20 kV в участък от нов стълб 1 (до ТП „Младост“) до нов стълб № 42 включително, да има характеристиките на договор за изработка, ищецът да е изградил възложеното и предал изпълнението на възложителя „ЧЕЗ Р. Б. АД; Прието е с позоваване на постановена по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, че в хипотеза като тази по делото, когато предметът на възложеното изпълнение по чл. 20, ал. 5 НПППЕЕПРЕМ /отм./ не предпоставя прехвърляне на вещни права, респ. учредяване на сервитути, с договора за присъединяване се сключва и договор за изработка на съоръженията, в който случай и с факта на изграждане от присъединяваното лице на съответните съоръжения, които представляват движими вещи, и свързването им към електроразпределителната мрежа, което е равнозначно на предаването на изпълнението на електроразпределителното предприятие, последното да придобива собствеността върху тези съоръжения;

Предмет на настоящия спор по вече изложените доводи на съда е предявен иск по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за ползването без основание в периода 21. 03. 2013 г. до 14. 09. 2017 г. на съоръжение – кабелни линии 20 KV 2 бр. – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 KV „Яхиново“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина на трасето 1268 м., което съоръжение ищецът претендира да е негова собственост като изградено от него в изпълнение на договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната мрежа № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г.; Макар да е налице общност на част от правопораждащите факти между настоящия спор и влязлото в сила решение № 1050 от 07. 05. 2019 г. по т. д. 1227/2019 г. по описа на САС, 6 с-в, ищецът е заявил да черпи спорното си право от изпълнение на различно поето по договора задължение – за друг участък от възложеното му за изпълнение съоръжение, предвид на което и въззивният състав по настоящото дело е намерил, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо по последния съдебен акт досежно условията, при които е уговорено изграждането на процесното съоръжение, чия собственост е последното и съществува ли заявеното от молителя спорно право, по която причина и дължи самостоятелна преценка за основателността на сезиралия го иск;

Предвид установената по делото фактическа обстановка, неспорна между страните, последните са сключили договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната мрежа № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г. на основание чл. 117 ЗЕ; С договора страните ясно за заявили волята си при условията на чл. 20, ал. 5 от приложимата към отношенията им на основание чл. 117, ал. 3 ЗЕ Наредба 6 от 09. 06. 2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителните електрически мрежи /отм./, да се отклоняват от правилото на ал. 4 на чл. 20 от Наредбата, което предвижда разпределителното предприятие да изгражда съоръженията за присъединяване за своя сметка, и вместо това са постигнали съгласие присъединяваното лице да поеме задължение за изпълнение на определени по вид СМР по присъединяването – чл. 20, ал. 2, т. 5 от Наредбата, включително на процесното съоръжение - кабелни линии 20 KV 2 бр. – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 KV „Яхиново“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина на трасето 1268 м.;

Страните и изрично са възпроизвели като договорна клауза разпоредбата на чл. 20, ал. 7 от Наредбата като са предвидили собствеността върху изграденото от присъединяваното лице съоръжение да преминава възмездно в собственост на разпределителното предприятие на база взаимно признати разходи;

Липсва в договора уговорка по смисъла на чл. 117, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗЕ, която да предвижда нещо различно от общото правило на ал. 1 от същата разпоредба, че задължението за присъединяване на потребители е за сметка на разпределителното предприятие, респективно, че последното е собственик на разпределителната мрежа, с която оперира по силата на издадената му лицензия, както и страните не твърдят факти от фактическия състав на последните законови разпоредби, само при които фактически състави законът предвижда изграждане на съоръжения за присъединяване за сметка на присъединяваното лице и придобиване на правото на собственост върху последните от снабдявания клиент; И напротив, по вече изложените доводи на съда страните изрично са посочили да се касае за възлагане на изпълнение на отделни СМР по смисъла на чл. 20, ал. 5, т. 2 от НПППЕЕПРЕМ /отм./, че собствеността на изградените съоръжения преминава върху електроразпределителното предприятие и че последното дължи на присъединяваното лице възнаграждение в размера на взаимно признатите разходи за изграждане на съоръженията;

Предвид вече изложените фактически констатации на съда страните не спорят процесното съоръжение - кабелни линии 20 KV 2 бр. – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 KV „Яхиново“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина на трасето 1268 м., да е изградено от ищеца в изпълнение на договора, изпълнението да е прието от ответника и съоръжението да е пуснато в експлоатация – поставено е под напрежение и се ползва като част от разпределителната мрежа на ответното дружество; В хипотеза, като процесната, и досежно моментът на възникване правото на собственост върху новоизградените съоръжения и принадлежността на последното въззивният състав изцяло възприема даденото разрешение в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 247 от 27. 02. 2015 г. по т. д. 2952/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 156 от 24. 03. 2016г. по т. д. 3469/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с които се приема, че когато с договорът за присъединяване се възлага изпълнението на отделни видове СМР на основание чл. 20, ал. 5, т. 2 от НПППЕЕПРЕМ собствеността върху изграденото преминава върху разпределителното предприятие с изграждането на съоръженията и приемане на изработеното, респективно включването му в електроразпределителната мрежа, освен в хипотезите, когато е необходимо прехвърлянето на вещни права и учредяване на сервитути; Процесното съоръжение, съобразно непротиворечивите твърдения на двете страни, а и изводимо от съдържанието на процесния договор, не изисква учредяване на сервитутни права, тъй като такива са били учредени преди сключването на договора от трети за спора лица, нито прехвърляне на вещни права от присъединяваното лице, доколкото съоръжението се намира извън границата на собственост на имота на ищеца, предвид на което и собствеността върху изграденото съоръжение преминава върху възложилия изработването му ответник електроразпределително предприятие с факта на приемането му и включването му като част от оперираната от ответника електроразпределителна мрежа – с разрешение за ползване № ДК–07–КН–02/21. 03. 2013 г.;

По изложените доводи на съда и въведеното като основен елемент от фактическия състав по предявения от ищеца иск по чл. 59 ЗЗД право на собственост в полза на ищеца върху процесното съоръжение - кабелни линии 20 KV 2 бр. – от стълб № 45 на ВЕЛ 20 KV „Яхиново“ до нов стълб до ТП „Младост“ с дължина на трасето 1268 м., не се установява по делото и предявеният иск за присъждане на обезщетение за ползване на съоръжението от ответника без основание, от което ищецът е обеднял, а ответникът се е обогатил, се явява неоснователен на заявеното основание; Следва да бъде добавено, че не е налице и хипотезата на чл. 117, ал. 8 /предишна ал. 7/ ЗЕ, доколкото последната предвижда уреждане с договор или по силата на административен акт – решение на КЕВР, ползването на собствени на клиенти електрически уредби и съоръжения в хипотезата на възникнало право на собственост за клиентите на основание чл. 117, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 ЗЕ, какъвто по вече изложените доводи на съда не е процесния случай; Изводите на съда не се променят и от доказания по делото отказ от ответника по извънсъдебна покана да заплати възнаграждение за изпълнените от ищеца като присъединяващо се лице СМР по изграждане на процесните съоръжения в изпълнение на договор № ДПЕРМ Р2 00007094/07. 11. 2008 г., като за ищеца съществува възможността да търси принудително изпълнение на последното си право, както е сторил за друг участък от съоръжението, видно от приложените съдебни решения, а дори да не е упражнил последното си право, същото няма за последица възникване на права по субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира.

Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

От съдържанието на иначе несистематизираното изложение на основания за допускане на касационно обжалване в настоящото производство, може да се направи извод, че се поддържат три такива основания – по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК – противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и конкретно т. 1 и т. 3 от същото, както и противоречие с изброената каузална практика на ВКС, постановена в производства по чл. 290 и чл. 288 от ГПК; - по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК – по въпросите, формулирани в края на изложението, по отношение на които се твърди, че евентуално решение на ВКС по настоящото дело би могло да се отрази на практиката на въззивните състави; - по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

В случая по делото не се установява наличието на което и да било от така посочените основания за допускане на касационно обжалване. Правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., относим към първото основание – по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, въобще не е формулиран по делото.

Съобразно задължителните за съдилищата разрешения в посоченото тълкувателно решение, възпроизведени и по-горе в настоящите мотиви, това е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на това основание, без въобще да се дължи преценка относно наличието или липсата и на поддържания допълнителен селективен критерий за такова допускане. Дори и от съдържанието на касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК да бъде извлечен относим и обусловил изхода на делото правен въпрос, основания за каквото извличане и/или формулиране на такъв от страна на касационния състав, не са налице, то по отношение на него отново не би било налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение твърденията за противоречие с т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – доколкото оплакване във връзка със собствеността на съоръженията във въззивната жалба всъщност е налице /формулирано като такова за допуснато нарушение на нормата на чл. 117, ал. 8 от ЗЕ/, и доколкото приложените от въззивния съд разпоредби са именно императивни, поради което и обосноваването на въпроса не съответства на действителните обстоятелства по делото.

По отношение на цитираната каузална практика на ВКС по чл. 290 и чл. 288 от ГПК това е така, доколкото същата е постановена по дела, по които еднозначно на ищеца е признато правото на собственост върху процесните електрически съоръжения /пр. придобити чрез приватизация по силата на чл. 17а от отменения ЗППДОбП и/или на други основания, но във всички случаи по делата е прието от съда за установено, че ищецът е собственик на същите/, докато в конкретният процесен случай искът е отхвърлен именно поради приемането от страна на въззивния съд, че процесните съоръжения не са собственост на ищеца, поради което и тази практика е неприложима към настоящия спор. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поставените от касатора въпроси в обосноваване наличието на това основание за допускане на касационно обжалване, не съставляват годно общо основание за такова допускане по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Същите са изцяло относими към правилността на въззивното решение, като произтичаща от конкретните, приети от съда за установени обстоятелства по делото и присвояването на същите, на правна квалификация, съответно – не съставляват правни въпроси по приложението на правни норми, като общи и абстрактни правила за поведение на правните субекти. Освен това първият от тях е изцяло хипотетичен, а вторият е несъответен на конкретните обстоятелства по делото, доколкото е относим към приетата от съда за неприложима в случая разпоредба на чл. 117, ал. 8 от ЗЕ, изискваща процесните съоръжения да са собственост на присъединяващия се клиент – отново хипотеза, наличието на която в случая и по делото, също е отречено от съда. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай нищо от изложеното в обосноваване очевидната неправилност на решението – очевидната според касатора необоснованост на извода, че собствеността върху изграденото преминава върху разпределителното предприятие с изграждането на съоръженията и приемане на изработеното, изтъкваното от него значение на разрешаването на ползването на съоръжението само на възложителя „ГАСТХАУС“ ЕООД, твърдението, че мотивите на обжалваното решение не съответстват на установената по делото фактическа и правна обстановка, обстоятелството, че според касатора съдът в обжалваното решение не сочи нормативна база, която да дава възможност на разпределителното дружество да придобие едно електро съоръжение само със самото му поставяне под напрежение, както и всички останали, изложени в тази насока твърдения на касатора, не сочат на претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение във възможните й проявни форми, и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно.

Излаганото от касатора е въпрос на конкретна преценка от страна на въззивния съд, на основателността на твърденията и обясненията на страните, на събраните по делото доказателства и на приетите за установени с тях по делото обстоятелства, която преценка обаче е относима изцяло към правилността на решението, като основание за евентуалното му касиране на основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, и е възможен предмет на последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не обосновава допускането на такова обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, и съобразно неговия предмет.

При този изход на делото касаторът няма право на претендираните разноски, а на ответника се дължи претендираното юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 688 от 10. 11. 2021 г., постановено от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав по в. т.д. № 791 по описа на съда за 2021 г.

ОСЪЖДА „ГАСТХАУС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „ЧЕЗ Р. Б. АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: