1О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50037

гр. София, 06.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. М.

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. ч. т.д. № 1638 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

[община] чрез адвокат М. Д. обжалва определение № 249 от 06.04.2022 г. по ч. т.д. 184/22 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 157 от 03.11.2021 г., допълнено с определение № 9 от 21.01.2022 г. по т. д. 98/21 г. по описа на ОС – Силистра, с което е осъдена да заплати на ответниците по иска разноски „Ват къмпани Русе“ ЕООД и „М и М фамили“ ООД разноски за производството пред първоинстанционния съд в размер на 3 600 лв за заплатено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.4 от ГПК и е отхвърлено искането на [община] (ищец) за изменение на определение № 157 от 03.11.2021 г. по т. д. 98/21 г. ОС - Силистра, в частта за разноските за осъждане на „Ват къмпани Русе“ ЕООД и „М и М фамили“ ООД, да платят на общината разноските.

.

В частната жалба са изложени основания за допуснати нарушения на процесуалните норми - липса на обсъждане на всички доводи и възражения. Счита, че са допуснати и нарушения на материалния закон. Излага подробни съображения, че отпадане на правния интерес от предявяване на иска, не бил по негова вина. Бил извършил позоваване на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

Въззивното определение било неправилно и противоречало на практиката на ВКС по въпроса за присъждане на разноски при прекратяване на производството по делото по молба на ищеца, относима към настоящия казус. Излага съображения за точното значение на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Счита, че не са налице предпоставките за освобождаване на ответниците от разноски. Ответниците не били признали предявените от тях искове, което изрично било признато в отговора на въззивната им жалба. Нямало изпълнение на условието – ответникът да е признал иска. Ответниците не били причина за започване на производството. Оттеглянето на исковете било направено поради отпадане на правния интерес от водене на делото за [община] в хода на процеса, вследствие поведението на ответниците след започване на съдебното производство (обезпечително и исково). Не било спорно, че основният иск бил неоценяем, отрицателен установителен иск за признаване, че първият ответник „М и М фамили“ ООД нямал право на изпълнение по изпълнителен лист, по който е образувано изп. д. 20217670400443 ЧСИ, Г. Г., поради липса на вземане по изпълнителния лист. Коментираното от АС-Варна, постановление на ЧСИ Г. Г., за прекратяване на производството по изпълнителното дело, което било влязло в сила на 14.09.2021 г., когато било постановено окончателно определение № 371 от 14.09.2021 г. по описа на АС – Варна. С влизане в сила на това определение, отпаднал и правният интерес от водене на делото за [община].

Излага доводи, че бил провел преди предявяване на иска производство по обезпечение на бъдещ иск.

Освен това не бил уведомен за прекратяване на договора за цесия. Анекс към договор за цесия от 16.04.2021 г. му бил връчен едва на 21.06.2021 г. Ответниците не били се позовали на този анекс и получили уведомление от втория ответник „ВАТ К. Р. ЕООД, че договорът за цесия е прекратен на 16.04.2021 г. и че следвало да изпълнят задълженията си към него. С оглед конкретно посочените обстоятелства, не можели да носят отговорност за разноските. Не знаели по какъв начин договорът е прекратен и дали не става въпрос за обратно изкупуване. Още повече било недоказано твърдението за прекратяване на договора за цесия, направено само от „ВАТ къмпани Русе“ ЕООД, което дружество вследствие на това прекратяване се явявал „нов кредитор“, като този нов кредитор бил се облагодетелствал да получи присъдената сума при прекратяване на договора за цесия. Уведомлението, за да има действие спрямо него, трябвало да бъде извършено от „предишния кредитор“ по смисъла на чл. 99, ал.3 ЗЗД, който съгласно договора за цесия от 03.08.2020 г. бил „М и М фамили“ ООД, а не „Ват къмпани Русе“ ЕООД. Било прието от страна на АС - Варна, че уведомлението било направено от страна на „Ми М фамили“ ООД, което обстоятелство не се установявало от събраните по делото доказателства, но обслужвал взетото от страна на въззивния съд предварително решение, на кого да присъди разноските. Това уведомление не било произвело правно действие, въпреки обратно приетото от страна на състава на АС-Варна. Двете лица, били свързани. До 21.06.2021 г. когато за първи път бил представен анекс към договора за цесия, не знаели на какво основание вторият ответник считал, че вече не дължи сумите по изпълнителния лист на „М и М фамили „ООД, а ги дължи на него. „М и М фамили“ ООД не бил представил този анекс и към молбата на ЧСИ Г. Г. за прекратяване на спряното изпълнително дело.

С писмения отговор били оспорили датите на двата договора за правна защита и съдействие и на двамата ответници, приложени към молбите по чл. 248, ал.1 от ГПК. Договорът за правна защита и съдействие, като частен документ, нямал материална доказателствена сила, а само формална доказателствена сила. Поради това следвало да докаже датата на сключване на договора. Достоверна дата била само тази на представяне на молбите пред съда, след прекратяване на производството по делото, като това било най-ранната дата, на която по безсъмнен начин се доказвало съставянето на тези договори по императивния критерий на чл. 181, ал.1 от ГПК.

Моли да се отмени определението, с което е оставена без уважение частната му жалба, в частта за разноските и след това да се отхвърли искането на „Ват къмпани Русе“ ЕООД и „М и М фамили“ ООД за присъждане на разноски по делото, както и да се присъдят разноски съгласно чл. 80 от ГПК. Евентуално да се върне делото. Моли да се присъдят разноски за настоящето производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. В чия тежест се присъждат разноските при прекратяване на производството по делото, когато при условието на кумулативност ответникът не бил признал иска и/или ответникът бил станал причина за завеждане на делото? Поддържа допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, тъй като посоченият правен въпрос бил разрешен в отклонение от разрешението, възприето в трайната практика на ВКС, в определение № 111 от 14.03.2016 г. по гр. д. 815/16 г. III ГО, определение № 181 от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. 3852/17 г. II ГО, определение № 111 от 10.03.2016 г. по гр. д. 953/16 г. IV ГО на ВКС, определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. 592/12 г. I ГО.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към съдебния си акт (решение или определение) всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните? Въззивният съд въобще не бил коментирал приложението на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд изобщо не бил коментирал признанието на иска, извършено от ответниците. Поддържа наличието на основание съгласно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, позовава се на трайната практика на ВКС, по разрешението на поставения правен въпрос.

Излага съображения за наличие на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът „М и М фамили“ ООД чрез адв. В. Г. оспорва частната жалба. Счита, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване. Ищецът бил изразил воля за прекратяване на производството. Не било налице изпълнение на твърдяно задължение от ответниците. Единствено приложима била разпоредбата на чл. 78, ал. 4 от ГПК. Поставеният правен въпрос, не бил приложим. По отношение на втория поставен въпрос счита, че въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната жалба е в срок. Съобщение е получено от частния жалбоподател на 21.04.2022 г. Частната жалба е подадена на 28.04.2022 г., видно от справка.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че предмет на делото са предявени от [община] срещу „М и М фамили“ ООД и „Ват къмпани Русе“ ЕООД искове с правно основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД за прогласяване за нищожен поради липса на предмет на договор за цесия от 03.08.2020 г., сключен между „Ват къмпани“ Русе“ ЕООД, като цедент и „М и М фамили“ ООД, като цесионер, както и с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че „М и М фамили“ ООД няма вземане и няма право да иска принудително изпълнение по изпълнителен лист № 26 00 22 от 05.03.2021 г. , издаден по в. т.д. 694/19 г. по описа на АС – Варна, по който изпълнителен лист било образувано изп. д. 20217670400443 на ЧСИ Г. Г. № 767 на КЧСИ, район на действие ОС – Силистра. Производството по делото било прекратено с определение поради оттегляне на исковете от ищеца [община], на основание чл. 232 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че при прекратяване на производството по делото, ответникът има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. Посочил е, че след като ответниците са получили преписи от исковата молба и доказателствата, то имат право на разноски. Прието е за несъстоятелно посоченото от Община – Силистра обстоятелство, че е отпаднал интереса й от предявяване на иска с оглед поведението на ответниците. Искането за прекратяване на производството било на основание чл. 232 от ГПК, до приключване на първото заседание по делото, а в случая и преди неговото провеждане, поради което препис от молбата за оттегляне не бил връчван на ответниците, доколкото съгласието им за прекратяване на производството не било необходимо. Ответниците не разполагали с възможност да изразят становище по искането и да заявят претенции за разноски и поради това са поискали такива след прекратяване на производството. Прието е, че са направени разноски на 07.10.2021 г. С представения договор било удостоверено плащането. Приета е за несъстоятелна тезата на жалбоподателя, че правният интерес е отпаднал поради поведението на ответниците. Въззивният съд е приел, че на 16.04.2021 г., преди подаване на исковата молба от 05.05.2021 г., [община] била уведомена за прекратяване на атакувания договор за цесия от 03.08.2020 г, както и за прекратяване на изпълнителнителното производство, инициирано от цесионера „М и М фамили“ ООД. На 20.04.2021 г. [община] била уведомила ЧСИ № 767, Г. Г., за прекратяване на изпълнителното производство, вземането по което било оспорено с исковата молба. Жалбоподателят, в качеството му на ищец, бил предявил исковете си след тези дати и поради това следвало да понесе отговорност за разноски при прекратяване на производството по делото.

С първоинстанционното определение № 157 от 03.11.2021 г. е прекратено производството по делото, поради оттегляне на исковете, на основание чл. 232 от ГПК, като е отхвърлено искането на ищеца [община] да му бъдат присъдени направените по делото разноски. С определение № 9 от 21.01.2022 г. е допълнено определението, като е осъдена [община] да заплати на „ВАТ къмпани Русе“ ЕООД сумата от 3 600 лв и на „М и М Фамили ООД сумата от 3 600 лв.

В частната жалба на ищеца, [община], срещу първоинстанционното производство са изложени съображения за неправилно приложение на чл. 78, ал. 4 от ГПК, тъй като оттеглянето на иска било следствие на поведението на ответниците по иска.

Допускането на касационно обжалване на определенията се извършва при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 вр. чл. 280 от ГПК. Служебно, касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивното определение, ако са налице основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, не са налице така предвидените предпоставки.

Извън тези основния, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания неправилност на обжалвания акт. Примерното посочване би могло да бъде -приложение на несъществуваща правна норма, приложение в обратния смисъл на цитирана правна норма, противоречие в мотивите, от които не може да се установи соченото от съда основание, грубо нарушение на правилата на формалната логика и опитните правила, водещи до явна необоснованост на обжалвания въззивен акт. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт.

По отношение на посочения правен въпрос 1, настоящият съдебен състав намира, че не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване. В случая въззивният съд е приел, че е приложима нормата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, и не са налице предвидените в чл. 78, ал. 2 от ГПК, изключения от посоченото правило, че ответникът има право на разноски при прекратяване на производството по делото. Въззивният съд е изхождал от конкретните осъществени факти и е приел, че ответниците не са станали повод за завеждане на иска. Възприел е изцяло осъществените факти, наличието на договор за цесия за прехвърляне на вземане (между „Ват къмпани“ ЕООД и „М и М фамили“ ООД), към ищеца – Община – Силистра от 03.08.2020 г, за която цесия ищецът е бил уведомен на 19.03.2021 г. Образуваното изпълнително производство срещу [община]. Също така и допуснатото обезпечение на бъдещия иск на [община] срещу ответниците в качеството им на цедент и цесионер по договора за цесия от 03.08.2020 г. Обсъдено е обстоятелството, че 20 дни преди завеждане на иска, по който е било допуснато обезпечение на бъдещ иск, ответниците са уведомили общината, че прекратяват сключения между тях договор за цесия. От този факт, въззивният съд е направил извод, че тезата на жалбоподателя-ищец за отпадане на правния му интерес, поради поведението на отвтениците, е несъстоятелна. Отчетено е, че е извършено оттегляне на иска в срока по чл. 232 от ГПК и е отречено да не отговаря за разноските, направени от ответниците. В случая, въззивният съд се е съобразил с тълкуването на чл. 78, ал. 4, във връзка с чл. 78, ал. 2 от ГПК, така както е разяснено в трайната практика на ВКС (определение № 60 297 от 26.07.2021 г. по ч. т.д. 266/21 г., II ТО на ВКС) – ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството, поради оттегляне или отказ на иска, предприети по незаявена или неустановена причина. В този случай, разноските, включително и тези на ответника, се възлагат на ищеца. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, това правило не намира приложение, когато заявените оттегляне или отказ от иска, са извършени поради новонастъпили след предявяването му, независещи от ищеца, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право. В този случай, отговорен е ответникът. Въззивният съд, разглеждайки конкретните факти, е посочил, че в случая ответниците имат право на разноски, тъй като поведението им, след завеждане на иска, не е довело до отпадане на правния интерес на ищеца. Поведението на ответниците е било обективирано преди завеждане на иска, на 05.05.2021 г., още на 16.04.2021 г. ищецът бил уведомен за прекратяване на сключения договор за цесия между ответниците. От това обстоятелство е направен извод, че ищецът е можел да съобрази поведението си и съответно липсва отклонение в практиката по чл. 78, ал. 4 от ГПК при осъщественото произнасяне от въззивния съд.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване. От една страна, е отречено ответниците да са станали причина за завеждане на исковото производство, от друга, изобщо не е извършено признаване на иска. Основният извод, направен от въззивния съд е, че ответниците не са станали причина за образуване на исковото производство и оттеглянето на иска не е свързано с обстоятелство, произтичащо от поведението на ответниците. Това е обусловило и приложение на чл. 78, ал. 4 от ГПК, при липса на изключенията, предвидени в чл. 78, ал. 2 от ГПК. Поради това поставеният правен въпрос, не представлява основание за допускане касационно обжалване. Въззивният съд е разгледал релевантното обстоятелство, а именно – прекратяване на договора за цесия, преди образуване на исковото производство. Останалите обстоятелства не могат да се счетат за релевантни с оглед обстоятелството, че ищецът е бил известен за прекратяване на цесията между ответниците.

По отношение на втория посочен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, изразена в Тълкувателно решение 1/2001 г. на ОСГК, както и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, съгласно която въззивният съд следва да изложи мотиви относно това кои факти приема, както и да определи спорното право, като приложи релевантните правни норми, обсъждайки всички доводи и възражения на страните. В случая липсва отклонение от това тълкуване. Въззивният съд е обсъдил всички релевантни обстоятелства. Сочените от касатора основания, като това, че за първи път е видял Анекс към договор за цесия от 16.4.2021 г., не е релевантно, тъй като съдът е приел, че е уведомен за прекратяване на цесията на 16.4.2021 г., което е релевантното обстоятелство в случая. Не е относимо основанието за прекратяване на цесия по отношение наличието й спрямо длъжника, какъвто е [община]. Следва да се посочи, че не е налице соченото от частния жалбоподател отклонение в тълкуването на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, в обжалвания въззивен акт. Съгласно трайната практика на ВКС, израз на която е решение № 242 от 21.03.2019 г. по т. д. 3097/17 г., ВКС, I ТО, с оглед относителното действие на договорите, само между страните по тях, на основание чл. 21 от ЗЗД, както и защита на длъжника при промяна на кредитора, последният трябва да бъде уведомен. До уведомяването на длъжника за прекратяване на договора за цесия, надлежнен кредитор е цесионерът. Прекратяването на цесията не е идентично на обратно цедиране на вземането и липсва нормативно изискване, последният известен длъжник на кредитора да съобщи за прекратяване на цесията. Това съобщение може да бъде направено и от цесионера, и от цедента. С оглед това нормативно разрешение, не може да се приеме тезата на жалбоподателя, че не е надлежно уведомен за цесията, преди завеждане на иска. В този смисъл, посоченият правен въпрос, не би бил решаващ за изхода на спора.

По отношение довода в частната жалба, че липсва обсъждане на извършеното от жалбоподателя оспорване на договора за правна защита и съдействие и липсата на достоверна дата на същия, настоящият съдебен състав намира, че не може да е решаващ посочения довод. Договорът за правна защита и съдействие в конкретния случай съдържа и разписка относно плащане и получаване на сумата, предадена от страната на процесуалния представител, с което се доказва реалното извършване на разноските. В частта, с която е удостоверено получаването на сумата, е налице частен свидетелстващ документ и съдът при произнасяне по това оспорване се произнася съгласно всички данни по делото. Видно е, че отговор на исковата молба е подаден на 04.06.2021 г. Впоследствие страните са изразили делото да бъде спряно по взаимно съгласие на страните, на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК. Впоследствие е поискано възобновяване на производството по делото, като съдът уважава искането на 05.10.2021 г. Няма основание да се приеме, че разноските не са извършени на 07.10.2021 г., именно поради възобновяване на производството на 05.10.2021 г. и подготовката за участие в процеса. Няма изискване разноските да са депозирани с отговора на исковата молба. Трайната практика на ВКС разяснява, че при прекратяване на производството по делото, поради оттегляне, чл.232 от ГПК или отказ от иска, чл. 233 от ГПК, ответникът дори да е сторил разноски, не е имал възможност да ги представи своевременно, с оглед предвидения в чл. 80 от ГПК срок. Предвид посочените данни по делото, не може да се приеме, че би бил променящ крайния изход на делото, посочения от касатора довод. Въззивният съд при произнасянето си е взел предвид именно тълкуването на чл. 80 от ГПК, при прекратяване на производството по делото.

Въззивният съд е спазил изискванията на трайната практика на ВКС, на която и частният жалбоподател се позовава по приложение на посочения втори правен въпрос.

Предвид изхода на спора, не следва на частния жалбоподател да се присъждат разноски за настоящето производство.

Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 249 от 06.04.2022 г. по ч. т.д. 184/22 г., по описа на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: