- 15 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50265
гр. София, 20.06.2023 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 28.09.2022 (двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4485 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 118 027/30.09.2019 подадена от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] срещу решение № 6501/12.09.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 7638/2018 година.
С обжалваното решение състава на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 362 935/16.03.2018 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 64-ти състав, постановено по гр. д. № 48 535/2016 година, с което „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] е осъдено, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да заплати на Б. А. М. сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от следните увреждания-фрактура на базата на черепа, линеарна фрактура на черепа, контузия на мозъка, хеморагични контузии на мозъка, общомозъчен едем, пеленовиден субдурален хематом вляво фронтопариетално, пневмоторакс двустранно, разкъсно-контузна рана в тилната област, фрактури на двете подбедрици, причинени при реализирана на 06.10.2014 година трудова злополука, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 06.10.2014 година до окончателното плащане.
В подадената от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с предявеният от Б. А. М. иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба Б. А. М. е подал отговор на същата с вх. № 140 413/14.11.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 6501/12.09.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 7638/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 24.09.2019 година, като подадената от него касационна жалба е с вх. № 118 027/30.09.2019 подадена, като е подадена по пощата на 29.08.2019 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
„Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] е поискало допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване поради вероятната му недопустимост-чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Това си искате касаторът обосновава с противоречието на въззивното решение с решение № 863/22.04.1996 година, постановено по гр. д. № 2023/1995 година по описа на ВС, ГК, ІV г. о., с което е прието, че работодателят носи отговорност за вреди и от приравнена трудова злополука, причинена при връщане на работника от работа от трето лице, което не е включено в системата на предприятието. Тази отговорност съществува независимо от отговорността на прекия причинител на увреждането и не се изключва от нея, като право на пострадалия е да прецени срещу кой от тях да насочи претенцията си за обезвреждане. За предприятието е предвидена възможността да възстанови изплатеното от него обезщетение за увредения работник по реда на регресния иск. Освен това е направено позоваване и на решение № 354/03.08.2010 година, постановено по гр. д. № 714/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е прието, че в чл. 200 от КТ е уредена безвиновната отговорност на работодателя за причинени на негов работник или служител вреди от трудова злополука или професионално заболяване, като законът не се интересува от причинителя и неговата вина. Но законодателят не изключва обезщетяване на тези вреди по общия граждански ред за непозволено увреждане, когато вредите са виновно причинени от друго лице. Пострадалият има възможност за избор срещу кого да насочи претенцията си за обезвреда-срещу прекия причинител с иск по чл. 45 от ЗЗД или срещу работодателя си с иск по чл. 200 от КТ. За едни и същи вреди обаче пострадалият не може да бъде обезщетен два пъти. Затова, когато с влязъл в сила съдебен акт е уважен искът му по чл. 45 от ЗЗД срещу причинителя на увреждането за определени вреди, не може да бъде ангажирана и отговорността на работодателя по чл. 200 от КТ за същите вреди. Работодателят може да бъде осъден да заплати обезщетение само за вреди, за които не е присъдено обезщетение на пострадалия.
Във връзка с горното в производството е било прието за установено, че между „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] и Б. А. М. е съществувало трудово правоотношение, като М. е заемал длъжността „пазач портиер“ в магазин . На 06.10.2014 година след приключване на работното време М. напуснал територията на предприятието и около 20.05 часа на път за в къщи на [улица]в района срещу вход/изход на магазин „Джамбо“, докато пресичал пътното платно бил ударен от лек автомобил. Вследствие на удара тялото на М. било извадено от равновесие и с тежестта си счупило челното стъкло на автомобила. Това произшествие било признато за приравнена трудова злополука с влязло в сила разпореждане № 17 350/10.11.2014 година на ТП на НОИ [населено място]. Освен предявения в настоящето производство иск с правно основание иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ Б. А. М. е предявил в отделно производство и иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) срещу застрахователя по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача на лекия автомобил, който е бил участник в пътнотранспортното произшествие. Към настоящия момент производството по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) е приключило с влязло в сила решение, с което застрахователят е осъден да заплати на М. обезщетение за неимуществените вреди претърпени от пътнотранспортното произшествие. Позовавайки се на това решение и тъй като в производството по чл. 200, ал. 1 от КТ М. претендира обезщетение за същите вреди касаторът „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] твърди, че обжалваното решение на Софийски градски съд е недопустимо, тъй като въпросът вече бил разрешен с влязло в сила съдебно решение.
Настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК за допускане на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване поради евентуалната му недопустимост. В случая отговорността на застрахователя по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.) и отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 от КТ за обезщетение на претърпените от Б. А. М. вследствие на пътнотранспортното произшествие неимуществени вреди съществуват паралелно и независимо една от друга, наред с отговорността на прекия причинител на вредите по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като едната отговорност не изключва другата. Пострадалият разполага с възможността да прецени срещу кой от посочените задължени лица да предяви претенцията си за обезщетение, като предявяването на иска срещу това лице не освобождава другите от отговорност. Затова този иск, включително и когато производството по него е приключило с влязло в сила съдебно решение, не е пречка да бъде предявен иск и срещу някое от останалите задължени лица и не води до недопустимост на втория иск. Такава недопустимост на втория иск не е налице и в случаите, когато присъдената по първото производство сума е заплатена на пострадалия от задълженото лице. Тъй като плащането на обезщетението от едно от задължените лица, води до погасяване на задължението и на останалите длъжници, до размера на платеното, то е предпоставка за основателността на иска или за неговата неоснователност. В този смисъл е и ТР № 2/06.12.2012 година, постановено по тълк. д. № 1/2010 година на ОСТК на ВКС и решение № 230/12.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1907/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.. Затова твърдяното от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] обстоятелство, така както бе посочено по-горе, е от значение не за допустимостта, а за основателността или не на предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по следните правни въпроси, а именно:
1.) Как се определя степента на съпричиняване в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия?
2.) При определяне на размера на справедливото обезщетение ограничен ли е съдът от обективираната с исковата молба преценка на ищеца относно справедливия му размер?
3.) Когато ищецът е заявил, че претендира с иска си пълно обезщетение за неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът може ли да приеме размера на иска за основателен изцяло по съображения, че справедливото обезщетение е в по-висок размер от поискания?
4.) Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички установени по делото обстоятелства, включени в обхвата на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД?
5.) Допустимо ли е производството за заплащане на обезщетение за ПТП, приравнено на трудова злополука, срещу работодателя, при положение, че спрямо застрахователя по „гражданска отговорност“ на деликвента по същото ПТП има влязъл в сила съдебен акт, по силата, на който застрахователят е осъден да заплати на пострадалото лице обезщетение за вредите, които е претърпяло в резултат на ПТП?
6.) Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд това дерогира ли изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника?
7.) Как следва да се прилага институтът на неоснователното обогатяване от българските съдилища при ситуация, при която от един и същ ищец, с един и същ предмет, паралелно се водят две еднакви производства-срещу работодателя на основание чл. 200, ал. 1 от КТ и срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ на деликвента на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), едното от които
а.) е приключило с влязло в сила осъдително решение преди приключването на второто производство;
б.) има издаден изпълнителен лист;
в.) съдът разглеждащ неприключилото второ дело разполага със заверен препис от решението по първото дело, респективно е запознат с мотивите и диспозитива на другия съд по идентичното дело, но с друг ответник и
г.) при положение, че при осъдително решение и издаден изпълнителен лист по второто дело ищецът може да изпълни едновременно срещу ответниците по различните дела, което би довело до неоснователно обогатяване?
8.) В случаите, когато от един и същ ищец, с един и същ предмет, паралелно се водят две еднакви производства-срещу работодателя на основание чл. 200, ал. 1 от КТ и срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ на деликвента на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), едното, от които
а.) е приключило с влязло в сила осъдително решение преди приключването на второто производство по силата, на което решение е присъдено обезщетение в определен размер;
б.) има издаден изпълнителен лист;
в.) съдът разглеждащ неприключилото второ дело разполага със заверен препис от решението по първото дело, респективно е запознат с мотивите и диспозитива на другия съд по идентичното дело, но с друг ответник,
трябва ли този размер да бъде взет предвид от съда по все още висящото исково производство, като определения от него размер на обезщетението бъде намален съответно с вече присъдената сума?
9.) Допустимо ли е с оглед точното прилагане на закона във връзка с трудова злополука със съпричиняване две различни съдилища, по две различни дела, с един и същ предмет и еднакъв размер на вредите, инициирани от един и същ ищец да определят различен процент на съпричиняване?
10.) Допустимо ли е с оглед точното прилагане на закона във връзка с трудова злополука и съпричиняване две различни съдилища, по две различни дела, с един и същ предмет и еднакъв обем на вредите, инициирани от един и същи ищец да определят различен размер на справедливото обезщетение?
Вторият и третият от посочените по-горе въпроси са свързани. По отношение на тях трябва да се има предвид, с предявения иск, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, Б. А. М. е претендирал обезщетение за претърпените от него, вследствие на пътнотранспортното произшествие, неимуществени вреди в размер от 100 000.00 лева, като в исковата молба не се съдържат данни за твърдяно от самия ищец съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД или чл. 201, ал. 2 от КТ. Съдилищата по същество са приели, че справедливото обезщетение за претърпените от Б. А. М. вреди е в размер на 150 000.00 лева. Наред с това са приели, че е налице допусната от М. груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, поради което дължимото се обезщетение трябва да бъде намалено с 1/3 и в резултат на това задължението на „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] е в размер на 100 000.00 лева, за колкото и бил предявен искът. В мотивите към решението си съставът на Софийски градски съд изрично е посочил, че оплакването на „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място], че Софийския районен съд е допуснал съществено процесуално нарушение, излизайки извън диспозитивното начало, като приемайки наличието на принос от страна на М. от 1/3 е уважил изцяло предявения иск е неоснователно. В тази връзка следвало да се отбележи, че при формиране на преценката относно действителния размер на обезщетението, което би репарирало неимуществената вреда, съдът основавал становището си на установените факти по делото, релевантни за тази преценка и излагал мотиви, съобразно чл. 236 ал. 2 от ГПК. Размерът на заявената претенция не съставлявал решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Този размер имал решаващо значение единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо петитума на иска. Или при прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилагала към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер имал правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определял от съда. Дължимият размер бил този, до който бил намален действителният след прилагането на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, но не повече от претендирания. Ето защо като извършил редукция на определения размер на обезщетението от 150 000.00 лв. с 1/3 и уважил изцяло предявения иск, първоинстанционният съд не бил допуснал твърдяното нарушение. В този смисъл било и разрешението дадено с решение № 63/08.07.2019 година, постановено по т. д. № 2013/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., което се споделяло от въззивния съдебен състав.
„Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] твърди, че по отношение на втория въпрос обжалваното решение на Софийски градски съд не е съобразено с решение № 78/13.11.2017 година, постановено по гр. д. № 60 397/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., а по отношение на третия с решение № 577/29.2010 година, постановено по гр. д. № 1741/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Тъй като е констатирано наличието на противоречива практика на състави на ВКС по втория и третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси с определение № 208/21.07.2020 година съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. е спрял производството по делото и е предложил образуването на тълкувателно дело за уеднаквяване на практиката. По повод на това е образувано тълк. д. № 1/2021 година на ОСГК, по което към настоящия момент е постановено ТР № 1/01.08.2022 година. С него е прието, че при прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Предвид на това е отпаднало основанието за спиране на касационното производство и същото трябва да бъде възобновено. При това тъй като решението на въззивният съд е в съответствие с така даденото тълкуване, вторият и третият от поставените в изложението на „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] въпроси не обосновават допускането на исканото от дружеството касационно обжалване.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е приел, че тъй като в КТ липсвал метод за оценка на заместващото обезщетение за причинени неимуществени вреди, следвало да се приложи правилото, уредено в чл. 52 от ЗЗД, а именно-обезщетението да се определи по справедливост. Ето защо причинените на Б. А. М. неимуществени вреди-болки и страдания следвало да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната деятелност и т. н. В този смисъл била т. 2 на ППВС 4/23.12.1968 година, където било изяснено, че понятието „справедливост“ по чл. 52 от ЗЗД не било абстрактно, а се определяло конкретно според обстоятелствата по делото. В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната съдебномедицинска експертиза се установявало, че следствие на инцидента М. получил много тежка съчетана травма на главата, гръдния кош и двете подбедрици. Вещото лице сочело, че ищецът бил получил тежки уврежданията по главата, изразяващи се в счупване на основата на черепа, линеарно счупване на дясната слепоочна кост, контузия на главния мозък, остър кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, множество кръвоизливи, които травми са довели до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Посочено било още, че били счупени голямопищялните кости на двата крака, което трайно било затруднило движението на двата долни крайника, като на М. била направена метална остеосинтеза на двата крака. Уврежданията на гръдния кош се изразявали в контузия на белия дроб с навлизане на въздух в плеврални кухини, в средостението (в което се намирало сърцето, хилусите на белите дробове, големи кръвоносни магистрални съдове и други) и в подкожието, което наложило хирургично разрязване на гръдната стена в двете гръдни половини и поставяне на дренове за отвеждане/изсмукване на навлезлия въздух, а получената разкъсно-контузна рана в тилната област на главата, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота. Травмите довели до интензивно, включително реанимационно лечение, с две последващи оперативни интервенции и състояние, водещо до интензивни болки в първия месец на болничното лечение и до умерени болки с чести изостряния два месеца след това.
Около една година след инцидента М. търпял неудобства, свързани с ползване на помощни средства и честа нужда от чужда помощ, водещи до коренна промяна в начина на живот от периода преди ПТП. Към настоящия момент част от мозъчната тъкан не била възстановена.
В причинна връзка с инцидента при М. се проявили психични отклонения. Налице били трайни и постоянни увреждания, които се дължали на структурни промени в главния мозък. Лечението на ищеца продължавало, предстояла операция за отстраняване на металните импланти на двете подбедреници. Походката му била затруднена. Двата долни крайника не могли да функционират както преди злополуката, защото били нарушени в голяма степен опората и ходенето.
Вещото лице сочело още, че М. нямало да може пълноценно да спортува, а с експертно решение № 0856/09.03.2016 година му е била определена 72% трайно намалена неработоспособност. От неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната съдебнопсихиатрична експертиза, се установявало, че следствие на претърпяната злополука при М. се било оформило органично разстройство на личността и симптомна епилепсия. Появили се епилептичните припадъци, които макар и редки, изисквали системно и продължително лечение. Били настъпили тежки и необратими органични промени в мозъка, като прогнозата за пълно възстановяване и стабилизиране на психичното състояние на М. била неблагоприятна. Б. А. М. имал нарушения в паметта и концентрацията на вниманието, като дори характерът му се бил променил значително-преди злополуката бил общителен, добронамерен, неконфликтен, след инцидента станал избухлив, раздразнителен, имал неадекватни постъпки, мълчал по няколко дни, нямал приятели, затворил се в себе си.
От показанията на разпитаната по делото свидетелка М.-майка на М., преценени при условията на чл. 172 ГПК, се установявало, че непосредствено след инцидента ищецът не помнел минали събития, някои приятели мислел за починали. Променило се поведението му-проявявал агресия спрямо близки, после се извинявал; говорел цинизми. Не искал да се къпе, да си пие лекарствата. Получавал епилептични припадъци. Имал неадекватни прояви-свалял си панталоните на публични места. В началото ходел е бастун. Не можел да слиза и по стълби. Към настоящия момент не можел да извършва пълен клек, имал изменение в походката, не можел да тича. Имал трудности при социализирането, които преди инцидента не бил изпитвал. Мълчал с дни. Имал нарушения в късата памет-не помнел кога се е хранил. Имал неспокоен сън, бълнувал и се плашел от коли. Въз основа на тези констатации, съставът на Софийски градски съд е приел, че при така безспорно установените тежки увреждания на Б. А. М., засягащи жизнено важни части от тялото и създадената временна опасност за живота му, продължителното лечение, претърпени две операции, търпените интензивни болки, обстоятелството че в продължение на около година М. не можел да се обслужва без чужда помощ, настъпилите промени в психиката му, които били осезаеми и необратими, трудностите в общуването, нарушенията в паметта и концентрацията, проявите на неадекватно поведение, избухливост, епилептичните припадъци следствие на процесната трудова злополука, справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, приложим в случая поради изричното препращане на чл. 212 от КТ било в размер на 150 000.00 лева.
Следвало се отбележи, че в понятието „неимуществени вреди“, според последователната практика на ВКС, се включвали всички телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формирали именно негативните емоционални изживявания на същия, за които било и ноторно известно отразяването им върху психиката и създадения от това социален и психичен дискомфорт.
Също така следвало да се отбележи, че принципът за справедливост включвал в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер на обезщетение бил в съответствие с принципа за справедливост.
Във връзка тези мотиви поставеният от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК четвърти въпрос не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване тъй като при постановяването му съставът на Софийски градски съд е съобразил установената практика според която съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС, залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова.
По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други.
При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция.
Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.
Същевременно следва да се има предвид, че ППВС № 4/23.12.1968 година дава общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи.
По отношение на поставения от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос за това как се определя степента на съпричиняване в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия трябва да се имат предвид мотивите на въззивния съд в тази насока. В тях е посочено, че съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя можела да се намали само, когато пострадалият бил допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за безопасност-когато не бил положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа била в зависимост от конкретните обстоятелства, при които била настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как би следвало да процедира и в резултат на кои негови действия била настъпила вредата. В конкретния случай от неоспореното от страните заключение на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебноавтотехническа експертиза, се установявало, че Б. А. М. могъл обективно да възприеме приближаващото МПС и могъл да избегне удара, ако бил предприел пресичане след преминаването на автомобила. При установените обстоятелства, имащи пряко отношение към настъпване на процесната трудова злополука бил законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че М. бил нарушил разпоредбата на чл. 133, ал. 1, т. 1 от ЗДвП (редакция преди изменение бр. ДВ 9/2017 година), като при пресичане на платното за движение не бил съобразил скоростта и разстоянието до приближаващото се превозното средство. При тези обстоятелства въззивният съд намирал, че ищецът се бил поставил в положение на повишен риск, след като е предприел пресичане при намалена видимост, мокра пътна настилка, на [улица]в участък, който представлява продължение на републикански път, без да се убеди, че пресичането е безопасно. Ето защо бил обоснован извода на първоинстанционния съд относно наличието на съпричиняване поради груба небрежност от страна на работника за настъпване на процесната трудова злополука, който принос съответствал на 1/3 от вредоносния резултат. В тази връзка така поставения въпрос не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Въззивният съд е съобразил установената практика, че грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ е предпоставка за компенсация на вредите при трудова злополука по смисъла на чл. 200, ал. 1 от КТ, но не представлява критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение между приносите на работодателя и на пострадалия. Както изрично е посочено в решение № 291/11.07.2012 година, постановено по гр. д. № 951/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност.
Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел-поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност-липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.
Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението При наличието на груба небрежност отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Последната се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука, с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението. Грубата небрежност е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на пострадалия. Колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й.
Шестият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място] въпроси също не обосновава допускането на исканото от дружеството касационно обжалване на решението на Софийски градски съд доколкото при постановяването му е съобразена установената практика, че установената в чл. 272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния такъв да даде в решението си отговор на всички наведени от страните във въззивната жалба и отговора на същата твърдения, възражения и доводи, като изложи и съответните мотиви за това.
Формулираните в изложението пети, седми и осми въпроси са относими към допустимостта на иска като при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил с установената практика, така както бе посочено по-горе. В случая, във връзка с осмия въпрос, трябва да се отбележи, че в случаи като настоящия присъденото по едното дело обезщетение не трябва да се приспада от обезщетението по второто дело. Последното е възможно само при наличието на извършено плащане на обезщетението по първото дело. Плащането на обезщетението от едно от задължените лица освобождава и останалите такива, до размера на извършеното плащане, като всяко едно от тях може да се позове на него както в исковото, така и в изпълнителното производство
Деветия и десетия от посочените по-горе правни въпроси също не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, тъй като е съобразено, че тези въпроси се разрешават от съда разглеждащ конкретното производство, като при това той не е обвързан от становището на друг съд, съответно от постановено от такъв съд решение, освен в случаите когато не е налице сила на пресъдено нещо, която обаче важи само по отношение на страните по конкретното дело и само в определени случаи обвързва трети неучастващи в него лица.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и в ал. 2, пр. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 6501/12.09.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 7638/2018 година по подадената против него от „Джамбо ЕС. Б“ ЕООД [населено място], касационна жалба с вх. № 118 027/30.09.2019 подадена и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр. д. № 4485/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6501/12.09.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 7638/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
- 15 -