О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50311

гр. София,15.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на тринадесети юни, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Н.

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1836 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Й. Й. срещу решение №111 от 12.04.2022 г. по в. т.д.№91/2022 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №430 от 09.11.2021 г. по т. д.№1055/2020 г. на Окръжен съд - Варна, в частта, с която С. Й. Й. е осъден да заплати солидарно с „Й. 89“ ЕООД /спрямо когото решение на първата инстанция е влязло в сила/ на „Мания тийм“ ЕАД сумата от 50 000 лв., неустойка при разваляне на договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки от 24.02.2014 г., на основание чл.92 от ЗЗД.

В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустимо ли е по иск за присъждане на неустойка, договорена по абсолютна търговска сделка, да се иска обявяване на клауза за неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави по отношение на съдлъжник, който има качеството на физическо лице-нетърговец. 2. Как следва да бъде разрешен въпросът при съпоставяне между прекомерност и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. 3. Дали спрямо ФЛ-нетърговец, който се е задължил солидарно по договор за франчайзинг, са приложими правилата за неустойка по смисъла на ЗЗД или специалните правила на търговски сделки по ТЗ. 4. Ако нетърговец следва да отговаря солидарно за вреди, настъпили вследствие на неизпълнение на сключения договор, то отговорността му следва ли да бъде съобразена с размера на претърпените вреди. Спрямо първите два въпроса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 г. по т. д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация „Мания тийм” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, след извършен задълбочен анализ на приетите по делото доказателства и правната природа на договора за франчайзинг, е стигнал до извод, че по силата на процесния договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки от 24.02.2014 г., франчайзодателят „Мания тийм” АД е представил на франчайзополучателя „Й. 89“ ЕООД правото да използва франчайз за препродажба на стоки на крайни потребители под търговската марка и търговското име на франчайзодателя при определено условия, като за изпълнение на всички задължения на франчайзополучателя е предвидена солидарна отговорност на С. Й. Й.. Установил е, че с връчването на препис от исковата молба, франчайзодателят е упражнил надлежно субективното си преобразуващо право да развали договора без предизвестие по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД, съгласно договорно предвидената възможност в чл.6.2, като по отношение на претендираната неустойка за разваляне на договора в размер на 50 000 лв., определена в чл.7.4. от договора и направеното възражение за нищожност на същата поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, е изложил следното: Неустойката наред с обезпечителната и обезщетителна функция, има и стимулиращата такава по повод на изпълнението на длъжника под страх, че ще търпи санкция за неизпълнението, било по силата на постигната в договора уговорка или по силата на закона. За да надхвърли допустимите от договорната свобода граници, размерът на фиксираното между страните обезщетение за разваляне на договора следва да осигурява на кредитора такава имуществена облага, която явно да цели обогатяване, а не компенсация на предвидимите при договарянето вреди. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави /морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона, като същите не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях/ следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани примерно изброени критерии в т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 г., по т. д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС. С оглед горното и съобразявайки посочените критерии, въззивният съд е намерил, че компенсаторната неустойка не е свръх прекомерна /екзорбирантна/, поради липсата на твърдяно противоречие на същата с добрите нрави. Съобразявайки стойността на уговорената компенсаторна неустойка, дължима в случай на разваляне на договора с предвидимите вреди към момента на сключване на договора и предвид предоставеното използване на търговската марка, репутация и бизнес модел от страна на франчайзодателя, е счел, че същата не излиза извън присъщите й гореразглеждани функции и не води до извод за наличие на противоречието й на добрите нрави. Съобразил е и размера на уговорената неустойка и поетото от ответното дружество задължение, изведено от чл. 6.2.4. от договора да поддържа минимален годишен оборот за магазините [населено място] и [населено място], съответно 185 000 лв. и 220 000 лв. без ДДС, както и че франчайзополучателят може да прекрати едностранно договора след три години от подписването му, преди изтичането му и с тримесечно писмено предизвестие, като в противен случай страните са уговорили, че се дължи неустойка за прекратяване на договора. В заключение е достигнал до извод, че по делото липсват данни, въз основа на които да се направи извод, че към момента на сключване на договора, единствената цел, с която е уговорена неустойката, излиза извън присъщите й три функции - обезпечителна, обезщетителна и наказателна. По отношение на възражението за намаляване на неустойката поради прекомерност, е изложил съображения, че същото е направено едва във въззивната жалба, поради което е преклудирано. Посочил е, че прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, при това намаляването следва да се осъществи чрез предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното производство, като в случай на висящ съдебен процес длъжникът може да противопостави възражение като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на уговорената неустойка. Приел е, че възраженията на ответника, в т. ч. възражението по чл.92, ал.2 от ЗЗД за прекомерност на уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение, се преклудират с изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба и когато в този срок ответникът не е упражнил потестативното си право да иска намаляване на неустойката, съдът не може служебно да изследва въпроса доколко уговорената от страните неустойка е прекомерна в сравнение с претърпените вреди. За пълнота е изтъкнал, че процесният договор за франчайзинг и покупко-продажба на стоки е сключен от търговци и по аргумент от чл. 286, ал.1 от ТЗ, следва да се приеме, че същият е търговска сделка, като ответникът физическо лице е съдлъжник по смисъла на чл.8 от процесния договор, като представляващ франчайзополучателя, т. е. придобиването на качеството на съдлъжник към франчайзодателя от физическото лице е осъществено с оглед тесните му професионални връзки с дружеството франчайзополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, поради което не може да се приеме, че задължаването от страна на физическото лице е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия. Договарянето на неустоечните клаузи е осъществено между търговци и по аргумент на чл.309 от ТЗ уговорената неустойка не може да се намалява, като поетото поръчителство не променя характера на сключената сделка - при условие, че главният длъжник не разполага с правото да ревизира неустойката като прекомерна, с такова право не разполага и поръчителят.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

С оглед изложените в решението мотиви, трети и четвърти от формулираните от касатора въпроси, не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, въззивният съд е приел направеното възражение за прекомерност на неустойката за несвоевременно въведено, респективно за преклудирано и доколкото в решението е изразявано становище относно това кои лица могат да правят възражение за прекомерност на неустойка и при какви предпоставки неустойката може да бъде приета за прекомерна /в който смисъл са посочените въпроси/, то това становище представлява единствено допълнителен довод/аргумент, поради което отговорите на визираните въпроси не биха повлияли на крайния изход на спора. В този смисъл и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване по трети и четвърти въпроси не следва да бъде допуснато.

На следващо място в решението не е отречена допустимостта на възражение за нищожност на неустойка /както се предпоставя с първия въпрос/, а по отношение на втория от въпросите /свеждащ се до критериите, при които следва да се приеме за нищожна клауза за неустойка/, макар и обусловил решаващата воля на съда, не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение кореспондира изцяло с разясненията, дадени в ТР №1 от 15.06.2010 г., по т. д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, като преценката на съда в конкретния случай е осъществена към момента на сключване на договора и то с оглед специфичните за случая факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочените в ТР критерии. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

С оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2436 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №111 от 12.04.2022 г. по в. т.д.№91/2022 г. на АС Варна.

ОСЪЖДА С. Й. Й. [ЕГН] да заплати на „Мания тийм” АД[ЕИК] сумата от 2436 лв., разноски пред ВКС.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.