Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на втори ноември две хиляди и двадесет и втора година в състав: Председател: Д. Ч. Членове: Е. М. Е. Д. при секретар С. Т. и с участието на прокурора Ч. С. изслуша докладваното от председателя Д. Ч. по административно дело № 5090 / 2022 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Вилокс ГрупЕООД срещу решение №1833/21.03.2022 г., постановено по адм. д. 11369/2021 г. от Административен съд - София-град (АССГ).

Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично са наведени доводи за неправилно тълкуване на 86, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за хазарта (ЗХ) и нарушение на чл. 30 от ЗХ. Иска се да бъде отменено съдебно решение и Решение № 000030-4939/13.10.2021 г. на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите (НАП). Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в касационната жалба. Не претендира разноски за настоящата инстанция.

Ответникът изпълнителен директор на НАП оспорва касационната жалба по съображения в писмена молба. Претендира разноски.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба като подадена от страна по делото, в срок е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения:

С решение №1833/21.03.2022 г., постановено по адм. д. 11369/2021 г. от АССГ e отхвърлена жалбата на Вилокс ГрупОД против решение № 000030-4939/13.10.2021 г. на изпълнителен директор на НАП и са присъдени разноски. Административният съд е приел, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, при упражняване на предоставените му в условията на обвързана компетентност правомощия в съответствие със закона. Обоснован е извод, че с влизане в сила на чл. 30, ал. 6 от ЗХ, нормата на чл. 30, ал. 7 от ЗХ (предишна ал. 5) е мълчаливо отменена.

Така постановеното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Административният съд се е произнесъл по допустима жалба срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, разгледана при спазване правилата на подведомственост и подсъдност с участието на надлежно конституирани страни.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е налице спор относно фактите, които са правилно установени въз основа на събраните писмени доказателства, а именно: на 23.07.2020 г. Вилокс ГрупЕООД е поискало продължаване с десет години на срока на издаден лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати. На 01.03.2021 г. изпълнителният директор на НАП взема решение за продължаване на лиценза, с което е удовлетворено искането на В. Г. ЕООД. Административният орган е приел, че искането трябва да бъде разгледано при условията на 86, ал. 1 от ЗХ и уважено без в решението да се определя дължима такса. С преводно нареждане от 05.05.2021 г. дружеството е заплатило такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ в размер на 100 000 лв., а на 31.05.2021 г. е поискало от НАП да прихвани или възстанови тази сума (и други три суми, които не са предмет на оспорения пред АССГ акт). С оспореното пред АССГ решение на изпълнителния директор на НАП е отказано исканото възстановяване/прихващане.

При събиране и обсъждане на доказателствата по делото, както и установяване на относимите към спора факти, решаващият съд не е допуснал нарушения и всички направени фактически изводи са правилно и задълбочено обосновани. По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е налице касационно основание за неговата отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 3 от АПК, както се твърди в касационната жалба.

По отношение приложимия материален закон АССГ е приел, че в случай не е приложимо правилото на 86, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за хазарта (ЗИДЗХ, ДВ, бр. 69 от 2020 г., изм. и доп., бр. 11 от 2021 г., в сила от 9.02.2021 г.), защото основанието, на което се дължи спорната такса е решението за продължаване на лиценза, което е издадено 01.03.2021 г. т. е. след влизане в сила на измененията в чл. 30 от ЗХ и не е налице хипотеза на започнала и недовършена процедура по стария ред. По тези съображения решаващият съд е приел, че доводите на Вилокс ГрупООД за недължимост на внесената такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, аргументирани с приложението на преходните правила са неоснователни.

Настоящият съдебен състав намира, че от преюдициално и съществено значение е обстоятелството доколко въобще разпоредбата на чл. 30, ал. 6 от ЗХ, създаваща задължение за плащане на нова държавна такса, е приложима по отношение на касационния жалбоподател, за да се изследва при условията на евентуалност към кой момент възниква за това задължение и дали за него са приложими преходните правила.

Съгласно чл. 30, ал. 7 от ЗХ (ДВ, бр.69/2020 г., предишна чл.30, ал.5 ЗХ - с идентично съдържане след изм. - ДВ, бр.105 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) за хазартните игри, които се облагат с алтернативен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), се събират само таксите по чл. 30, ал. 1. Облагането с алтернативен данък на данъчно задължени лица за извършвани от тях специфични дейности, е уредено в Част пета Алтернативни данъци от ЗКПО, в която се съдържа Г. Т. и втора, регламентираща данък върху хазартна дейност. Раздел V от тази глава регламентира размер, деклариране и внасяне на данък върху хазартната дейност от игри с игрални автомати и игри в игрално казино. От нормите на ЗКПО следва, че Вилокс ГрупЕООД като организатор на хазартни игри с игрални автомати в игрална зала е данъчно задължени лица, което дължи този алтернативен данък за тази си дейност т. е. попада в кръга на лицата, които според чл. 30, ал. 7 от ЗХ дължат само таксите, определени в чл. 30, ал. 1 от ЗХ. Доказателства за реализиране на този вид данъчно облагане са приети при разглеждане на спора пред първата инстанция. Налага се извод, че еднократната такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ за издаване и поддържане на лиценз за игри с игрални автомати със срок на лиценза 10 години в размер на 100000 лв., внесена от Вилокс ГрупЕООД е недължимо платена по аргумент от чл. 30, ал. 7 от ЗХ във връзка с Раздел V от Г. Т. и втора на ЗКПО. Административният съд е достигнал до противоположен правен извод като се е позовал на чл. 176а от ЗКПО, за да обоснове логика и синхрон между данъчния закон и ЗХ, която е довела до заключение за мълчалива отмяна на чл. 30, ал. 7 от ЗХ, респективно не прилагане на въведеното в нея изключение. При аргументирането на тази теза АССГ се е позовал на спецификата на таксите по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 от ЗХ и разликата между тях и таксите по чл. 30, ал. 5 и 6 от ЗКПО, но не е отчел, че промяната на чл. 176а от ЗКПО в ДВ, бр. 69/2020 г. не е променила кръга на данъчно задължените лица за алтернативен данък от хазартна дейност, защото след 01.01.2014 г. (виж ДВ, бр. 1/20214 г., когато този текст е създаден и са отменени няколко раздела от Г. Т. и втора на ЗКПО) за посочените в тази разпоредба лица този вид данък е отпаднал като алтернатива, но чл. 30, ал. 5 със съдържанието на действащата сега ал. 7 е продължила да действа. Описаната от първоинстанционния съд логика на законодателя означава да се приеме, че в изключително дълъг период от време е оставена да съществува мълчаливо отменена разпоредба в закон, който е изменян без да й бъде обърнато изрично внимание. Това разбиране противоречи на правната стабилност и независимо, че е теоретично мислимо и възможно, е напълно неприемливо в областта на данъчното право и в пряко противоречие с чл. 60 от Конституцията на Република България. Допълнителен аргумент в неправилността на този извод на АССГ се открива и в последващите измененията на чл. 176а от ЗКПО (ДВ, бр. бр. 14 от 2021 г., в сила от 17.02.2021 г.), според които само организаторите на хазартни игри, които заплащат такса по чл. 30, ал. 3 от ЗКПО не заплащат алтернативен данък, но при това законодателно изменение отново не е променен чл. 30 от ЗХ.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че на основание чл. 30, ал. 7 от ЗХ, Вилокс ГрупЕООД не е бил длъжен да заплати такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, поради което и въпросът относно дата на възникване на подобно задължение, респективно приложението на 86 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗХ, по отношение на него не стои. Като е достигнал до противоположен правен извод за дължимост на таксата, внесена от Вилокс ГрупЕООД, административният съд е постановил решение в противоречие с материалния закон.

По отношение на тази такса не е приложима нормата на чл. 30, ал. 2 от ЗХ, според която платените държавни такси за разглеждане на документи по подадени искания за издаване на лицензи или за извършване на промени по издадени лицензи не подлежат на възстановяване, поради което не е съществувало основание да бъде отказано от изпълнителния директор на НАП искането на Вилокс ГрупЕООД от 31.05.2021 г. по отношение на нея. Като е достигнал до противоположен правен извод, АССГ е постановил решение в нарушение на материалния закон касационно основание за отмяна по чл. 203, т. 3 от АПК.

С оглед обстоятелството, че делото е изяснено от фактическа страна след отмяна на съдебното решение в тази част, на основание чл. 222, ал. 1 от АПК касационната инстанция е длъжна да реши спора по същество. Оспореният административен акт Решение № 000030-4939/13.10.2021 г. на изпълнителния директор на НАП е издаден от компетентен административен орган, в предвидената от закона писмена форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, но в противоречие с материалния закон (чл. 30, ал. 7 от ЗХ), поради което при наличие на основанието по чл. 146, т. 4 от АПК трябва да бъде отменен, а на основание чл. 173, ал. 2 от АПК делото да бъде върнато като преписка за ново произнасяне от административния орган при съобразяване с тълкуването на закона в настоящото решение.

По водене на делото касационният жалбоподател е направил разноски, от които претендира само тези пред първата инстанция в размер на 3522 лв., описани в представения списък по чл. 80 от ГПК, за които са представени писмени доказателства, че са направени, поради което и с оглед изхода на спора и при липса на възражение за тяхната прекомерност, има право да му бъдат възстановени от бюджета на НАП в пълен размер.

По изложените съображения, Върховния административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1833/21.03.2022 г., постановено по адм. д. 11369/2021 г. по описа на Административен съд София-град и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Решение № 000030-4939/13.10.2021 г. на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите.

ВРЪЩА преписката на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите за ново произнасяне по искане вх. № 06-53-431/31.05.2021 г. на Вилокс ГрупЕООД в частта, по която е било издаденоРешение № 000030-4939/13.10.2021 г. на изпълнителния директор на Националната агенция по приходите, при което да се съобрази тълкуването и приложението на закона в мотивите на настоящето решение.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите, гр. София, бул. К. Д. № 52 да заплати на Вилокс ГрупЕООД, гр. София, [улица], [номер] сумата 3522 (три хиляди петстотин двадесет и два) лева, разноски.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДОНКА ЧАКЪРОВА

секретар:

Членове:

/п/ ЕМАНОИЛ МИТЕВ

/п/ ЕМИЛ ДИМИТРОВ