О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50154

София, 12.04.2023 година

Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: В. М. Е. Донкова

като изслуша докладваното от съдия Е. Д. гражданско дело № 2905 по описа за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. А. К., като пълномощник на К. Л. М., и по касационна жалба на адв. А. Б., като пълномощник на И. Л. М. и З. С. М., срещу въззивно решение № 21, постановено на 13.01.2022 г. по в. гр. д. № 917/2021 г. по описа на Благоевградския окръжен съд. Предмет на касационната жалба на К. М. е въззивното решение, в частта, с която е отменено решение № 8176 от 07.07.2021 г. по гр. д. № 66/2021 г. на Районен съд – Петрич, за признаване за установено по отношение на ответниците И. Л. М. и З. С. М., че ищецът е собственик на основание наследствено правоприемство от Л. И. М. за разликата над 1/9 ид. ч. до 7/24 ид. ч. от следния недвижим имот: дворно място, съставляващо УПИ ** в кв. 68, с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] и за осъждане на ответниците да предадат владението им, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК за тези идеални части са отменени констативни нотариални актове № 74 и № 75 от 1997, с които е удостоверено правото им на собственост. Предмет на касационната жалба на И. и З. М. е въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на исковете в размер на 1/9 ид. ч. и за отмяна на описаните констативни нотариални актове до този размер.

В изложението към подадената касационна жалба на ищеца К. М. се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС: „следва ли въззивният съд при направено възражение едва с въззивната жалба и след като констатира противоречие между цифровото изписване на идеалните части и словесното посочване на начина им на формиране, да остави исковата молба без движение“. Твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Изложените доводи, с които същата е обоснована, се свеждат до наличие на нередовност на исковата молба - несъответствие между нейната обстоятелствена част и петитума, изразяващо се в следното: при формиране на претендираните идеални части са отчетени и правата, наследени от майката, независимо че при изложение на обстоятелствата е посочено, че се иска установяване правото на собственост върху частта, получена по наследство от бащата.

В изложението към подадената касационна жалба на ответниците И. и З. М. се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „за доказателствената тежест в процеса, задълженията на въззивната инстанция при непълнота на доклада по делото по чл. 146 ГПК и преклузията на права за ангажиране на доказателства“. Твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2, решение № 19/05.02.2021 г. по гр. д. № 1680/2020 г. на трето г. о. и решение № 71/08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на първо г. о.; 2. „за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, доводите и възраженията на страните и събраните доказателства“. Сочи се противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2001 г., цитираното по-горе тълкувателно решение и решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 234/2020 г. на първо т. о.; 3. „за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите“; 4. „кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл. 69 ЗС презумпция“, като по последните два въпроса се поддържа противоречие с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на първо г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по жалбата на другата страна.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Районният съд е бил сезиран с предявени от К. Л. М. против И. Л. М. и З. С. М. искове за ревандикация на 7/24 ид. ч. от процесния имот. Ищецът твърди, че се легитимира като собственик на основание наследствено правоприемство от Л. И. М. /негов баща/, починал през 2005 г. Направил е искане за отмяна на констативни нотариални актове № 74 и № 75/30.12.1997 г., с които е удостоверено правото на собственост на ответниците на основание давностно владение, до размера на притежаваната от него идеална част /получена по наследство от баща му/.

Ответниците са оспорили исковете. Възразили са, че се легитимират като индивидуални собственици на процесния имот на основание договори за дарение и давностно владение.

По делото е установено, че Л. М. е бил признат за собственик на парцел ** в кв. 68 по регулационния план на [населено място], на основание наследство /за 1/6 ид. ч./ и давностно владение за 1/2 ид. ч. /нотариален акт № 98 от 1995 г./. През 1996 г. е дарил на сина си И. М. 1/12 ид. ч. от процесния имот. Същият е получил по дарение от останалите съсобственици съответно 1/6 ид. ч. и 1/12 ид. ч. С констативен нотариален акт № 74/30.12.1997 г. е признат за собственик по давностно владение на 2/3 ид. ч. от имота, а с нотариален акт № 75/30.12.1997 г. – на целия имот, на основание чл. 483, ал. 1 ГПК /отм./.

В ангажираните от ищеца гласни доказателства /показанията на свидетелите И., М.-съпруга и Т./ се възпроизвеждат впечатления за това, че първият свидетел многократно е посещавал имота заедно с К. М. и неговия баща /до 2000 г./. Семейството на ищеца не живее постоянно в имота от 1990 г. Родителите на К. и И. М. са живели в него до смъртта си /съответно през 2005 г. и 2017 г./. От показанията на свидетелите П. и Т. /брат на З. М./, ангажирани от ответниците, е видно единствено, че ищецът не е „посещавал често“ процесния имот.

Във въззивната жалба на ответниците в първоинстанционното производство са изложени оплаквания, че обемът на притежаваните от ищеца идеални части от процесния имот, е по-малък.

В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че ищецът не е изгубил правото си на собственост върху притежаваната от него идеална част /1/9 ид. ч.-1/36 плюс 1/12 ид. ч./ по наследство от бащата Л. М.. Отчетена е възникналата СИО върху придобитата по давност 1/2 ид. ч. от наследодателя след неговата смърт. Изложените обстоятелства в исковата молба обаче са свързани единствено с наследената от бащата идеална част. Не е заявена претенция и в качеството му на наследник на майката, в който случай обемът на правата би възлизал на претендираните идеални части. Изложени са съображения, че фактическата власт на ответниците не е установена на основание, което да изключва владението на другите съсобственици. Не е доказано, че И. М. е преобърнал държането на имота във владение по отношение на баща си, нито впоследствие след смъртта му по отношение на брат си.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по жалбата на К. Л. М..

При изложените по-горе факти следва да се приеме, че не е била налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между нейната обстоятелствена част и направеното пред съда искане. В обстоятелствената й част са изложени твърдения за съществуване на право на собственост на основание наследствено правоприемство от бащата Л. М. и в петитума се претендира установяване на правото на собственост и предаване на владението върху тази идеална част. Предметът на делото се определя от ищеца чрез иска /чрез посочване на основанието и петитума на исковата молба, които съдържат индивидуализиращите белези на спорното право/.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, обоснована с твърдяното процесуално нарушение.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на И. Л. М. и З. С. М.. Съображенията за това са следните:

Първият въпрос е обоснован със задължението на въззивния съд да допълни доклада по чл. 146 ГПК, като разпредели тежестта на доказване. Правомощията на въззивната инстанция са предмет на тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Същият не е дължал даване на нови указания във връзка с разпределението на доказателствената тежест съобразно въведеното от ответниците възражение за изтекла придобивна давност. Видно от определението по чл. 267 ГПК, съдът е приел, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, което да е довело до несъбиране на относими доказателства. Освен това, представените с въззивната жалба писмени доказателства касаят построената в имота сграда, която не е предмет на делото. Не се разкрива противоречие с цитирания в изложението тълкувателен акт, както и решение № 19/05.02.2021 г. по гр. д. № 1680/2020 г. на ВКС, трето г. о. и решение № 71/08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г. на ВКС, първо г. о., тъй като съдът е приел, че направените оплаквания в жалбата са неоснователни, поради което не е налице извинителна причина за допускане на поисканите писмени доказателства, а и същите са неотносими.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. В представеното решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 234/2020 г. на ВКС, първо т. о., е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички правно релевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора. В обжалваното въззивно решение се съдържа такова обсъждане, както и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на защитните тези на страните по спора.

Третият въпрос е обоснован с анализа на свидетелските показания, който следва да извърши съдът. В решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. В настоящата хипотеза не е съществувало такова противоречие в показанията, като показанията на ангажираните от ответниците свидетели не са счетени за недостоверни. В настоящата хипотеза съдът е кредитирал показанията на тези свидетели, но е приел, че същите не установяват правнорелевантни факти.

Четвъртият въпрос е свързан с приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, първо г. о., е прието, че когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, същата намира приложение. В хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т. н. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Презумпцията е приложима когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. Разглежданият случай не разкрива сходство с процесния, в който упражняваната от ответниците фактическа власт няма характеристиките на владение.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност, като такава не произтича директно от мотивите на обжалвания съдебен акт, които според изложеното по-горе напълно съответстват на съдебната практика.

С оглед изхода на делото, всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е направила.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 21, постановено на 13.01.2022 г. по в. гр. д. № 917/2021 г. по описа на Благоевградския окръжен съд.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: