О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50180

Гр. София, 16.05.2023 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2746 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх.№ 1497 от 22.03.2022 г., подадена от О. Р. чрез адвокат Д. Ж. от САК, срещу въззивно Решение № 43 от 11.02.2022 г. по в. гр. д.№ 693/2021 г. на Окръжен съд - Перник.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация А. Г. К. е подала отговор на жалбата и изложението към нея чрез адвокат С. И. от АК - П.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването. Претендира разноски за защитата пред ВКС, определени съгласно чл. 38, ал. 2 ЗЗД.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение, в резултат от частично отменяване, постановяване на ново решение и потвърждаване на Решение № 260131 от 14.07.2021 г. по гр. д.№ 884/2020 г. на Районен съд – Радомир, окръжният съд е постановил О. Р. да заплати на А. Г. К. сумата 8 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане – счупване на външен малеулос на 15.07.2020 г. в гр. Радомир, Пернишка област, на уличното платно на улица „А. Б. (срещу дома на тази улица № 71), в резултат на неравност на общински път, ведно със законната лихва върху главницата, смятано от 15.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

От фактическа страна е прието за установено, че вечерта на 15.07.2020 г. ищцата и разпитаната като свидетел И. Г. се завръщали от разходка и се прибрали в гр. Радомир. Пътят им минавал по ул. „А. Б. , на чийто № 73 се намира къщата на родителите на ищцата. Тя влязла за малко да нагледа имота. Събрала боклук в найлонова торбичка, излязла от двора, отишла пред входа на № 71, тъй като от другата страна на улицата се намирал контейнер и пресякла улица „А. Б. перпендикулярно. Там и в близост нямало пешеходна пътека. След като изхвърлила торбичката с боклука, ищцата започнала да пресича улицата в обратна посока, като се оглеждала да не идва автомобил. Едва изминала около метър и половина от контейнера, стъпила с десния си крак в дупка на уличното платно с диаметър около 35 см. и дълбочина около 10 см; десният й глезен се подвил и се чул звук от изхрущяване, а самата ищца изпитала силна болка, изпищяла и застанала на левия си крак. На разстояние около 3 м. от нея се намирала свидетелката Г., която възприела случилото се. Заедно със свид. М. А. (наемател на гаража в имота на № 73) отвели ищцата в къщата на № 73; превързали десния й глезен, който започнал да отича и да посинява; поставили лед. Смятали, че ищцата само е навехнала глезена, поради което я отвели в апартамента й в[жк]. На следващия ден ищцата била закарана от познатата й А. И. в гр. Перник. Прегледът от траматолог показал, че е получила счупване на външен (латерален) малеолус на десния крак (счупване на върха на малкия пищял на дясна подбедрица в областта на глезенната става). Било извършено наместване и обездвижване на глезена чрез ортеза (гипсова имобилизация). Било й предписано домашно лечение и тя била с ортезата 40 дни, при което движенията на десен долен крайник били трайно затруднени. Общо възстановителният период продължил около 3 месеца. През този период ищцата е търпяла болки и страдания, като първите 2 седмици след травмата и първите 2 седмици след свалянето на имобилизацията, те са били с по-интензивен характер. След свалянето на ортезата ищцата започнала да се движи първоначално с две патерици, след това с една. При движението натоварвала десния крак, в резултат от което се появили болки в левия крак. При медицинския преглед от вещото лице тя е била с напълно възстановен десен крак.

От правна страна е прието, че съгласно § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, в собственост на общините преминават следните държавни имоти - общински пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОбС, общинска собственост са имотите и вещите, предоставени със закон. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата - общинските пътища са публична общинска собственост. Съгласно чл. 11 от ЗОбС имотите и вещи – общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Съгласно чл. 31 от ЗП и чл. 48, т. 2, б. „а” от ППЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Съгласно § 1, т. 14 от ДР на ЗП „поддържане на пътищата е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Съгласно чл. 167, ал. 1 от ЗДвП лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок, а съгласно чл. 167, ал. 2, т. 1 от ЗДвП - служби за контрол, определени от кметовете на общините контролират в населените места изправността и състоянието на пътната настилка. Формиран е извод, че О. Р. е собственик на ул. „А. Б. , находяща се в гр. Радомир и носи отговорност за поддържането й в изправно състояние и за безопасното й ползване – нещо което е установено, че нито тя го е извършила, нито служителите на които го е възложила. Доказано е, че ищцата е получила увреждането си от стъпване в дупка с диаметър около 35 см. и дълбочина около 10 см. на улица „А. Б. , която е с двупосочно движение, с по едно платно във всяка посока, находяща се в гр. Радомир, на срещуположната страна на уличното платно срещу № 71, поради което искът е преценен като доказан по основание. На основание чл. 52 ЗЗД справедливият размер на обезщетението е определен на сумата 8 000 лв. За неоснователно е намерено възражението на ответника за наличие на съпричиняване от страна на ищцата.

Искането за допускане на обжалването се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, евентуално - чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: „Може ли, евентуално процесуално допустимо ли е, съда (въззивния съд) да приеме за доказан факт с правно значение за изхода на делото само на база тълкуване законови разпоредби, без преди това да са ангажирани конкретни доказателства за наличието или отсъствието на този факт от страните ?”.

Касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е във връзка с тезата му, че по делото не са ангажирани доказателства чия собственост е находящата се в гр. Радомир улица „А. Б. . Съставът на ВКС намира, че поставеното от касатора питане няма обуславящо значение за изхода на спора при данните за процесуалното поведение на страните, в частност – на общината в качеството й на ответник по иска. С исковата молба, наред с останалите твърдения за обстоятелствата, които изграждат основанието на иска, изрично е заявено твърдение, че находящата се в гр. Радомир улица А. Б. е общински път. В своевременно подадения отговор на исковата молба са направени оспорвания, както следва: относно мястото на настъпване на увреждането; за наличието на съпричиняване поради нарушение на правилата за движение от страна на ищцата; за липсата на доказателства, че към датата на увреждането пътната настилка действително е била разрушена и къде точно; за връзката между общото здравословно състояние на ищцата и нараняването. Изрично е заявено, че: в община Радомир липсват данни – както от ищцата, така и от водачи на МПС, за съществуването на твърдяната дупка към момента на увреждането; „Периодичните проверки на служители от общината не са установили или регистрирали подобен вид нарушения на пътната настилка. Както и конкретно на посоченото място”. Липсва каквото и да е оспорване на твърдението, че пътят е общинска собственост. При това съдържание на отговора на исковата молба се налага извод за отсъствие на спор, нещо повече – за имплицитно съдържащо се признание за верността на ищцовото твърдение, че пътят е част именно от общинската инфраструктура с произтичащите от това задължения за ответника по чл. 31 ЗП и чл. 167, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗДвП във връзка с § 6, т. 37 от ДР на ЗДвП. Това обяснява и отсъствието в доклада на първоинстанционния съд на указание към която и да е от страните за ангажирането на доказателства относно фактите, относими към извода за характера на пътя, респ. собствеността върху него. Оспорване в тази насока е заявено от пълномощника на общината едва в хода на устните състезания пред районния съд, но същото се явява преклудирано предвид разпоредбата на чл. 133 ГПК. Аргументи за противното не могат да бъдат извлечени от изявлението „оспорваме в цялост предявения иск”, доколкото същото е направено общо, като отрицание на принципната възможност ответникът да признае иска. С оглед принципите на състезателното и диспозитивното начало, предвид процесуалното поведение на страните в разглеждания случай, обстоятелствата относно собствеността върху процесната улица не са обхванати от спора между тях, което от своя страна ги изключва от обхвата на фактите, върху които в рамките на конкретното производство се концентрира процесът на доказване.

Извън изложеното следва да се има предвид, че съгласно чл. 3 от Закона за пътищата „пътищата са републикански и местни”. Републикански пътища са автомагистралите и пътищата от първи, втори и трети клас, които осигуряват транспортни връзки от национално значение и образуват държавната пътна мрежа; местните пътища са общински и частни. Безспорното обстоятелство, че улицата се намира в очертанията на населеното място, при отсъствието на твърдения за факти, които да я определят като част от републиканската пътна мрежа или частен път, представляват достатъчно основание съдът да приеме за установено, че мястото на инцидента представлява общински път.

Ето защо съставът на ВКС приема, че поставеният от касатора въпрос не отговаря на изискванията към общото основание за допускане на обжалването по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което не следва да се обсъжда наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответницата по касация в производството пред ВКС. Видно от ДПЗС № 32564 от 04.07.2022 г. (л. 11), тя е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД пълномощникът й има право да получи възнаграждение, съответно на защитения материален интерес (8 000 лева). Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ следващото се за случая възнаграждение възлиза на сумата 1 100 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 43 от 11.02.2022 г. по в. гр. д.№ 693/2021 г. на Окръжен съд - Перник.

ОСЪЖДА О. Р. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. И. от САК сумата 1 100 (хиляда и сто) лева – възнаграждение за защитата на А. Г. К. в производството пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: