ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50023

София, 27.03.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев ч. т. д. № 355 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца „Кинтекс“ ЕАД срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил обжалваното от ищеца разпореждане, с което първоинстанционният съд по реда на чл. 130 ГПК е върнал исковата молба поради недопустимост на предявените искове.

За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че са предявени осъдителни искове за заплащане на вземания на ищеца от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) по утвърдени три частични сметки за разпределение в хода на производството по несъстоятелност на банката. Извода за недопустимост е обосновал със съображенията, че след откриване на производство по несъстоятелност по реда на ЗБН е недопустимо срещу несъстоятелната банка да се образуват нови дела по осъдителни искове за вземания на кредиторите срещу банката, доколкото удовлетворяването на вземанията на кредиторите става по установения в ЗБН ред, а именно чрез предявяване на вземанията, приемане на същите и плащане въз основа на одобрената сметка за разпределение. Доколкото в случая според твърденията на ищеца посочените предпоставки са налице, спорът в действителност се концентрира върху съществуването на насрещните вземания на банката и действителността на извършеното от синдика прихващане, послужило като основание за отказ да се изплатят сумите по сметките за разпределение, същият следва да бъде разрешен в производство по иск за несъществуване на насрещните вземания на банката. Изложил е и допълнителни съображения, че допустимостта на исковете не може да бъде обоснована и с липсата на друг ред за защита, доколкото предвидените в ЗБН правомощия на ФГВБ не са от правораздавателно естество. Намерил е за неоснователно и оплакването, мотивирано с чл. 47 вр. чл. 17 ХОПЕС и чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС с аргумента, че макар и вземанията на ищеца да се обхващат от защитата по чл. 1 от Допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС и споровете във връзка със защитата им следва да се разглеждат от независим и безпристрастен съд, то в разглеждания случай подлежащият на разглеждане спор е този относно насрещните вземания, а не спор относно вземанията по сметките за разпределение, какъвто е въведен с предявените искове.

Искането за допускане на касационно обжалване се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е налице произнасяне на въззивния съд по въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1) при неизпълнение на задължението на синдика за изплащане на кредитор на сумите по одобрените сметки за разпределение съгласно чл. 99 ЗБН разполага ли кредиторът с право на иск срещу банката/синдика, в случай, че са изчерпани всички възможности за защита чрез ФГВБ по чл. 40 ЗБН;

2) представлява ли възможността по чл. 40 ЗБН ефективно средство за защита на вземането на кредитор по одобрени и влезли в сила сметки за разпределение съобразно изискването на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС;

3) при бездействие на ФГВБ, непредприемане на действия съгласно чл. 41, ал. 2 ЗБН и отказ на синдика на банката в несъстоятелност да изпълни влязлата в сила сметка за разпределение, представлява ли деликтният иск срещу синдика за обезщетение за вреди, предвиден в ЗБН, равностоен способ за защита, като се има предвид размерът на неизпълненото задължение по влязлата в сила сметка за разпределение;

4) какво е правното средство за защита на кредитора срещу направено от банката/синдика извънсъдебно изявление за прихващане след одобряване на сметката за разпределение с твърдяното от банката/синдика вземане, като това вземане на банката и извънсъдебното изявление за прихващане е оспорено от кредитора;

5) има ли правен интерес кредиторът да предяви осъдителен иск срещу банката/синдика за изплащане на сумите по разплащателните сметки в случай, че банката като кредитор по твърдени от нея вземания, възникнали след одобряване на списъка на приетите вземания, в който вземането на кредитора е прието безусловно, не е предявила претенциите си по съдебен ред, при което вземането на банката не е установено със сила на пресъдено нещо и предявеният от кредитора отрицателен установителен иск срещу банката в несъстоятелност/синдика за несъществуване на твърдяното от нея вземане е прекратен поради липса на интерес;

6) допустимо ли е прихващане от банката в несъстоятелност с твърдяно от нея вземане срещу кредитор в производството по несъстоятелност след одобряване на списъка на приетите вземания и сметките по разпределение в случай, че твърдяното от банката вземане е оспорено от кредитора по несъстоятелността/длъжник по твърдяното от банката вземане;

7) при наличието на спор между синдика и кредитор с прието вземане относно изпълнението на одобрена частична сметка за разпределение, основан на факти, настъпили след изготвяне и одобряване на частичната сметка за разпределение (извънсъдебното възражение за прихващане, направено от синдиците и оспорено от насрещната страна), представлява ли ефективно средство за защита възможността кредиторът да предяви установителен иск за установяване несъществуване на вземането, с което синдиците правят прихващане и осигурява ли този установителен иск правото на кредитора да получи сумите по одобрените сметки за разпределение;

8) допустим ли е осъдителен иск на кредитора срещу синдика за изпълнение на одобрена сметка за разпределение при наличие на спор за дължимостта на разпределените суми въз основа на спорен факт, възникнал след одобряване на сметката, а именно направено от синдиците оспорено извънсъдебно изявление за прихващане.

Шестият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, отнасящи се до допустимостта на предявените искове. Същият се отнася до правомощието на синдика да извърши прихващане, предпоставките за такова прихващане и неговите последици, следователно е от значение за основателността на предявените осъдителни искове, доколкото извод за недействителност на прихващането (поради несъществуване на активното вземане или поради липса на други предпоставки за прихващане) би обосновал извод за съществуване (непогасяване) на вземането по сметката за разпределение, и обратно – евентуална действителност на прихващането би обосновала извод за несъществуване на вземането.

Останалите въпроси, от които първи, пети и осми се отнасят до допустимостта на предявените искове, а втори, трети, четвърти и седми – до наличието на друг ред за защита на предявените с исковете вземания, могат да бъдат приети за удовлетворяващи общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По отношение на тези въпроси обаче не се обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай се поддържа непълнота и необходимост от тълкуване на част от нормите на ЗБН с оглед развитието на съдебната практика и изграждането на ясна и безпротиворечива система от правни норми. Поддържа се на първо място, че с оглед предвидената в чл. 59, ал. 5 ЗБН относителна недействителност на прихващане извършено от банката, неясен остава въпросът дали след като е разпределено осребреното имущество, банката може да прави прихващане с вземане, което е оспорено от кредитора. На второ място, поддържа се, че в хипотезата на неизпълнение на задължението на синдика да изпълни одобрената сметка, предвидените в закона средства за защита се свеждат до тези по чл. 40 ЗБН, без кредиторът да разполага с адекватна защита, включително разглеждане на спора от независим и безпристрастен съд. В тази насока са изложени подробни аргументи, изведени от чл. 17 и чл. 47 ХОПЕС и чл. 6 и чл. 13 ЕКЗПЧОС, като е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване по чл. 628 и сл. ГПК по въпроса “Съответства ли на правото на ЕС, на правилото на чл. 47, ал. 1 от ХОПЕС и осигурява ли се на кредитора ефективно средство за защита в светлината на приложението на чл. 13 и чл. 6 от ЕКЗПЧОС, ако националната правна уредба предвижда, че кредитор, в чиято полза е разпределена сума за плащане по одобрена сметка за разпределение в процеса на осребряване на имущество на банка в несъстоятелност, при отказ на синдика да заплати разпределената по същата сметка сума може да сезира единствено Фонда за гарантиране на влоговете в банки чл. 40-41 ЗБН/, което лице е кредитор в същото производство по несъстоятелност и съгласно чл. 26 ЗБН назначава синдиците, без кредиторът да разполага с други средства за защита срещу отказа на синдика?“.

Първият довод не може да обоснове наличието на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба от гледна точка на релевантния за настоящото частно производство въпрос за допустимостта на предявените искове. Същият, свеждайки се до възможността за извършване на прихващане от банката, респ. синдика, след одобряване на сметката за разпределение, т. е. за правните последици на такова прихващане, е от значение за съществуването, респ. несъществуването на предвидените за удовлетворяване със сметката вземания, а не за допустимостта на осъдителните искове за същите вземания, както е посочено по-горе относно поставения шести въпрос.

По втората група доводи също не се обосновава наличието на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба. Съгласно чл. 41, ал. 1 ЗБН всеки кредитор на банката може да сезира фонда със сигнал за незаконосъобразни действия на синдика при упражняване на правомощията му, каквото незаконосъобразно действие безспорно е и неоснователният (при липса на правомощие или предпоставки за извършване на прихващане) отказ да бъдат изплатени предвидени в одобрената сметка за разпределение суми. В тази хипотеза фондът разполага с правомощията да отправи писмено предупреждение до синдика за отстраняване на допуснатите нарушения (чл. 41, ал. 2, т. 1 ЗБН), да го задължи да преустанови и отстрани допуснатите нарушения (чл. 41, ал. 2, т. 3 ЗБН), да намали възнаграждението му или да го отстрани от длъжност (чл. 41, ал. 2, т. 5-6 ЗБН). Според чл. 41, ал. 3 вр. чл. 39, ал. 4 ЗБН решенията на УС на фонда, с които се налагат такива мерки (освен намаляването на възнаграждението и освобождаването от длъжност по т. 5-6) не подлежат на съдебно обжалване. Евентуалният отказ на УС да наложи такива мерки обаче, доколкото не представлява “налагане на мярка“ по смисъла на чл. 41, ал. 3 ЗБН, не е изрично изключен от съдебен контрол според чл. 41, ал. 3 вр. чл. 39, ал. 4 ЗБН, поради което и съгласно чл. 39, ал. 4, изр. 2 ЗБН подлежи на обжалване пред съда по несъстоятелността от заинтересования кредитор, в рамките на което производство може да бъде разрешен и обуславящият въпрос относно евентуалното погасително действие на извършеното от синдика прихващане като основание за отказа му да изплати предвидените в сметката суми. Наличието на такава възможност за обжалване пред съд удовлетворява изискването по чл. 47 ХОПЕС за наличието на ефективно правно средство за защита пред съд. Посочената правна уредба следователно не се характеризира с непълнота, неяснота или противоречивост като основна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед изложеното неоснователно е и искането за отправяне на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС, доколкото не е налице необходимост от тълкуване на разпоредби на ДФЕС или актове на Съюза. Нормите по чл. 47 ХОПЕС недвусмислено гарантират правото на ефективна правна защита пред съд на признатите от хартата права, вкл. имуществените по чл. 17, което е достатъчно да обоснове извод, че не се допуска национална правна уредба, изключваща възможността за съдебна защита на такива права. Съобразно дадената от жалбоподателя формулировка на правния въпрос, по който се иска отправянето на преюдициално запитване, същият предпоставя липсата на средства за защита срещу отказа на синдика освен сезирането единствено на фонда. Както е посочено по-горе, сезирането на фонда не е единственото възможно правно средство предвид съществуващата възможност за съдебен контрол върху евентуален отказ на фонда да наложи съответните мерки за въздействия. Дори обаче да се приеме, че освен реда по чл. 41 ЗБН и то в хипотезата на липса на съдебен контрол върху евентуален отказ на фонда, за кредитора с признато вземане по сметка за разпределение не съществуват други правни средства за защита, то това води единствено до извод, че съществуващата правна уредба по ЗБН е в противоречие с чл. 47 ХОПЕС. Този извод обаче не може да обоснове целения от жалбоподателя извод за допустимост на осъдителен иск с предмет вземането по сметката именно с оглед липсата на спор относно възникването на това вземане и изпълняемостта на същото съгласно одобрената сметка. Както е посочено и от инстанциите по същество, възникналият в случая спор е относно съществуването на насрещните задължения на жалбоподателя и относно последиците на прихващането, който е изцяло извън предмета на предявените осъдителни искове.

В частност във връзка с поставения четвърти въпрос относно наличните на разположение на кредитора правни средства за защита следва да се отбележи и възможността за предявяване на отрицателен установителен иск за установяване на несъществуването на оспорваното от кредитора негово насрещно задължение, тъй като, независимо от настъпилото прекратяване на производството по предявените в предходно дело искове на жалбоподателя, по въпроса за допустимостта на същите сила на пресъдено нещо не е формирана, а самото прекратяване не е било предмет на касационен контрол, доколкото касационно обжалване не е било допуснато поради неформулиране на страна на жалбоподателя на надлежен правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. поради необосноваване на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 3 ГПК, съгласно изискванията на т. 1 и т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Оставя без уважение искането за отправяне на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС.

Не допуска касационно обжалване на определение № 3169/01.12.2021 г. по гр. д. № 3471/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: