О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50177

гр. София, 12.05.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети януари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3178/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 8926/20.04.2022 г. подадена от „Ермила“ ЕООД(н) чрез процесуален пълномощник адв.Д. П. Ш. от САК, против решение № 323 от 09.03.2022 г. по в. гр. д. № 331/2021 г. по описа на Апелативен съд - София.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. С изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Моли се въззивното решение да се отмени и предявеният иск да бъде отхвърлен, претендират се разноски.

Ответната страна по касационната жалба - ищец в производството Л. С., чрез процесуалния си представител адв. М. К.от АК – Б., с писмен отговор оспорва жалбата. Възразява се, че касаторът въобще не е формулирал конкретен материално правен или процесуалноправен въпрос. Моли касационното обжалване да не се допуска, а при допускане, оспорва касационната жалба. Претендират се разноски за касационното производство по чл.38, ал.2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260252 от 29.09.2020 г. по гр. д. № 2610/18 г. по описа на СГС, с което е признато за установено по предявения от Л. С. С. срещу „Ермила“ ЕООД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на 62,90/169, 89 идеални части от апартамент № А-12 (мезонет), находящ се на 6- ти и 7- ми подпокривен етаж на сграда, на ул. М., р-н „К. “, с площ от 169,89 кв. м., заедно с 4,572 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, в което е изградена сградата, цялото с площ от 1161 кв. м., съставляващ УПИ *-*, кв. 305Г, м. Ц. Б. ІІІ, [населено място], на основание прехвърлителна сделка по договор за покупко - продажба, сключен на 25.05.2010 г. с н. а. № 21, т. ІІ, рег. № 7153, д. 190/2010 г. на нотариус № 340 с район на действие РС – София.

Спорът между страните е породен от получената от ищцата на 15.08.2017 г. покана по чл. 717м, ал. 2 ТЗ от синдика на Ермила ЕООД (н.), с което била уведомена, че е започнало осребряване на имуществото на дружеството (чл. 711, ал. 1 т. 5 от ТЗ), като с разпореждане от 01.08.2017 г. на съда по несъстоятелността било разрешено на синдика да пристъпи към осребряване на 106,99/169,89 идеални части от недвижим имот, представляващ мезонет 13, находящ се на 6-ти и 7-ми етаж, във вход А, на сграда в [населено място], район К. , ул. Н. Г. (старо име [улица]). Ищцата била поканена, като съсобственик с 62,90/169,89 ид. ч. да даде съгласие за включване на нейната идеална част в предстоящата публична продан, но тя не отговорила на поканата, като така изразила несъгласие да продаде собствените си идеални части от имота. Установено е, че с определение № 52 от 23.01.2018 г. по т. д. 110/2015 г. на ОС – Враца, на синдика на „Ермила“ ЕООД (н.) е разрешено да извърши продажба на 62,90 кв. м. от 169,89 кв. м. идеални части от мезонет № А - 13, находящ се на 6-ти и 7-ми етажи, във вх. А, със съответни идеални части от общите части на сградата.

Установено е, че между ищцата и ответното дружество е сключен договор, оформен с нотар. акт № 21/2010 г., за покупко-продажба на 62,90/169, 89 идеални части от апартамент № А 12 (мезонет), с припадащи се идеални части от сградата, вкл. от правото на строеж върху терена, описан по-горе. Установено е, че правото на строеж върху недвижимия имот, в който е построена сградата, е придобито от дружеството-ответник, по силата на договор между него и собствениците на терена, с н. а. № 134/2004 г., въз основа на който дружеството е получило правото да построи комплексна жилищна сграда на четири и на шест етажа, с подземни и 4 надземни гаражи, магазини на два етажа и апартаментни жилища в два входа, един мезонет и ателиета, с обща застроена площ от 666 кв. м. и обща РЗП от 3 922 кв. м., съгласно одобрено градоустройствено решение на Главния архитект на София и одобрени архитектурни проекти, като учредителите са с изапазили правото на строеж върху конкретно посочени обекти в новата сграда.

Въз основа на приетата по делото съдебно-техническа експертиза /СТЕ/ - основно и допълнително заключения, изготвена при преценка на събраните по делото доказателства и констатирани различия, свързани с преработки, преустройства, преномерования на жилища и записи в различни документи, е направен извод, че обектът - мезонет, обозначен с № 12 в нотариалният акт на ищцата, е този, посочен като апартамент А-13 по единствения одобрен за сградата архитектурен проект от 2010 г., също е идентичен с този, обозначен с № 13 в провежданото производство за продажба по реда на чл.717а - е от ТЗ в рамките на производството по несъстоятелността на ответното дружество, като описаните 62,90/169,89 ид. ч. от мезонет № 13 са продадени на Й. Ж. от синдика на публична продан. Идентичността е приета за установена по описаните индивидуализиращи белези на обекта съгласно чл.60 ЗКИР, като квадратура, площ, етаж, граници и съседи. При така установените факти въззивният съд е формирал решаващ извод, че по силата на правната сделка между страните по делото, ищцата е придобила посочените идеални части от описания в н. а. № 21/2010 г. от обект, индивидуализиран в нотариалния акт с квадратура, площ, етаж, граници и съседи, обект, без значение, каква е посочената номерацията на обекта .

По отношение на оплакванията във въззивната жалба, че първостепенния съд не е разгледал възражението за нищожност на процесния договор поради невъзможен предмет, е прието, че възражението е било релевирано след изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, поради което не може да бъде взето предвид и разгледано от съда. Въпреки това, въззивният съд е посочил, че ако ответникът не се е позовал на нищожността на договора в предвидения преклузивен срок, съдът не може служебно да констатира нищожността, освен когато основанието за нищожност е пряко установимо от договора. А последното не се установявало в случая, защото от самия договор не може да се направи извод, че е налице невъзможен предмет, доколкото е продадена надлежно описана идеална част от строителен обект, очертан с всички изискуеми от закона параметри. Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения в подкрепа на изводите си по настоящия спор за липсата на нищожност на договори за продажба на обекти в сградата поради невъзможен предмет, изведени от влезли в сила решения по други дела с участието на същия ответник (посочени др. дела), отнасящи се до спорове на ответника с трети лица относно собствеността на други обекти в същата сграда. За преклудирано е счетено от въззивния съд и възражението на въззивника-ответник, направено едва с въззивната жалба, относно сделки за процесния имот с „Одисън БТ“ ЕООД от 2006 г. и с Б. М. през 2000 г., поради което не е обсъждал тези сделки.

По преценката за наличие на основания за допускане касационно обжалване, съставът на ВКС, І г. о. намира следното:

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане касационно обжалване, се сочи наличие на основание за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В раздела от изложението на касатора, относим към твърдението за наличие на критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селекция на касационната жалба, са изложени само оплаквания, за процесуални нарушения от въззивния съд по тълкуване действителната воля на страните в процесния договор и неразглеждане възражение на касатора за нищожност на същия договор, и са посочени конкретни решения на ВКС по други дела като противоречива съдебна практика, но не е ясно формулиран правен въпрос/-си по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно горепосоченото тълкувателно решение на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, който трябва да е определящ изхода на делото, да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда като обща предпоставка по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общата и допълнителната предпоставка /основание/ за селекция са кумулативно изискуеми. Материалноправният или процесуалноправният въпрос следва да е от значение за решаващата правораздавателна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение или за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства или от обжалваното решение. В разглеждания случай касаторът не е формулирал въобще правен въпрос по твърдението си за наличие предпоставките за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка за допускане касационно обжалване на това посочено основание, което прави и безпредметно обсъждането на цитираната от касатора съдебна практика.

В раздела от изложението на касатора, относим към твърдението за наличие на критерия по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за селекция на касационната жалба, касаторът е формулирал въпроса : При спор между страните по отношение на определянето на точния предмет на сделката, необходимо ли е съдът да проведе изрична процедура по чл. 20 ЗЗД и да опомене това в хода на производството или дейността по тълкуването на спорните клаузи в договора може да се извърши при обсъждането на доказателствата по делото?

Така формулираният от касатора въпрос обаче, не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Такъв въпрос не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. Решаващите изводи на въззивния съд са съсредоточени върху приетото от него, че имотът по процесния договор по н. а. № 21/2010 г. е надлежно индивидуализиран съгласно изискванията на закона и съвпада по индивидуализирашите го белези с апартамент - мезонет, обозначен с № 13 в одобрения архитектурен проект на сградата, който именно мезонет с № 13 е бил предмет на публичната продан, като различната посочена номерация на този мезонет с № 12 в н. акт № 21/2010 г. е без значение, и не е излагал мотиви въззивния съд относно необходимост от тълкуване волята на страните по този договор поради неяснота в предмета на сделката или др. причина. Ето защо поставеният от касатора въпрос се явявя неотносим. Липсата на относим правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивния съд, както е разяснено в горепосоченото ТР № 1 по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по него. Също така касаторът не е обосновал кои правни норми, относими съм конкретния казус, са непълни, неясни или противоречиви, нито твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновал съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми или промяна на вече установена съдебна практика, което сочи на липсата и на допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не се констатират нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение по делото не следва да се допусне .

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът дължи на процесуалния пълномощник на ищцата-ответник в касационното производство, а именно на адв. М. Х. К. от АК-Б., адвокатско възнаграждение за оказаната от адвоката на ищцата безплатна правна помощ в касационното производство, в размер 2417 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за МРАВ, според цената на иска от 62 910 лв.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 323 от 09.03.2022 г. по в. гр. д. № 331/2021 г. по описа на АС -София по касационната жалба на от „Ермила“ ЕООД(н).

ОСЪЖДА „Ермила“ ЕООД (н.), ЕИК 831700097, седалище [населено място], [улица], да заплати на адв. М. Х. К. от АК – Б., с личен № 13000040827, адрес на дейността [населено място], [улица], ет.7, офис 23В, сума в размер на 2417 лв. за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв за оказаната безплатна правна защита в касационното производство на ищцата Л. С. С..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: