Р Е Ш Е Н И Е

№ 50063

София, 31.05.2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №3334 от 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 83844/21.06.2017г., подадена от С. И. А. чрез процесуалния представител адв. С. Б. от САК, срещу решение №3084, постановено на 05.05.2017г. от Софийски градски съд, ВК, IV-то „Д“ отделение по в. гр. д.№12731/2012г., с което е оставено без уважение искането по молба с вх.№44418/03.04.2017г., подадена от С. И. А. за допълване на решение №579/27.01.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. чрез присъждане на законната лихва върху сумата от 7029.02лв., присъдена в нейна полза на основание чл. 36, ал. 2 ЗН.

Касаторът поддържа, че неправилно и в противоречие със закона съдът е приел, че върху сумата, която е присъдена в нейна полза по претенцията за възстановяване на запазената част от наследството, се дължи мораторна, а не законна лихва от момента на влизане на решението в сила. Навежда довод, че с възникване на главното вземане, присъдено по реда на чл. 36 ЗН, възниква и вземането за лихва, което има акцесорен характер.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това в нейна полза бъде присъдена и законната лихва върху сумата от 7029лв., присъдена на основание чл. 36, ал. 1 ЗН, от момента на влизане на решението в сила. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представена писмена защита. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответникът по касационна жалба Е. З. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. И. Т., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание, както и в представени писмени бележки. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

С определение №50041/03.02.2023г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Софийски градски съд е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дължи ли се законна лихва и от кой момент върху сумата за възстановяване на запазена част от наследството, присъдена по реда на чл. 36, ал. 2 ЗН.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г. о. на ВКС приема следното:

В тълкувателната част на решение №166 от 11.07.2014г. по гр. д.№7030/2013г. на III г. о. на ВКС е прието, че задълженията по чл. 36, ал. 1 ЗН имат за източник влязлото в сила решение и е неопределен денят за тяхното изпълнение, а съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора.

Настоящият състав не споделя това становище и приема, че върху сумата за възстановяване на запазена част от наследството, присъдена по реда на чл. 36, ал. 1 или ал. 2 ЗН, се дължи законна лихва от момента на влизане на решението в сила.

Съображенията за това са следните:

Съдебното решение разрешава правния спор, установява действителното правно положение и задължава страните да се съобразяват с него. В този смисъл се приема, че съдебното решение включва в себе си заповед да се възприеме занапред определено поведение, отговарящо на установеното от съда материалноправно положение между спорещите страни.

Осъдителното решение установява съществуването на неудовлетворено притезание и допуска принудителното му удовлетворяване. И тъй като се ползва с изпълнителна сила, това решение представлява изпълнително основание, което удостоверява наличие на притезание, което се нуждае от удовлетворяване.

От момента на влизане на решението в сила страните са длъжни да преустановят правния си спор. Пресъденото нещо придава на съдебно установеното и признато право на вземане качеството на определеност и безспорност. Силата на пресъдено нещо на осъдителното решение сама по себе си задължава осъденото лице да се съобрази с установеното от съда и да плати дълга. За заплащането на лихва върху претендираната сума действително е необходима покана, но в редица случаи такава функция се придава на исковата молба, която съдържа такова искане.

Искът за възстановяване на запазена част от наследството по правната си природа действително е конститутивен, като с постановяване на решението, с което искът е уважен, правните последици на извършеното от наследодателя дарствено или завещателно разпореждане за съответната част, с която правото на запазена част е накърнено, отпадат занапред от момента на влизане на решението в сила. От този момент лицето, чиято запазена част от наследството е накърнена, придобива съответния обем от права, посочени в диспозитива на съдебното решение, като начинът, по който се извършва възстановяването на запазената част от наследството, се определя със съдебното решение.

При предявяването на иска лицето, което претендира възстановяване на запазената си част от наследството, не би могло да уточни начина, по който тази запазена част да бъде възстановена, доколкото преценката винаги се извършва конкретно по всяко дело на първо място с оглед установената в производството маса по чл. 31 ЗН, след образуването на която се определя размерът на разполагаемата и на запазената част от наследството и може да бъде направен извод дали с извършеното от наследодателя безвъзмездно разпореждане запазената част на ищеца е накърнена или не. И едва когато прецени, че предявеният иск е основателен, съдът пристъпва към извършване на намалението на безвъзмездните разпореждания по правилата на чл.32-чл.36 ЗН, отнасящи се за начина на уважаването му при различните хипотези, които биха могли да възникнат с оглед обстоятелствата по отделните спорове (решение №61/14.06.2019г. по гр. д.№2439/2018г. на II г. о. на ВКС). При това, както последователно ВКС приема в своята практика, общият принцип, на който са основани разпоредбите на чл. 32 – чл. 36 ЗН, е получаването в натура на запазената част от наследството, съответно – задържане в натура на разполагаемата част, доколкото това е възможно (решение №104/24.06.2015г. по гр. д.№5871/2014г. на I г. о. на ВКС; решение №61/14.06.2019г. по гр. д.№2439/2018г. на II г. о. на ВКС). При предявяването на иска лицето, претендиращо възстановяване на запазената си част не би могло да предполага дали в конкретния случай разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗН би била приложима.

В хипотезата, при която съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 36, ал. 1 или ал. 2 ЗН и заветникът, респ. надареният има правото да задържи имота, със съдебното решение се определя сумата, която следва да бъде заплатена на наследника с право на запазена част от наследството. В тази част съдебното решение по правната си природа е осъдително. Самото съдебно решение представлява правното основание, по силата на което се дължи плащането на тази сума. Именно то има изпълнителна сила, която възниква по правило от деня на влизане на решението в сила. Връчването на препис от исковата молба, съдържаща искане за възстановяване на запазена част от наследство, по правното си естество следва да бъде приравнено на покана за изпълнение в хипотеза, при която по преценка на съда и с оглед установената по делото фактическа обстановка е приложено правилото на чл. 36, ал. 1, респ. на чл. 36, ал. 2 ЗН с оглед естеството на претенцията и начина, по който съдът извършва преценка за нейната основателност. Особено като се вземе предвид, че съгласно трайно установената практика на ВКС, когато са налице условията на закона заветникът или надареният да задържи имота, той следва да бъде осъден да заплати на наследника със запазена част паричната равностойност на тази запазена част, без да е необходимо заплащането на тази сума да е било изрично поискано. И обратно, когато са налице условията на закона завещаният или подареният имот да бъде върнат в наследството, съдът следва да осъди наследника по закон, чиято запазена част от наследството се възстановява, да заплати на заветника или на надарения стойността на разполагаемата част от наследството (чл.36, ал.1 ЗН и чл. 36, ал. 2 ЗН). И в двата случая, обаче, за да бъдат присъдени горепосочените суми, не е нужно, нито наследникът със запазена част, нито заветникът или надареният, да са направили искане за присъждане на тези суми, тъй като присъждането им е част от предвидения в ЗН начин за удовлетворяване на искането за възстановяване на запазената част от наследството, с което искане съдът вече е бил сезиран (решение №66/20.04.2015г. по гр. д.№5654/2014г. на І г. о. на ВКС и посочената в него предхождаща го практика на ВКС). В този смисъл присъждането на съответната сума е част от отправеното до съда искане за възстановяване на запазената част от наследството и изрично искане за присъждане на законната лихва върху тези суми не е необходимо, което обуславя допустимостта и основателността на искането за постановяване на решение по реда на чл. 250 ГПК - присъждането на съответната сума по реда на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ЗН е част от произнасянето на съда по предявената претенция за възстановяване на запазената част от наследството, а присъждането на законна лихва върху тази сума – законна последица, доколкото задължението по чл. 36, ал. 1 ЗН, респ. чл. 36, ал. 2 ЗН има за източник влязлото в сила съдено решение. Законната лихва се дължи от датата на влизане на решението в сила.

Следва да бъде съобразено също и обстоятелството, че по същността си правните възможности, предвидени в чл. 36 ЗН, имат за последица да се предотврати възникването на съсобственост между наследника със запазена част от наследството и надарения, респ. заветника и съответно да не се налага извършване на делба на този имот (решение №37/04.04.2018г. по гр. д.№1836/2017г. на I г. о. на ВКС). Както ВКС приема в своята практика, когато в резултат на уважаването на иска по чл.30, ал.1 ЗН се наложи частично отменяване на завещание или дарение по отношение на една неделима вещ, възможностите са две – или намалението да се извърши в дробна част, само по правилата на чл.32-34 ЗС, при което ще възникне съсобственост между ищеца и ответника, или прилагане правилата на чл.36, ал.1 или ал.2 ЗН, които целят избягването на съсобствеността, а оттам и на последващата делба на вещта (решение №104/24.06.2015г. по гр. д.№5871/2014г. на I г. о. на ВКС).

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

С решение №579 от 27.10.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. по описа на Софийски градски съд, е отменено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на С. И. А. срещу Е. З. И. с правно основание чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената 1/6 идеална част на С. И. А. от наследството на баща И. И. В., чрез намаляване на извършеното от него и съпругата му С. П. В. дарение с н. а.№99, том XXXVI, н. д.№6909/1997г. в полза на ответницата Е. З. И. на недвижим имот, представляващ апартамент №69, находящ се в [населено място], [улица], чл. 14 (стар № бл.А), вх.Д (стар вх.Б), ет.4 и вместо това е постановено намаляване по предявения по реда на чл. 30, ал. 1 ЗН на извършеното от И. И. В., починал на 16.04.2007г., и съпругата му С. П. В. с н. а.№99, том XXXVI, н. д.№6909/1997г. в полза на ответницата Е. З. И. дарение на Ѕ идеална част от апартамент №69, находящ се в [населено място], [улица], бл. 14 (стар №А), вх.Д (стар вх.Б), ет.4 и възстановяване на запазената част на С. И. А. от наследството на И. И. В., починал на 16.04.2007г. със 7917.65/74982 части, необходими за допълване на запазената част, като по реда на чл. 36, ал. 2 ЗН е постановено Е. З. И. да задържи дарената Ѕ идеална част от апартамент №69, находящ се в [населено място], [улица], бл. 14 (стар №А), вх.Д (стар вх.Б), ет.4 и Е. З. И. е осъдена да заплати на С. И. А. сумата от 7029.92лв. за възмездяване на накърняването на основание чл. 36, ал. 2 ЗН.

На 03.04.2017г. С. И. А. е подала молба с искане за допълване на решение №579 от 27.10.2017г., постановено по в. гр. д.№12731/2012г., като бъде присъдена и законната лихва върху сумата от 7029.92лв., считано от влизане на решението в сила.

С постановеното на 05.05.2017г. решение въззивният съд е оставил без уважение искането по молба с вх.№44418/03.04.2017г., подадена от С. И. А., за допълване на решение №579/27.01.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г., чрез присъждане на законната лихва върху сумата от 7029.02лв., присъдена в нейна полза на основание чл. 36, ал. 2 ЗН.

Посочил е, че според практиката на ВКС върху сумата за възстановяване на запазена част от наследството по чл. 36, ал. 1 ЗН се дължи законна мораторна лихва, предвидена в чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, от деня, в който длъжникът не е платил, след като е влязло в сила решението за възстановяване на запазената част от наследството по чл. 36, ал. 1 ЗН и длъжникът е бил поканен от кредитора. Изложил е съображения, че към настоящия момент е налице все още висящност на спора поради подадената от С. И. А. касационна жалба, решението не е влязло в сила, нито длъжникът е поканен да плати. Поради това е приел молбата за присъждане на законната лихва върху сумата за възмездяване на накърняването за неоснователна.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон.

Както вече беше отбелязано по-горе, в хипотеза, при която съдът извършва възстановяването на запазената част от наследството чрез присъждане на сумата, необходима на ищеца за допълване на запазената му част от наследството (по реда на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 ЗН или когато заветникът или надареният са се разпоредили с имота), исковата молба има значението на покана за заплащането на сумата, с оглед на което сумата следва да бъде присъдена в полза на ищеца ведно със законната лихва върху нея от деня на влизане на решението в сила.

И след като с решение №579 от 27.10.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. по описа на Софийски градски съд Е. З. И. е осъдена да заплати на С. И. А. сумата от 7029.92лв. за възмездяване на накърняването на основание чл. 36, ал. 2 ЗН, неправилно въззивният съд е отказал да допълни това решение с присъждането в полза на С. И. А. и на законната лихва върху тази сума, считано от влизане на решението в сила.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това решение №579 от 27.10.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. по описа на Софийски градски съд бъде допълнено, като в полза на С. И. А. бъде присъдена и законната лихва върху сумата от 7029.92лв., считано от датата на влизане на решението в сила.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №3084, постановено на 05.05.2017г. от Софийски градски съд, ВК, IV-то „Д“ отделение по в. гр. д.№12731/2017г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА решение №579 от 27.10.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. по описа на Софийски градски съд, ВК, IV-то „Д“ отделение като ОСЪЖДА Е. З. И., ЕГН [ЕГН] да заплати на С. И. А., ЕГН [ЕГН] законната лихва върху сумата от 7029.92лв. (седем хиляди двадесет и девет лева и 92ст.), считано от влизане в сила на решение №579 от 27.10.2017г., постановено по гр. д.№12731/2012г. по описа на Софийски градски съд, ВК, IV-то „Д“ отделение (03.02.2023г.).

ОСЪЖДА Е. З. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на С. И. А. сумата от 55 лв. (петдесет и пет лева), представляваща направените по делото разноски.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: