О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50195

София, 07.04.2023 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 3253 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 10034/13.04.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 5912/2019 г. С него въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Д. Д. Н. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 8000 лв., като отхвърлил за разликата дО 70 000 лв.; да заплати сумата от 1 600 лв. обезщетение за причинени имуществени вреди, а още и компенсаторна лихва върху присъдените главници до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски по първоинстанционното дело.

Ищецът Д. Д. Н., чрез адвокат П. Ш., обжалва решението в частта, с която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 8 000 лв., ведно с лихвата, считано от 17.02.2015 г. Излага доводи за занижен размер на обезщетението, несъобразен с чл. 52 ЗЗД. Претендира разноски за инстанцията.

Насрещната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287 ГПК.

Ответникът по иска Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор К. Г. от Софийски апелативна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. По същество изразява доводи единствено досежно размера на присъденото обезщетение, което намира за завишено, но така и не е изяснил какъв е според него справедливият размер на дължимото в случая обезщетение.

Насрещната страна по тази жалба отговаря, че тя е неоснователна и по същество излага съображения в подкрепа на своята касационна жалба – за необходимостта от присъждане на обезщетение в размер на потърсената сума от 70 000 лв.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да се произнесе, въззивният съд установил, че на 28.04.2010 г. Н. е привлечена като обвиняема по ДП № 84/2009 г. по описа на ОДМВР – [населено място] за престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2 и 5 НК във връзка с чл. 26, и чл. 20, ал. 2 НК. С молба от 19.05.2014 г. ищцата е направила искане делото да бъде разгледано от съд. Образувано е частно наказателно дело № 266/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място]. С определение № 205/06.06.2014 г. съдът е върнал ДП № 84/2009 г. на ОДМВР Пазарджик, впоследствие ДП № 3/2013 г. на ДАНС – Н21 на Окръжна прокуратура – [населено място] и е определен тримесечен срок за осъществяване на правомощията на органа по чл. 369, ал. 1 от НПК. На 17.12.2014 г. ОП – Пазарджик е внесла в Окръжен съд – [населено място] обвинителен акт срещу Н. за престъпление по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2 и 5 НК, във връзка с чл. 26 и чл. 20, ал. 2 НК; чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2 НК, във връзка с чл. 26 и чл. 253, ал. 4 във вр. с ал. 3, т. 2, във връзка с ал. 2 и ал. 1 НК във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. С определение от 20.01.2015 г. по нохд № 641/2014 и чнд № 266/2014 г. по описа на Окръжен съд – [населено място] наказателното производство е прекратено по отношение на Н.. С определение от 17.02.2015 г. по внчд № 43/2015 г. по описа на Пловдивски апелативен съд прекратителното определение на окръжния съд е потвърдено. С решение № 389/10.12.2015 г. по к. д. № 1034/2015 г. на ВКС е оставено без уважение искането на ОП – Пазарджик за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела определението на окръжния съд за прекратяване на наказателното производство.

Съдът установил още, че в периода, в който е продължило воденото срещу Н. наказателно производство и в резултат на същото, последната е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното състояние. Затворила се в себе си, чувствала голям срам, била подтисната, не излизал, изпаднал в депресия; случаят бил разгласен и публично, в медийни публикации, дискредитирано било доброто име, уронени били честта и достойнството ; съществуващи здравословни проблеми, макар и не в пряка причинноследтвена връзка с обвинението, несъмнено са повлияни от стреса във връзка с него.

В заключение въззивната инстанция намерила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът определил паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразил вида и тежестта на инкриминираното деяние (умишлено тежко престъпление от общ характер); продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – досъдебна и съдебна фаза, развили се в период от около 5 години; съобразено е, че спрямо ищцата не са били взети мерки за неотклонение, които да ограничат правото на лична свобода и придвижване; конкретните негативни изживявания, публичната разгласа, отражението върху здравето й.

По касационната жалба на ищеца Д. Н.:

Като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото страната поставя този: съществува ли в съдебната практика “горна граница на максималния справедлив размер“ на обезщетението за неимуществени щети по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 52 ЗЗД.

Въпросът е поставен поради заключителната, последна страница на съдебното решение, в което въззивният съд записал: „въззивникът – ищец в първоинстанционното производство счита, че определеният общ размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди не съответства на тежестта и характера на уврежданията и не е съобразено с чл. 52 ЗЗД. Предвид изложеното по-горе, настоящата съдебна инстанция намира оплакванията на въззивника – ищец за неоснователни. Присъденото обезщетение е към горната граница на максималния си справедлив размер и не може да бъде завишавано.“

Несъмнено при прилагането на чл. 52 ЗЗД, не може да има „максимален“ или „минимален“ справедлив размер на обезщетяване. Справедливият размера на паричното обезщетение на неимуществено увреждане се определя по всяко конкретно дело, като се извлича от обективно съществуващите и установени по това дело обстоятелства. В същото време, справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, защото размерът на присъденото обезщетение също така, не може да служи като източник за неоснователно обогатяване. В тази връзка, паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, като присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер и следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното.

Следва да се посочи, че въззивното решение не е добре структурирано, но не до степен, че да води до неяснота, при която страните да не могат да узнаят съществените съображения за постановения резултат и така да не могат адекватно да защитят интересите си. Съществената част от въззивното решение е изготвена и мотивирана като акт на съд по съществото на спора, който сам, в рамките на сезирането, установява релевантните факти и прави свои заключения по тях. Размерът на обезщетението за установените конкретни неимуществени увреждания въззивната инстанция е определила самостоятелно и при излагане на ясни съображения. Цитираният по-горе абзац, освен, че е по съществото си конкролноотменителен, но е и извън цялостния контекст на съдебното решение, написан е след като апелативният съд в действителност вече сее произнесъл по правилата на съд по съществото на спора, достигнал е до извод за крайния резултат и е изложил съображения; отчел е релевантните обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД. Обстоятелствата, които е отчел въззивният съд при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД - продължителността на делото, интензитетът на проведените процесуални действия, взета мярка за неотклонение, тежест на обвинението и възможното наказание при осъдителна присъда, съдебното минало, данните за емоционалното и психическото състояние, са тези, които са относими към установеното неимуществено увреждане на ищеца, като по този въпрос не е налице противоречие с трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 2 ЗОДОВ. Съдът е отчел всички установени по делото и относими обстоятелства относно личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, отразило ли се е и как незаконното обвинение върху авторитета и името в обществото, конкретните негативни изживявания и техния интензитет, обстоятелствата, свързани със самото наказателно производство. Размерът на присъденото обезщетение не е неразумно нисък с оглед стандарта на живот в страната към 2019 г., нито то би могло да служи като източник за неоснователно обогатяване; осъждането – признаването, че държавата е повдигнала незаконно обвинение и с това му е причинила вреда, само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания.

По касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД - твърди се противоречие на въззивното решение с т. 3 и 11 на ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК и т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; и за неизпълнението на задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетението за неимуществени вреди – твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 35 от 26.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6122/2007 г., I г. о.; решение № 53 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о. и решение № 159 от 09.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г., IV г. о.;

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по касационната жалба на ответника по иска.

В крайна сметка, начинът по който е изготвен въззивният акт, макар и непрецизен, не създава неяснота относно приетото от второстепенния съд по фактите и правото, по доводите и възраженията на страните, като те не са имали затруднения в установяване на волята и съображенията на въззивната инстанция. Не се установява и неточно приложение на чл. 52 ЗЗД, съответно противоречие в тълкуването му със съдебната практика, на която се позовава касатора, а също и служебно известната на състава ВКС. Следва да се посочи, че във всички инстанции по делото сам ответникът по иска не е изяснил какъв е според него справедливият размер на обезщетението по конкретното дело. Размерът на определеното обезщетение по делото не е неразумно висок с оглед стандарта на живот в страната към 2015 г., нито то би могло да служи като източник за неоснователно обогатяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос по тълкуването на чл. 52 ЗЗД, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания. В съществената, решаваща част, обусловила крайния резултат от спора, въззивният съд е изложил собствени фактически и правни изводи, като преди това сам е обсъдил доказателствата по делото.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.

Съставът на Върховния касационен съд намира за нужно да укаже, че по така предявеният иск ответник е Прокуратурата на РБ, която е единна и неделима, като се представлява по делото от прокурор от съответната структура. Прокуратурата на РБ в случая няма двуяко качество – едновременно ответник и контролираща страна, както е и изрично разяснено и в ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС („качеството на контролираща страна не се съвместява с качеството на страна, заинтересована от изхода на спора.“). Неправилно въззивният съд в диспозитива на съдебното решение е обявил, че то е постановено при участието на Апелативна прокуратура – София (подобен самостоятелен правен субект не съществува, а още Прокуратурата на РБ е само ответник, не е контролираща страна). Изложеното само по себе си не прави решението недопустимо или очевидно неправилно и не е основание за служебно допускане на касационно обжалване.

Прокуратурата на Р. Б. следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 400 лв. заплатен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 10034/13.04.2022 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 5912/2019 г. в частта, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена да заплати на Д. Д. Н. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 8000 лв., като отхвърлил за разликата до 70 000 лв., а още и компенсаторна лихва върху присъдената главница, считано от 17.02.2015 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски, сторени в първа инстанция.

В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ въззивното решение е влязло в сила.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на Д. Д. Н. сумата в размер на 400 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: