1ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 50156
София, 23.03.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, 4 състав в закрито съдебно заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като взе предвид докладваното от съдия Г. И. т. д. 618 по описа за 2022 г. , за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
СНЦ „Клуб лека атлетика Берое“, гр. С. З. обжалва решение № 181 от 15.11.2021 г. по т. д. 465/21 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на постановеното съдебно решение е осъден да заплати на „Онтарио спорт БГ“ ЕООД, в качеството му на водещ партньор в „О. Б. 2013“ ДЗЗД, представлявано от управителя А. Х. Т., сумата от 107 654,45 лв, представляваща неизплатено окончателно задължение по договор за ремонт и изграждане на лекоатлетическа писта на градски стадион Берое, [населено място] от 16.01.2013 г, ведно със законната лихва, начиная от завеждане на исковата молба от 23.04.2019 г. до окончателното изпълнение на задължението, както и сумата от 32 776,90 лв, представляваща лихва за забава върху посочената главница за периода 22.04.2016 г. до 22.04.2019 г.
Излага съображения за допуснати съществени процесуални нарушения. Счита, че съдът неправилно не е приел, че може да се зачете погасяване на задължението му, поради наличие на предпоставките за прихващане, след като в срок е направил възражение за прихващане и са били налице предпоставките за прихващане, преди да е изтекъл давностният срок за неговото вземане, за което е направено възражение за погасяване по давност. Поддържа, че възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, било допустимо и когато вземането не е ликвидно, нито изискуемо.
Въззивният съд не бил обсъдили и съобразил събраните в хода на производство доказателства. Не било установено, че самият ищец бил анулирал фактурата, по която претендира плащане, т. е. счетоводно не бил отразил осъществяване на стопанската операция. Счита, че счетоводните операции на ищеца не отразяват налично вземане към него. В производството пред първата инстанция безспорно било установено, че ответното дружество не дължало стойността на ДДС, тъй като същото не било надлежно начислено и разчетено с държавния бюджет.
Освен това счита, че не е разгледано възражението за погасителна давност, заявено в срока за отговор на исковата молба, на вземането, претендирано от ищеца. Съгласно договора за обществена поръчка вземането можело да се претендира в 10 дневен срок от издаване на фактурата. Такава била представена на 10.08.2013 г. и падежът бил настъпил на 10.09.2013 г., когато настъпвала изискуемостта на вземането и от този момент започвал да тече давностният срок. Ищецът, а това било възприето и от въззивния съд, превратно тълкувал договора, като черпел права от собственото си противоправно поведение. Ищцовото дружество, а впоследствие и въззивният съд превратно тълкувал договора, като черпел права от собственото си противоправно поведение. Отказът на изпълнителя да бъдат отстранени нередовностите на изпълнените СМР и ангажирането на нов изпълнител „Астери“ ЕООД за довършване на строежа, след което обектът бил въведен в експлоатация, не можело да обуслови удължаване на давността, доколкото на твърдяната дата 29.04.2014 г. строежът бил въведен в експлоатация, след коригиращи действия от друг изпълнител.
Освен това излага съображения за необоснованост на съдебното решение в частта, с която е приет за основателен иска относно вземането. Изводът за дължимост на сумата, на основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД, бил направен без наличие на акт обр. 19.
Счита, че е налице нарушение на материалния закон – чл. 20 от ЗЗД. Договорът следвало да се тълкува, като възнаграждението не било уговорено като обща сума, а като максимална стойност, която се формира на база единични цени на отделни видове работи по ценовата оферта на изпълнителя.
Моли да се отмени решението в обжалваната част относно присъдената сума от 107 654,45 лв, ведно със законната лихва, както и сумата от 32 776,90 лв, представляваща лихва за забава върху главницата за периода 22.04.2016 г. до 22.04.2019 г. и следващите се разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е да се извърши съдебно прихващане с погасено по давност вземане с оглед разпоредбата на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД?
2. Следва ли да се уважи възражение за прихващане, заявено в хода на висящ исков процес, и когато вземането не е ликвидно или изискуемо?
Счита, че посочените правни въпроси 1 и 2 са разрешени в противоречие с трайната практика на ВКС, изразена в решение № 135 от 07.02019 г. по гр. д. 4273/18 г. на ВКС, IV ГО, решение № 190 от 09.07.2013 г. по гр. д. 1274/13 г., ВКС, решение № 190 от 22.01.2018 г. по гр. д. 5513/16 г. ВКС, III ГО. Посочено било, че възражението за прихващане с вземане е допустимо, дори когато вземането не е изискуемо и ликвидно, както и че нормата на чл.103, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че съдебно прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността, като по изключение, съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД, прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява след като насрещното вземане е покрито по давност.
3. Налице ли е приемане на работата по договор за строителство при установени от възложителя недостатъци, отстранени от трето наето от възложителя лице? От кой момент започва да тече давностният срок за вземане за възнаграждение по договор за строителство (частен случай на договор за изработка по чл. 258 и сл. от ЗЗД), когато условията за дължимост на плащането са се осъществили в следствие от действия (престация) на наето от възложителя трето лице - от момента, в който изпълнителят е приключил с работата си на обекта, или от момента на съставяне на Акт 15? По третия правен въпрос, счита, че е допуснато противоречие с практиката на решение № 9 от 05.6.2017 г. по т. д. 2690/15 г., ВКС, II ТО, решение № 186 от 30.10.2013 г. по т. д. 820 /12 г. на ВКС, II ТО.
4. Дължим ли е от възложителя по чл. 266 от ЗЗД данък добавена стойност, когато такъв не е наличен от изпълнителя и не е внесен в държавния бюджет?
Счита, че по отношение на всеки от посочените правни въпроси е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.
По отношение на четвъртия посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, правен въпрос счита, че е постановен в противоречие с решени № 89 от 17.08.2015 г. по т. д. 770/14 г., ВКС, II ГО, съгласно което дължимостта на ДДС е еднозначна. В сумата, дължима от изпълнителя от получателя на доставката, следва да бъде включен ДДС, когато такъв е начислен от изпълнителя по реда на чл. 86 от ЗДДС. В случая, съдът бил разрешил правния въпрос в обратен смисъл. Касаторът, като ответник, бил осъден да заплати на „Онтарио спорт БГ“ ЕООД сума, в която е включен данък по анулирана фактура, която ищцовото дружество не било включило в дневниците за продажби и не било разчело с фиска. Счита, че по този правен въпрос е налице и допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
5. Относно задължението на въззивния съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички събрани доказателства и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус. Въззивният съд не бил обсъдил възражението, че не всички дейности са извършени от изпълнителя. Така не бил обсъдил възражението, че претендираната сума не се дължи поради неизвършване на количествата и видовете СМР. Освен това не било обсъдено установеното, според касатора, обстоятелство, че самият ищец бил анулирал фактурата, по която претендира плащане, т. е. счетоводно не е отразил да е осъществена стопанска операция и не бил начислил и внесъл в държавния бюджет дължимия данък добавена стойност. По отношение на този правен въпрос счита, че е допуснато нарушение с несъобразяване със задължителната практика, изразена в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Твърди, че е налице недопустимост на съдебното решение. Ищецът не бил легитимиран да получи цялата сума, предвид поетото задължение от гражданско дружество, с участие на други лица.
Обосновава основание за допускане касационно обжалване – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Решението било неправилно, доколкото били изложени вътрешно противоречиви мотиви – основание съгласно чл. 280, ал.2 , пр. 3 от ГПК.
Ответникът оспорва искането за допускане касационно обжалване. Счита, че поставените правни въпроси са по съществото на спора. Решението на въззивния съд било изцяло съобразено с практиката на ВКС. Изводите на въззивния съд, че не може да се извърши прихващане с погасено по давност вземане, били съответни на закона и на практиката на ВКС в посочения смисъл. Обосновава извод за недопускане касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението в обжалваната част лице, срещу акт, подлежащ на обжалване.
Въззивният съд е бил сезиран с жалба от ищеца „Онтарио спорт бг“ ЕООД в частта, с която са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Апелативен съд Пловдив с оглед така заявената въззивна жалба, приема, че ищецът е основал вземането си на сключен договор за ремонт и изграждане на лекоатлетическа писта на градски стадион Берое от 16.01.2013 г., по силата, на който е имал задължение да извърши ремонт и изграждане на посочената писта, СМР на стадион Берое, докато сдружението е имало задължение да му заплати уговореното в договора възнаграждение. Работата била извършена етапно, при условията етап две да се изпълнява, ако възложителят получи финансиране от МФВС, както и след снабдяване с необходимия сертификат Клас 2 ИААФ. Уговореният срок бил 120 календарни дни от сключване на договора, но не по-късно от 30.06.2013 г. Общата цена на договора била 1 199 092,03 лв. Плащането на цената следвало да бъде на вноски. Предмет на разглеждане била петата вноска след направени прихващания за погасяване на част от нея. Съгласно чл. 3, т. 5 от договора, тази вноска представлявала 30 % от стойността на поръчката и се заплащала до 10 календарни дни след предоставяне на фактура, като окончателно бил предаден акт обр. 15. Ако обектът не можел да бъде приет, поради недостатъци или несъответствия с оферираните парамерти и условия, възложителят можел да задължи тези 30 % от сумата до отстраняване на недостатъците или да компенсира намаление от общата договорена стойност. Страните не били подписали приемо-предавателни протоколи. Ответникът бил поканен да приеме обекта с покана, връчена на 14.08.2013 г.
Бил издаден констативен акт от представители на ММС (МФВС) и изпълнителя. Видно от акта, с 30.08.2013 г. били представени отчетни документи, строителна документация и разходо-оправдателни книжа, като било установено, че няма неизпълнени и недовършени работи във връзка с договора, но има лошо изпълнени СМР – пясъкоуловители на дълъг скок. Ищецът бил поканен да отстрани посочените недостатъци с писмо изх. № 05.02.2014 г., да представи актуализиран линеен план-график за подмяна на пясъкоуловителите и за възстановяване на засегнатата подмяна на част от настилката като при непредставянето му и при приключване на работа до 17.02.2014 г. недостатъците ще бъдат отстранени за негова сметка.
Ищецът бил поканен да отстрани недостатъци, както и да представи актуализиран план график за подмяна на пясъкоуловителите и възстановяване на засегнатата част от настилката, от подмяната. Прието е за установено, че е издаден акт обр. 15 на 29.04.2014 г. за годност на обекта, а на 29.05.2014 г. и акт обр. 16 за приемане на строежа. Окончателното плащане следвало да е до 10 календарни дни от фактура, като тя се издава с оглед предпоставките в чл. 3.5. от договора. Съдът е направил извод, че с оглед осъществените предпоставки, комисия на МФВС, както и датата на констативния протокол за липса на неизпълнени и некачествено изпълнени работи, към 29.04.2014 г. били налице предпоставките за издаване на фактура. Следователно от този момент работата била приема.
Дължимостта била на сумата 438 137,42 лв. Било признато плащането на 245 900 лв, платена на 10.06.2013 г. чрез финансова помощ 100 000 евро и 50 000 лв.
На 30.09.2013 г. било извършено от ответника частично плащане в размер на 43 462,40 лв. След приспадане на посочените суми, останала дължима претендираната главница.
Прието е, че е налице оспорване на извършването на работата от ищеца, предвид осъщественото превъзлагане на друго лице да изпълни. Освен това е възприето, че ответникът – възложител е направил възражение за прихващане със сумата от 1 199 092,03 лв. Срещу това вземане ищецът бил противопоставил възражение за погасителна давност.
Прието е, че съгласно чл. 3.5. от договора възнаграждение за изработеното се изплаща в 10 дневен срок от издаване на фактура в размер на 30 % от уговореното възнаграждение, след като е издаден акт обр. 15 съгласно Наредба № 3. Ако са налице недостатъци, било уговорено, че възложителят има право да задържи 30 % за отстраняване на констатирани недостатъци на изработеното или да компенсира общата стойност на договореното. С оглед посоченото е прието, че на 29.04.2014 г. обектът е приет и са възникнали предпоставки за заплащане на възнаграждение.
Прието е, че е налице уговорената възможност за прихващане. Искането било направено през 2014 г., като било заявено в предвидения в чл. 265 от ЗЗД срок.
Прието е, че са налице недостатъци на изработеното на стадиона в секторите за дълъг скок. Прието е, че изпълнителят не бил представил сертификати клас 2 на ИАФФ за годността на обекта. Установено е, че пясокоуловителите е възложено да бъдат изградени съобразно предназначението им и без недостатъци от трето лице „Астери“ ООД. То е извършило изграждането им. Ремонтът отговарял на констатираните нередовности. Установена е средната пазарна цена на този ремонт 10 800 лв, с ДДС, без монтаж и 10 280,14 лв с монтаж относно един. Установено е издаването на фактура и плащането в размер на 41 120,58 лв. Прието е, че е настъпила договорна компенсация с тази сума, предвид уговореното в чл. 3.5 от договора.
По отношение заявеното възражение за прихващане със стойността на неустойка, начислена на основание чл. 19 от договора, въззивният съд приема, че договорът бил приключил на 29.05.2014 г., на която дата било издадено разрешение за ползване. Тази дата била след посочения краен срок на договора, но не по-късно от 30.06.2013 г., уговорен в чл. 5. Установена е забава. По отношение на факта, че на 27. и 28.07.2013 г., на същия стадион са проведени лекоатлетически състезания е прието, че не може с него да се докаже точно изпълнение, предвид уговорените и неизпълнени до 29.05.2014 г. строително-монтажни работи. В чл. 19 от договора била уговорена неустойка при неспазване на срока на договора. В този случай изпълнителят дължал неустойка от 0,5 % на ден, но не повече от 10 %, от сумата по договор, като минималният размер в случая е изчислен на 119 909,20 лв.
Прието е, че е направено съдебно възражение за прихващане в срока за отговор на исковата молба, като ищецът е направил в срок, с допълнителната искова молба възражение за погасяване по давност на вземането за неустойка. По отношение основателността на вземането е прието, че срокът за изпълнение на договора е бил 30.06.2013 г. Срокът на натрупване на неустойката започвал от 01.07.2013 г. и е достигнала на 20.07.2013 г., предвидения размер от 119 909,20 лв. Съгласно чл. 111 от ЗЗД вземанията за неустойка се погасявали с изтичането на 3 годишен давностен срок. Ако се приемело, че тригодишният срок започнал да тече, както сочел жалбоподателя - ищец, от момента на достигане до пълния размер на вземането за неустойка, така и от момента на акт обр. 15, от момента за издаване разрешение за ползване с акт обр. 16, най-крайният момент на изтичане бил 29.05.2017 г. Към този момент бил изтекъл предвиденият в закона давностен срок, а предявяването на вземането било с отговора на исковата молба на 27.06.2019 г.
Прихващането било уговорено в чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, като настъпвало при наличието на две насрещни вземания, годни да се компенсират. Прието е, че съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД не се допуска компенсация след като вземанията са били погасени по давност. Разпоредбата била приложима за активното вземане, това, на страната, която прихваща като била предвидена възможност да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичане на давностия срок за активното вземане били налице предпоставките за извънсъдебно прихващане. В случая, давностният срок за вземането за неустойка бил изтекъл на посочената дата. Към този момент не били налице условията за извършване на компенсацията. То било спорно. Не можело да се извърши прихващане, като възражението за това на ответника било неоснователно.
Така е направен извод, че от претендираната сума 148 775,03 лв – възнаграждение, на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, следвало да се приспадне сумата от 41 120,58 лв, която била стойността на ремонтните работи за отстраняване недостатъците на изработеното относно пясъкоуловителите. Така след приспадане на сумата дължимото възнаграждение на изпълнителя било в размер на 107 654,44 лв.
Прието е, че е основателно вземането на основание т. 2 от договора за създаване на ДЗЗД от 11.12.2021 г. и Анекс 1 от 7.3.2013 г.
Прието е, че искът за обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД, за периода от 22.04.2019 г. е основателен. Така е уважен в размер на 32 776,90 лв.
Допускането на касационно обжалване се извършва при наличие на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установиха предпоставките, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. По отношение твърдяната недопустимост, настоящият съдебен състав намира, че решението частично е влязло в законна сила, като е признато правото на ищеца да предяви иск заплащане на уговореното възнаграждение, на основание чл. 266 от ЗЗД. Правният въпрос за това принадлежи ли правото на вземане само на ищеца, като участник в договор за гражданско дружество е правен въпрос по съществото на спора.
Извън посочените предпоставки, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.
В случая касаторът е посочил, че според него е налице основание за допускане касационно обжалване – чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Това основание не е налице. Обжалваният въззивен акт е мотивиран, ясно е изложено становището на въззивния съд по отношение на анализа на доказателствата и възприетите правнорелевантни факти, както и тяхното правно значение. Липсва изключително нарушение на материалния закон чрез прилагането му в обратния смисъл или при приложение на несъществуваща норма. Не са налице и установими чрез мотивите на акта допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, обусловили погрешния изход на спора. Мотивите не са противоречиви и взаимно изключващи се. Поради това не може от самата проверка на обжалвания акт да се извърши заключение за неговата неправилност.
По отношение на формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от касатора правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че първият правен въпрос, макар и включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, не е обусловил изхода на спора и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на втория правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното съдебно решение в обжалваната част. Въззивният съд е направил извод, че с оглед последния ден на начисляване на неустойката 20.07.2013 г. и направеното в срок възражение за погасителна давност от ищеца, към момента на изтичане на давностния срок, най-късна дата 29.05.2017 г., не били налице предпоставките за прихващане на основание чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, тъй като то е било спорно. Това е обусловило извода на въззивния съд, че възражението за прихващане е неоснователно и съответно е обусловило крайния извод относно липса на погасяване на вземането на ищеца за заплащане на възнаграждение.
Следователно, правният въпрос относно предпоставките за пораждане последиците на прихващането и дали настъпва погасителен ефект, при заявяване на възражение за прихващане, конкретно за ликвидността на съдебно заявеното възражение за прихващане, е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и разрешението му е обусловило осъдителното съдебно решение, като не е прието наличие на погасяване на вземането, заявено с исковата молба. Поради това представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ще следва настоящият съдебен състав да доуточни поставения втори правен въпрос както следва: „Относно предпоставките за пораждане последиците на прихващането и настъпване на погасителен ефект, при заявено съдебно възражение за прихващане със спорно вземане“. По отношение на този правен въпрос, касаторът е обосновал допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК с посочване на съдебни решения на ВКС. След подаване на касационната жалба на 11.01.2022 г. , на 18.03.2022 г. е постановено Тълкувателно решение 2 от 18.03.2022 г. по тълк. д. 2/1920 г. на ОСГТК на ВКС. Ще следва да се провери съответствието на даденото разрешение от въззивния съд, с действителното съдържание на нормите на чл. 103, ал. 2 и чл. 104, ал.2 от ЗЗД, така както е разяснено с посоченото тълкувателно решение.
Формулираният трети правен въпрос, не е решаващ, с оглед подадената касационна жалба. Касаторът има правен интерес да обжалва решението само в частта, с която е осъден да заплати на ищеца възнаграждение на основание чл. 266 , ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че дължимостта на възнаграждението не включва сумата, която е послужила за отстраняване недостатъците на изработеното чрез поправката от трето за правоотношение между страните лице. Въззивният съд подробно е посочил, че липсва дължимост на плащането на възнаграждение, като общото дължимо възнаграждение, следва да се намали със стойността на необходимите средства за отстраняване на недостатъците, допуснати от изпълнителя, в хода на работата и отстранени от трето лице, комуто кредитора е платил за сметка на задължението на длъжника. Поставеният правен въпрос за погасителна давност на вземането за възнаграждение не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на спора.
Следва да се посочи, че по отношение на четвъртия правен въпрос не са изложени мотиви, поради това, не може да се приеме, че с поставения правен въпрос касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Общо основание за допускане касационно обжалване ще бъде налице само тогава, когато касаторът е посочил, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, правен въпрос, по начин, че да обуслови изхода на спора. В случая по отношение издаването на фактурата и дължимостта на ДДС, не са изложени решаващи мотиви.
По отношение на петия правен въпрос, не се разкрива основание за допускане касационно обжалване. Поставеният правен въпрос за неизпълнение на задълженията на въззивния съд да обсъди всички основания, изложени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, оплаквания и възражения, не представлява правен въпрос, обуславящ изхода на спора. Въззивният съд е разрешил спора между страните, като е изложил мотиви, в които е отговорил на основнията, изложени във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, всички доводи и възражения. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, и съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК да мотивира същото, като изложи анализ на доказателствата и въз основа на него посочи кои факти приема за установени, както и какви са правните норми, които ги уреждат и какви правни изводи следват от това. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т. д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т. д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т. д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. 1245/13 г. на ВКС и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, по отношение на последния правен въпрос.
По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България, Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 181 от 15.11.2021 г. по т. д. 465/21 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2 търговски състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 26 0064 от 25.02.2021 г. по т. д. 120/19 г. по описа на ОС – С. З. СНЦ „Клуб лека атлетика Берое“ е осъдено да заплати на „Онтарио спорт БГ“ ЕООД сумата от 107 654,45 лв, представляваща неизплатено окончателно задължение по договор за ремонт и изграждане на лекоатлетическа писта на градски стадион „Берое“ от 16.01.2013 г., както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 32 776,90 лв, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение върху главницата за периода от 22.04.20216 г. до 22.04.2019 г. , както и следващите се разноски.
ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касатора в едноседмичен срок от връчване на препис от настоящето определение да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 2 808,76 лв.
При неизпълнение на указанията в срок, касационната жалба ще бъде върната, а производството по делото прекратено.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: