Р Е Ш Е Н И Е
№ 50012
София, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: С. К.
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Е. П. като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1394 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Х. В., А. Б. Д., А. Б. Х. и С. Б. Х. срещу решение № 162 от 24.11.2021 г. по в. гр. д. № 276/2021 г. на Разградския окръжен съд.
Жалбоподателите поддържат, че решението е неправилно поради нарушаване на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Съдът служебно допуснал в закрито заседание въпроси към въззивниците, без да уведоми за това настоящите жалбоподатели и без да има съответни оплаквания във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения или да са налице нови обстоятелства, които да налагат това изслушване. Освен това считат, че решението е неправилно и по същество. Ответникът по предявения иск за собственост Б. Х. владеел само получената от неговата майка С. А. Б. наследствена 1/5 ид. част от процесните имоти, но не и частите на останалите наследници. Б. и Х. не са извършвали действия, от които да е видно, че считат имота изцяло за свой. В случая ставало въпрос за владение на идеална част от съсобствени имоти и било необходимо намерението за владението да бъде заявено пред останалите съсобственици, което не било сторено и не било доказано. Жалбоподателите осъществявали своето владение чрез периодични посещения в имота при завръщането си от Турция, като имали намерение да се завърнат окончателно в България, когато спрат да работят. Считат, че придобивна давност между роднини – съсобственици не тече, като се позовават на практика на ВКС, която разглежда прилагането на чл.69 ЗС в такава хипотеза.
Ответниците Х. Н. Х. и Б. М. Х. оспорват жалбата. Считат, че въззивното решение е валидно и правилно.
С определение № 50433 от 26.10.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса как се прилага презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между сънаследници на недвижим имот в хипотеза, при която фактическата власт върху имота се упражнява от семейството на дете на един от сънаследниците.
По поставения въпрос настоящият състав приема следното:
В Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, се приема, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
В практиката на ВКС се приема, че това тълкувателно решение намира приложение и при съсобственост, възникнала от наследяване. Това е прието например в решение № 78 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3617/2019 г., I г. о., в което се сочи, че за да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот според приетото в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, не е достатъчно само да се ползва вещта изцяло, защото за чуждите идеални части сънаследникът не е владелец, а държател; необходимо е да бъде отблъсната фактическата власт на съсобственика за неговите идеални части чрез явно владение, манифестирано по начин, който да не оставя съмнение, че съсобственикът е започнал да свои цялата сънаследствена вещ. Същото е прието и в решение № 41 от 15.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2021 г., I г. о., макар че там акцентът да е върху разграничаване на случаите, при които владението на наследствена идеална част е предадено на един от наследниците. Също и в решение № 184 от 31.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 219/2018 г., I г. о., е прието, че промяната на намерението на сънаследника да установи владение върху идеалните части на останалите наследници се обективира с действия, отричащи правата на другите сънаследници върху имота и станали тяхно достояние, каквито действия представляват недопускането им в имота.
Същевременно в практиката на ВКС се прави разграничение между фактическата власт, която покрива характеристиките на владението по чл.68, ал.1 ЗС, и фактическата власт, представляваща държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, както и търпимите действия, осъществявани поради близките отношения със собственика на вещта. Както държането, основано на някакви договорни отношения, така и търпимите действия не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирано спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта - решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., решение № 1300 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2007 г., II г. о., решение № 403 от 3.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 672/2008 г., I г. о., решение № 291 от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., II г. о., решение № 196 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 137/2018 г., I г. о. Отношенията между родители и деца или между близки роднини по повод упражняване на фактическа власт върху имот, в който собственикът е допуснал близките си да живеят, най-често сочат на установяване на държане или на търпими действия от лицето, което е било допуснато в имота, както това се илюстрира от конкретните случаи, разгледани в посочената практика на ВКС. Във всеки конкретен случай съдът е длъжен да разграничи владението от държането и търпимите действия, когато се произнася по твърдение за придобиване на имота по давност. Така в решение № 41 от 15.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2021 г., I г. о., е даден отговор на въпросите представлява ли владелческо действие обитаването на съсобствения имот от един от сънаследниците, когато то е станало със съгласието и без противопоставянето на останалите сънаследници, но без последните да са заявили писмено или чрез конклудентни действия, че се отказват от наследството и в кои случаи сънаследникът изначално владее сънаследствения имот и не е необходимо впоследствие да демонстрира промяна в намерението си пред сънаследниците. Прието е, че при откриване на наследството всеки от законните наследници продължава владението на наследодателя за своята идеална част, а по отношение на идеалните части на другите наследници е държател; че е възможно, ръководейки се от морални съображения, сънаследниците да предоставят владението на наследствен имот на един от наследниците, а в други случаи имотът да се предостави на сънаследника, който е в затруднено материално положение и няма къде да живее, като във всички случаи волята на сънаследниците да предадат владението на своите идеални части на един от тях подлежи на доказване. Според същото решение фактът, че един от сънаследствените имоти се ползва само от някой от наследниците, без противопоставяне от останалите, сам по себе си не доказва нито предаване на владение, нито промяна в намерението на сънаследника, който ползва имота, независимо от продължителността на това фактическо състояние, защото с неползването на вещта собствеността не се губи. Непротивопоставянето на останалите наследници е мълчалив акт, който не може да служи като доказателство за предаване на владение, освен ако заинтересованата страна е доказала други факти за постигане на съгласие за владение.
По аналогични съображения когато наследствен недвижим имот се ползва само от семейството на дете на един от сънаследниците, съдът следва да преценява приложимостта на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК в отношенията между лицето, което упражнява фактическата власт и наследниците, както и посочената по-горе практика на ВКС във връзка с разграничаване на владението от държането и търпимите действия. Когато дете на един от наследниците твърди, че останалите наследници са му подарили неформално идеалните си части от общия имот и че то е осъществявало владение върху тях, трябва да докаже по несъмнен начин волята за дарение, която е предпоставка за осъществяване на владение върху тези идеални части и изключва държането или търпимите действия.
По съществото на касационната жалба:
С обжалваното решение състав на Разградския окръжен съд e отменил решение № 260108 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 504/2019 г. на РС-Исперих и е отхвърлил предявените от Б. Х. В., А. Б. Д., А. Б. Х. и С. Б. Х. против Б. Б. Х. и Х. Н. Х. установителни искове – че всеки от ищците е собственик по наследство на 1/5 ид. част от два недвижими имота – УПИ ....... от кв. ........по плана на [населено място], Р. област, с площ от 646 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда от 18 кв. м., жилищна сграда от 62 кв. м. и второстепенна сграда от 8 кв. м., с подобрения и приращения, и УПИ ...от кв. ......по плана на същото населено място, с площ от 645 кв. м.
Въззивният съд е приел, че ищците са наследници на своите родители Б. Х. К., поч. на 09.04.1999 г. и К. А. К., поч. на 04.05.1999 г. Освен тях наследник е и сестра им С. Б. А., която не участва в производството по делото. Тази сестра е майка на ответника Б. М. Х.. Преди 1999 г. ищците Б. Х. В., А. Б. Д. и С. Б. Х. се установили да живеят трайно в Р. Т. но се завръщали периодично в България по повод семейни празници и отпуски. След смъртта на общите наследодатели на ищците ответникът Б. Х. живее и ползва наследствените имоти, които нямат разделителна ограда помежду си и са с общ административен адрес. На 12.11.1999 г. той е посочил имотите като свой постоянен адрес.
Съдът се е позовал на обясненията на ищците, дадени по реда на чл.176 ГПК, че по тяхно и на останалите наследници съгласие през 1999 г., след смъртта на родителите им, ответникът Б. Х. бил допуснат в процесните имоти. По това време той съжителствал с ответницата Х. Х., а след това двамата сключили граждански брак. Ответникът бил допуснат в имота, тъй като нямало къде да живее, защото семейството на майка му било многодетно. Пак според тези обяснения управлението на имотите било предоставено на сестра им С. А., майка на ответника Б. Х. – „да наглежда имота, да следи да не се руши сградата, да се обработва градината“. По делото обаче не е представено пълномощно за това. Като се е позовал на съвкупната преценка на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че действията по поддръжка и грижа за имотите са осъществявани от ответника Б. Х., който на 23.06.2009 г. се снабдил с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Прието е, че през цялото време след установяването си в имотите през 1999 г. ответниците са живели в тях и са ги ползвали. Те са декларирали имотите на свое име като придобити в режим на съпружеска имуществена общност, плащали са данъци, такси и консумативи, извършвали са ремонти. Разгледани в съвкупност и в хронология, тези действия обективират намерението им за своене в рамките на давностния срок по чл.79, ал.1 ЗС, който е започнал да тече от края на 1999 г. Извършваните действия от ответниците са в качеството им на владелци на спорните имоти. Те са трети лица, чужди на съсобствеността, затова по отношение на тях се прилага презумпцията на чл.69 ЗС, като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. С допустими по смисъла на ГПК доказателствени средства те са установили, че от края на 1999 г. в продължение на повече от двадесет години владеят имотите като свои и в края на 2009 г. е изтекла дългата 10-годишна давност.
Решението е неправилно.
Неправилен е решаващият извод на въззивния съд, че тъй като ответниците са трети за съсобствеността лица, спрямо тяхната фактическа власт се прилага презумпцията на чл.69 ЗС. Всъщност след смъртта на наследодателите през 1999 г. фактическата власт върху имота се упражнява от семейството на дете на една от наследниците С. А.. В тази хипотеза също намират приложение разясненията на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, тъй като имотът е съсобствен, всеки от наследниците може да упражнява върху него фактическа власт, като владее своята идеална част и държи идеалните части на останалите наследници, било лично, било чрез трети лица, включително и чрез свое дете. За да се приеме, че изначално фактическата власт на това дете върху идеалните части на останалите наследници е установена като владение, следва да се изключи възможността тя да е държане или търпими действия /т. е. детето да е допуснато в имота при наличие на неформален договор за заем за послужване или да упражнява търпими действия поради близките роднински отношения с останалите наследници/. Тежестта на доказване е именно на детето, т. е. на лицето, което твърди, че е завладяло частите на останалите наследници. Изключване на държането и на търпимите действия би било налице в хипотеза, при която се установи неформално дарение на тези идеални части, т. е. още при установяване на фактическата власт да е изразена воля на наследниците за дарение, при което техните идеални части в бъдеще да станат собственост на това дете посредством придобивната давност. Такова твърдение обаче следва да бъде доказано по несъмнен начин.
В настоящия случай се твърди именно такова неформално дарение, но то не е доказано. Твърди се, че ключовете от имота са връчени от ищците на ответниците при тяхната сватба. Тези действия обаче, дори ако са доказани, сами по себе си не означават дарение, тъй като биха могли да са и израз и на търпими действия – т. е. ответниците да са допуснати в имота заради близките роднински отношения с ищците и защото няма къде да живеят, без обаче да им е предадено владението, т. е. без да има съгласие те да владеят имота за себе си и да го придобият по давност. За изясняване на действителните отношения между страните не могат да се ползват обясненията на ищците Б. и А., както и на ответниците Б. и Х., тъй като те не са събрани по реда на чл.156, ал.3 ГПК и като цяло съдържат изгодни за тях твърдения, т. е. не представляват признания по смисъла на чл.175 ГПК. Свидетелските показания не установяват по категоричен начин дарението. Свидетелят И. Х. сочи, че братята и сестрите са заминали за Турция и са „изоставили“ къщата на Б., защото той и жена му нямало къде да живеят. Същият свидетел сочи, че ищецът Б. всяка година издава в България и остава да нощува в процесния имот, като през 2018 г. правил ремонт на къщата, външна мазилка, тротоари, а през 2017 г. са правили оградата. Свидетелката Ю. Ш., дъщеря на ищцата С. Б., установява, че през периода 2000-2001 г. тя и майка са идвали в къщата, а през 2007 – 2015 г., когато тя живяла в България, също често посещавала къщата. Тази свидетелка установява, че къщата е била дадена на Б., за да има къде да живее, да стопанисва и да поддържа, но в същото време нейната майка и вуйчовци също са идвали по празници и са стопанисвали къщата. Вторият етаж на тази къща бил обзаведен още от сватбата на нейния вуйчо А. и при посещенията си в България всички отсядали на този етаж. Никога при посещенията на свидетелката в имота ответниците не са демонстрирали собственически отношения. Тезата, че къщата е оставена на ответниците, защото няма къде да живеят и за да я поддържат, както и че ищецът Б. прави ремонти в къщата, се потвърждава и от свидетеля Х. О., роднита на страните. Посочените свидетели установяват също, че общите наследодатели не са имали намерение къщата да остане само за някое от децата или внуците им, както и че всички наследници са считали къщата за обща.
Съвкупната преценка на тези свидетелски показания сочи, че ищците не са предоставили владението на процесния имот на ответниците, а са ги допуснали в него поради близките роднински отношения, като са продължили да считат имота за свой и да го ползват при посещенията си в България, както и да се грижат за поддръжката му. Този извод не се променя, дори да се отчетат показанията на свидетеката С. Х., че ответниците са закупували строителни материали за ремонт на къщата, както и признанието на ищеца Б., че заедно с ответника Б. са правили ремонтите. Показанията на свидетелите сочат на установени от ответниците търпими действия, което изключва владението.
Показанията на свидетелите, които ответниците са ангажирали, следва да се преценяват през призмата на поддържаната от тях теза за извършено неформално дарение на имота, осъществено на сватбата им, когато им били връчени ключовете на къщата. Свидетелката Х. М. заявява: „Май на сватбата на Б. и Х. близките им били дарили къщата, защото аз погледнах касетата и затова така викам“; .....“След сватбата им съм гледала касетата, минаха години оттогава, видях нещо, че играят“. Свидетелката Б. М. заявява: „ След като бабата и дядото починаха се чуваше, че на сватбата на Б. и Х. и са им подарени ключовете от къщата. Такава легенда се носи в С.. В. е това, аз друго не знам“. Тези показания обаче не установяват по категоричен начин тезата за дарението, тъй като свидетелите нямат преки впечатления от въпросното „дарение“, а пресъздават това, което са чули. Няма свидетел, който да е бил на сватбата и да е чул подобно изявление от ищците. Само от акта на връчване на ключовете от къщата, та дори това да е станало на сватбата, не може да се направи извод за дарение на идеалните части на ищците, тъй като ключовете могат да бъдат връчени и при установяване на търпими действия, когато поради близките роднински отношения собствениците допускат в имота дете на техен съсобственик, за да живее и да го поддържа, без обаче да се отказват от правото си на собственост. Извод за извършено дарение не може да се направи само въз основа на мнението на свидетелите, че къщата е собственост на ответниците, тъй като тя им е подарена, те живеят в нея от 20 години, поддържат я, обработват мястото, правят ремонти и плащат данъци. Това мнение не отчита правата на наследниците и юридическите факти, които трябва да настъпят, за да има придобиване по давност на техните идеални части. Само от факта, че ответниците са живели в имота, ползвали са градината, правили са ремонти, плащали са данъци, не може да се направи извод, че са придобили по давност идеалните части на ищците, тъй като те са в правно положение, което е сходно с това на майката на ответника Б. – С. А., ако тя би упражнявала фактическата власт върху имота. Те би трябвало да отблъснат владението на останалите наследници по ясен начин, така, че да разберат намерението им за своене. Такива доказателства в случая няма. Само по себе си плащането на данъците за къщата не доказва отблъскване на владението, тъй като е нормално този, който ползва съсобствения имот, да заплаща консумативите и данъците за него. Снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2009 г. също не е такова действие по отблъскване на владението, тъй като наследниците не са длъжни да правят непрекъснато проверки в службата по вписванията, за да узнаят този акт – в този смисъл решение № 41 от 15.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2728/2021 г., I г. о.
По изложените съображения настоящият състав приема, че ответниците не са могли да придобият по давност идеалните части на ищците по настоящото дело. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и предявеният иск – уважен.
Съобразно изхода на делото, на ищците следва да бъдат присъдени сторените разноски за всички инстанции – 1620 лв. за районния съд, 500 лв. за окръжния и 220 лв. за ВКС или общо 2340 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 162 от 24.11.2021 г. по в. гр. д. № 276/2021 г. на Разградския окръжен съд и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗЗД УСТАНОВЕНО по отношение на Б. М. Х. и Х. Н. Х., двамата от [населено място], [община], област Р., [улица], че всеки от ищците Б. В. Х. от [населено място], [улица], А. Б. Д. от [населено място], [община], област Х., А. Б. Х. от [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.9 и С. Б. М. от [населено място], обл. Р., [улица], е собственик на по 1/5 ид. част от следните недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], област Р., [улица]: Поземлен имот, съставляващ УПИ ......... с площ по документ 646 кв. м., заедно с построените в него жилищна сграда от 18 кв. м.; жилищна сграда от 62 кв. м., мазе 30 кв. м., второстепенна сграда от 8 кв. м., заедно с подобрения и приращения, и Поземлен имот, съставляващ УПИ .... от кв........, с площ от 645 кв. м., по наследство от своите родители Б. Х. К., починал на 09.04.1999 г. и К. А. К., починала на 04.05.1999 г.
ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт по обстоятелствена проверка №... от 23.06.2009 г., т...., рег. ......., н. д. № ........./2009 г. на нотариус Р. А., рег. № .......НК с район на действие РС-И. до размер на признатите на ищците 4/5 идеални части от описаните в акта имоти.
ОСЪЖДА Б. М. Х. и Х. Н. Х., двамата от [населено място], [община], област Р., [улица], да заплатят на Б. В. Х. от [населено място], [улица], А. Б. Д. от [населено място], [община], област Х., А. Б. Х. от [населено място], [улица], вх.А, ет.3, ап.9 и С. Б. М. от [населено място], обл. Р., [улица] сумата от 2340 лв. разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: