5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50127

гр. София, 14.03. 2023 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 807 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите /ищец в първоинстанционното производство/, [населено място] чрез процесуален представител В. П. срещу решение № 275 от 31.12.2021г. по в. т. дело № 676/2021г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, III състав, с което е потвърдено решение № 260051 от 01.07.2021г. по т. дело № 14/2021г. на Хасковски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от Национална агенция за приходите /НАП/ против ТД „П. Б. ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ на публични вземания в общ размер 35 743,02 лв., от които главници в размер 25 133,63 лв. и лихви в размер 10 609,39 лв., начислени към 23.09.2020г., които публични вземания са обезпечени с наложения от публичния изпълнител запор, вписан в Централния регистър на особените залози /ЦРОЗ/ под № 2020090800075 от 08.09.2020г. въз основа на издадено от публичния изпълнител при НАП – ТД Пловдив, офис Х. П. за налагане на обезпечителни мерки с изх. № С190026-022-0072596/16.08.2019г.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи за неправилност на извода на въззивната инстанция, че наложената по реда на ДОПК обезпечителна мярка „запор върху банкови сметки“, независимо от факта, че запорът е вписан в ЦРОЗ, е непротивопоставима на кредиторите на несъстоятелността и съответно не дава право на предпочтително удовлетворяване по смисъла на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ поради обстоятелството, че не създава за обезпеченото публично вземане материалноправната привилегия по чл. 136, ал. 1 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване. Касаторът счита, че този извод не съответства на съдържанието на разпоредбите на чл. 193 ДОПК и чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Позовава се на императивния характер на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, като поддържа, че посочената разпоредба не подлежи на стеснително тълкуване. Моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде установена поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ на приетите в производството по несъстоятелност публични вземания.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: Дали публичните вземания, предявени от НАП, обезпечени със запор, наложен по реда на ДОПК, вписан в Централния регистър на особените залози, които безспорно попадат в приложното поле на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, следва да се удовлетворяват с поредността, определена от същата разпоредба, и подлежи ли на стеснително тълкуване разпоредба, регламентираща привилегия на удовлетворяване в производството по несъстоятелност?

Касаторът поддържа и становище за очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът М. Г. С. в качеството на синдик на „П. Б. ЕООД /н./ оспорва касационната жалба и излага съображения за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че наличието на трайна и последователна практика на ВКС по поставения въпрос изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че въззивният съдебен акт не е очевидно неправилен.

Ответникът „П. Б. ЕООД /н./, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд въз основа на представените справки –декларации и годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО е констатирал, че публичните вземания са в общ размер 35 743,02 лв., от които главницата е в размер 25 133,63 лв. и лихвите - в размер 10 609,39 лв., начислени към 23.09.2020г. Производството по несъстоятелност на „П. Б. ЕООД е открито с решение № 260011 от 27.08.2020г. по т. дело № 69/2020г. на Хасковски окръжен съд. Във връзка с установени задължения на ответното дружество към НАП е образувано изпълнително дело и с Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 16.08.2019г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП - Пловдив, офис Хасково е наложена обезпечителна мярка – запор по реда на ДОПК върху имуществото на длъжника. Имуществото - предмет на запора, са налични и постъпващи парични суми по банковите сметки, по депозитни сметки, вложени вещи в трезори, както и парични суми, предоставени на доверително управление в размер 40 068 лв., намираща се в „Банка ДСК“ АД. Ц. П. за налагане на запора по реда на ДОПК е вписано в ЦРОЗ на 08.09.2020г.

По отношение на спорния по делото въпрос „Дали приетите в производството по несъстоятелност публични вземания притежават характеристиката на „обезпечени“ вземания по смисъла на чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ във връзка с чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ?“ съдебният състав е споделил становището на съда по несъстоятелността, изразено в определение № 260022 от 13.01.2021г. по т. дело № 69/2020г. на Хасковски окръжен съд, че процесните публични вземания не са обезпечени по смисъла на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Изложил е съображения, че налагането на обезпечителна мярка запор не правосъздава за запорираното публично вземане материалноправната привилегия по чл. 136, ал. 1 ЗЗД за предпочтително удовлетворение; наложеният по реда на ДОПК или ГПК запор сам по себе си не прави обезпеченото чрез него вземане „заложно вземане“ по смисъла на ЗОЗ, нито обезпеченият чрез запора кредитор става „заложен кредитор“. Аргументирал се е с приложимостта на разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ само към запори, допуснати и наложени при предвидените предпоставки и по реда на ЗОЗ, които обезпечават изпълнението само върху заложени по реда на ЗОЗ вземания /чл. 35, ал. 3 ЗОЗ/, а не върху всякакви други незаложени по реда на ЗОЗ вземания.

Въз основа на изложените съображения въззивната инстанция е направила извод, че предметният обхват на разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ включва само заложени вземания, чието събиране е обезпечено с вписан по реда на ЗОЗ запор, НАП е кредитор на публични вземания, но не е „заложен кредитор“, а длъжникът „П. Б. ЕООД /н./ не е залогодател по смисъла на ЗОЗ.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен за спора, тъй като е включен в предмета на делото и е обосновал правните изводи на въззивния съд. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос е неоснователен поради това, че не е налице допълнителният селективен критерий на посочената разпоредба. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния правен въпрос е формирана константна практика на ВКС, съгласно която разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ подлежи на корективно тълкуване в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ, а именно, че във връзка със запори, вписани по реда на ЗОЗ, разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ не поражда в полза на обезпечения кредитор привилегия за предпочтително удовлетворяване преди останалите кредитори, а урежда въпроса за предимството при конкуренция между различните способи на принудително изпълнение върху същото имущество. Взискателят, вписал запор по реда на ЗОЗ, няма специални права и привилегии спрямо останалите кредитори на несъстоятелността, защото наложените в изпълнителното производство запори са непротивопоставими на кредиторите на несъстоятелността /чл. 638, ал. 4, изр. 2 ТЗ/.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че въззивният съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 275 от 31.12.2021г. по в. т. дело № 676/2021г. на Апелативен съд Пловдив, Търговско отделение, III състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.