О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50166

гр. София, 15.03.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато разгледа докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 3424/2022г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 3127/24.06.2022г., подадена от „Тюлю“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Д. Г., срещу решение № 131 от 01.06.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 149/2022г. на Сливенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено (в обжалваната пред окръжния съд част) решение №4 от 21.01.2022г. по гр. дело №502/2019г. на Районния съд-Котел, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, са отменени като незаконни заповед № 1/21.06.2019г. на управителя на „Тюлю“ ЕООД за налагане на дисциплинарно наказание на В. М. К. и заповед № 2/21.06.2019г. на управителя на „Тюлю“ ЕООД за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ В. К. е възстановен на длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, която е заемал до момента на уволнението; на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 255, ал. 1 от КТ „Тюлю“ ЕООД е осъдено да плати на ищеца сумата 14 409,66 лева - брутна сума, без начислени удръжки, частично от 20 000 лева, като обезщетение за времето от 10.06.2019г. до 10.12.2019г., през което ищецът е останал без работа и е работил на по-ниско платена работа, ведно със законната лихва върху сумата 1 250 лева, считано от 15.10.2019г. до окончателното плащане и законна лихва върху сумата 13 159,66 лева, считано от 05.04.2021г. до окончателното плащане; на основание чл. 128 от КТ вр. чл.121а, ал. 4, във вр. с ал. 1, т.1, б. „а“ от КТ във вр. с чл. 3, т. 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, „Тюлю“ ЕООД е осъдено да плати на В. К. сумата 69 594,18 лева-брутна сума, без начислени удръжки, представляваща разлика между платеното трудово възнаграждение за периода от 02.05.2017г. до 10.06.2019г. и дължимото, според минималните ставки, установени в Кралство Б., за длъжността шофьор на товарен камион над 12,5 тона, заедно със законната лихва върху сумата 1 250 лева, считано от 15.10.2019г. до окончателното плащане и законната лихва върху сумата 68 344,18 лева, с начален момент 05.04.2021г. до окончателното плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК са нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска да бъде допуснато до касационно обжалване въззивното решение, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Преповтаряйки оплакванията в касационната жалба, поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд-р е. № 350/13.07.2010г. по гр. дело № 130/2009г. на ІІІ ГО и решение № 32/05.03.2010г. по гр. дело № 3592/2008г. на ІV ГО на ВКС, като неправилно е приложил разпоредбите на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, вместо тези на Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. Поддържа, че въззивният съд в противоречи с приетото в решение № 247/ 05.10.2012г. по гр. дело 1644/2011г. на ІІІ ГО, решение по гр. дело №475/ 2011г. на ІV ГО и на решение по гр. дело № 127/2010г. на ІV ГО неправилно е разширил предмета на спора-признал е уволнението за незаконно, приемайки, че не е изпълнена процедурата за даване на обяснения от работника, без да съобрази, че такова фактическо твърдение в исковата молба липсва. Според касатора атакуваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните правни въпроси, които според него са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Каква е разликата между термините „възнаграждение“ и „ставка“, използвани в Директива 96/71/ЕО преди и след промяната й с Директива ЕС 2018/957 и в частност на чл.3, §1, б. „а“; 2. Следва ли при спор за изплащане на трудово възнаграждение и при направено от работодателя възражение, че е платил възнаграждението под формата на добавки (командировачни), същото да се счита като възражение за прихващане или правопогасяващо възражение-твърдение за изпълнено задължение. Сочи, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК-атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е приложил Директива (ЕС) 2018/957, изменяща чл. 3, параграф 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, по-конкретно замяната на понятието „минимални ставки“ с „минимално възнаграждение“.

В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба В. М. К. не взема становище.

Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

Предявени са искове с правно основание в чл. 344, ал. 1, т.1, т.2 и т. 3 от КТ и иск по чл. 128, във вр. с чл. 121а от КТ.

По делото е безспорно установено, че ищецът е работил при ответника, по силата на трудов договор от 02.05.2017г., на длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“; полагал е труд на територията на Кралство Б. и в други страни от ЕС, в зависимост от възложените му курсове. Със заповед № 1/05.06.2019г. на управителя на ответното дружество е открита процедура по преценка за извършено от ищеца дисциплинарно нарушение по чл.187, т.1, предл.3 от КТ; до ищеца била отправена покана за даване на писмени обяснения или да се яви пред управителя за изслушване. Със заповед № 1/21.06.2019г. на ищеца било наложено дисциплинарно наказание уволнение, затова че не се явил на работа в продължение на два последователни дни–на 03 и 04.06.2019г, без да уведоми за това работодателя и без да ползва платен или друг отпуск. Със заповед № 2/21.06.2019г. било прекратено трудовото правоотношение с ищеца, поради това, че му било наложено дисциплинарно наказание уволнение. Установено е, че трите заповеди не са подписани от ищеца, нито върху тях е посочена дата на връчването им. И върху трите заповеди са поставени подписите на Х. И. и Б. А., удостоверяващи, че ищецът бил отказал да се запознае със съдържанието им и да ги получи, поради което заповедите били изчетени на глас в присъствието на подписалите ги свидетели. На 21.06.2019г. ответното дружество-работодател подало уведомление до НАП за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, считано от 10.06.2019г.

За да се произнесе по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ въззивният съд е съобразил, че в исковата молба и в молба от 21.02.2020г. ищецът е изложил твърдения, че не е уведомяван за нито една от издадените от работодателя заповеди, нито ги е получавал, нито е отказвал да ги получи, а е узнал за прекратяването на трудовото правоотношение след справка в НАП. С оглед оплакванията във въззивната жалба на работодателя съдът е приел, че доколкото в случая ищецът е твърдял, че не е връчена нито една от заповедите, дори и при отказ, първоинстанционният съд не се е произнесъл извън рамките на тези твърдения, обосновавайки извод, че работодателят не е изискал от ищеца обяснения по реда на чл.193, ал.1 от КТ, доколкото заповедта № 1/05.06.2019г. за даване на обяснения не съдържа данни относно това кога работникът е узнал за нея, респ. моментът в който е отказал да даде обяснения. Въззивният съд е споделил този извод, приемайки също, че доказателствата по делото не установяват работодателят да е изпълнил задължението си по чл.193, ал.1 от КТ, като част от процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Посочил е, че не се установява и моментът на връчване при отказ на другите две заповеди-тази за налагане на дисциплинарното наказание и тази за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не може да бъде направен извод, че работодателят е събрал обясненията преди налагане на дисциплинарното наказание. Предвид това съдът е приел, че заповедта за уволнение е незаконна, поради неспазване на процедурата по чл. 193 от КТ за събиране на обясненията на работника, а искът по чл. 344, ал.1, т.1 от КТ е основателен. С оглед основателността на иска за отмяна на уволнението, е счетен за основателен и искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване ищеца на длъжността, която е заемал преди незаконното уволнение.

По отношение на осъдителните искове, въззивният съд е приел, че за исковия период е приложима Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.1996г., а измененията й с Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018г. не намират приложение, тъй като съгласно чл.3, §1 от последната, държавите членки прилагат мерките, уредени в директивата, считано от 30 юли 2020г., до който момент се прилага Директива 96/71/ЕО; че Директивата е транспонирана в националното законодателство, уреждащо този вид отношения – чл. 121а от КТ с измененията в ДВ, бр.105 от 2016г., като съгласно ал. 4 от същата разпоредба за срока на командироване или изпращане на работника се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Приел е, с оглед установените от вещото лице заповеди за командироване със задача „международен превоз на товари срещу заплащане“ от Б. до страни от Европейския съюз и с оглед чл. 2 от Директива 96/71/ЕО, че ищецът има качеството на „командирован работник“, който въпреки сключения на територията на РБ трудов договор, престира труд в Б., държава-членка на ЕС. Намерил е иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за основателен, като за да определи размерът на обезщетението за времето от 10.06.2019г. до 10.12.2019г., през което ищецът е останал без работа и работил на по-ниско платена работа, съдът е кредитирал заключението на съдебно-счетоводна експертиза.

За да уважи иска с правно основание чл. 128 вр. чл. 121а, ал.4 вр. ал.1, т.1, б. „а“ от КТ вр. чл.3, т.1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, съдът е посочил, че по смисъла на Директивата минималните ставки се определят от националното законодателство и/или практиката на държавата-членка, на чиято територия се командирова работникът; че съгласно чл. 3 § 7 от Директивата специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването-пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи. Кредитирайки заключението на ССчЕ съдът е приел, че на основание заповедите на работодателя, издадени по Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина, ищецът е бил командирован за извършване на „международен автомобилен превоз на товари срещу заплащане“ от Б. до страни в ЕС, с право на пътни, дневни и квартирни, и други разходи за сметка на дружеството в размер 54 евро на ден в работни дни и по 27 евро на ден за почивни дни, като на ищеца са начислени и платени суми за командировачни в общ размер 29 970 евро или 58 616, 23 лева за периода от 02.05.2017г. до 01.04.2019г.; за исковия период на ищеца са начислени и платени трудови възнаграждения в общ размер 12 094,20 лева. Съдът е кредитирал заключението на ССчЕ според което разликата между минималното трудово възнаграждение по ставките на Кралство Б. (минимална ставка 11,8550 евро при работна седмица 38 часа и 11,5505 евро при работна седмица 39 часа с 6 дни допълнителен платен годишен отпуск), което би получил ищеца за престирания от него труд през процесния период, и трудовото възнаграждение, което му е платил ответникът за този период е 69 594,18 лева (при минималната ставка размера на минималното възнаграждение за престирания труд в процесния период би било в размер 41 766,61 евро или 81 688,38 лева). Съдът е възприел първият вариант на заключението, като е посочил, че в случая е приложима ниската ставка с оглед разпоредбата на чл.121а, ал.4 от КТ. Приел е, че вторият вариант от заключението на изчисление на разликата, включваща приспадане на платеното трудово възнаграждение и командировачни, не може да намери приложение, тъй като искът е за разликата между платеното трудово възнаграждение и действителното дължимо за полагане на труд в Кралство Б.; че спорът не засяга платените командировачни в размер 58 616,23 лева, тъй като са направени във връзка с командироването съгласно Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина и същите не са част от минималната заплата, а точно обратното се установява от заповедите за командироване на ищеца-на работника се полага по 54 евро на ден за пътни, квартирни и други разходи. Предвид това съдът е приел, че сумите попадат в изключението, определено в чл. 3 § 7 от Директивата. Поради изложеното е намерил, че осъдителният иск по чл. 128 вр. чл. 121 ал.4 вр. ал.1, т.1, б.“а“ от КТ вр. чл.3, т.1, б.“в“ от Директива 96/71/ЕО е основателен за сумата 69 594,18 лева-разликата между платеното трудово възнаграждение за периода от 02.05.2017г. до 10.06.2019г., и дължимото според минималните ставки, които са установени в Кралство Б. за заеманата длъжност. Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, възивният съд е потвърдил решението на РС-Котел в обжалваните части.

При тези мотиви на въззивния съд, съставът на Четвърто ГО на ВКС, намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Цитираните от касатора решения на ВКС относно това в кои случаи се прилага Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници са неотносими, тъй като се отнасят до международни превози, извършени преди РБ да се присъедини към Европейския съюз.

Направеното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК питане относно задължението на съда при преценка законността на уволнението да съобрази фактическите твърдения на ищеца, които последният е посочил като опорочаващи уволнението е релевантно за изхода на спора. По така уточнения от касационната инстанция въпрос въззивния съд се е произнесъл в пълно съответствие с трайната съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Безпротиворечиво в съдебната практика (решение № 226/22.05.2012г. по гр. д.№ 917/2011г. и решение № 10/30.01.2014г. по гр. д.№ 3911/2013г. на IV ГО и др.) се приема, че преди да наложи дисциплинарното наказание работодателят трябва да изпълни задължението си по чл.193, ал.1 КТ-да покани работника да даде обяснения, като посочи релевантните обстоятелства - за кое поведение (действия или бездействия) на работника се искат обясненията и срокът, в който да се представят. Задължението на работодателя се свежда до това да предостави на работника реална възможност да даде обяснения. В решение № 40 от 15.02.2017г. по гр. д. № 2680/2016г. и решение № 258/01.07.2015г. по гр. д. № 909/2015г. на IV ГО, както и в тези цитирани от касатора се посочва, че ищецът по иска за признаване на уволнението за незаконно трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът - всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. В тази връзка в решение № 459/27.01.2011г. по гр. дело № 1532/2010г. на IV ГО на ВКС е прието и че съдът не дължи произнасяне по иска за признаване на дисциплинарното уволнение за незаконно и неговата отмяна, на основание, че ищецът не е бил изслушан от работодателя си за конкретно дисциплинарно нарушение, когато такова фактическо твърдение липсва в обстоятелствената част на исковата молба. В случая в пълно съответствие с цитираната практика въззивният съд е съобразил, че доколкото ищецът в исковата молба и в молбата-уточнение оспорва връчването, дори и при отказ, на трите заповеди, включително и на първата – тази от 05.06.2019г. за даване на обяснения, то макар да не се позовава пряко на нарушение на чл. 193 от КТ, излага твърдения, че не му е предоставена от работодателя реална възможност да даде обяснения и оттам и за липса на предпоставките за работодателя да прекрати едностранно трудовия договор. Предвид това и с оглед цитираната съдебна практика съдът е обсъдил въпроса за изслушването на работника, счел е след подробен анализ на събраните доказателства, че не е спазена процедурата по чл. 193 от КТ и извършеното уволнение е незаконно, без да разглежда спора по същество.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение, тъй като поставените от касатора въпроси не отговарят на условията, посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, доколкото са некоректно зададени. По отношение на първия въпрос относно понятията „възнаграждение“ и „ставка“, използвани в Директива 96/71/ЕО преди и след промяната й с Директива ЕС 2018/957 въззивинят съд не се е произнасял, тъй като Директива (ЕС) 2018/957, изменяща чл.3, §1, б. „в” от Директива 96/71/ЕО не е приложима към спорното материално правоотношение. За да обоснове извод за основателност на осъдителния иск с правно основание чл. 128 вр. чл. 121 ал.4 вр. ал.1, т.1, б. „а“ от КТ въззивният съд е приел, че платените на ищеца командировачни не са част от минималната заплата, доколкото представляват платени разходи за пътни, квартирни и други, поради което и попадат в изключението, предвидено в чл.3, §7 от Директива 96/71/ЕО и че за определяне на разликата между платеното трудово възнаграждение и действителното дължимо за полагане на труд в Кралство Б. е приложима ниската ставка с оглед разпоредбата на чл.121а, ал.4 от КТ.

Вторият поставен въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Ответникът не е направил възражение за прихващане, поради което и съдът не е приемал за разглеждане такова възражение, нито се е произнасял по него, като отбранително средство за защита срещу предявените против работодателя осъдителни искове.

Не е налице очевидна неправилност на атакуваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото от съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъществуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В случая Директива (ЕС) 2018/957, изменяща чл.3, §1, б. „в” от Директива 96/71/ЕО не е приложима, доколкото фактическата обстановка по конкретния правен спор е преди влизането й в сила.

Предвид всичко изложено, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Сливен.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 131 от 01.06.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 149/2022г. на Сливенския окръжен съд

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: