О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50124
Гр. София, 13.03.2023 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. Х.
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 325/2022 год., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания „Л. И. АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, и по съвместна касационна жалба на Д. В. Д. и Б. М. Д., действащ лично и със съгласието на попечителя си Д. В. Д., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 26 от 01.03.2021 г. по в. гр. д. № 505/2020 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
„Застрахователна компания „Л. И. АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 42 от 07.08.2020 г., постановено по т. д. № 48/2019 г. на Сливенски окръжен съд, застрахователното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на Д. В. Д. сумата над 24 000 лв. до присъдените от въззивния съд 125 000 лв. и на Б. М. Д. сумата над 40 000 лв. до присъдените от въззивния съд 125 000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди – болки и страдания от непозволено увреждане - причинена смърт на М. Й. Д. в резултат на претърпяно пътнотранспортно произшествие на 24.11.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху главниците на обезщетенията, считано от 30.05.2018 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за разноските.
Д. В. Д. и Б. М. Д., действащ лично и със съгласието на попечителя си Д. В. Д., обжалват въззивното решение в частта, с която e потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за претендираните от двамата ищци обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, за разликите над по 125 000 лв. до по 200 000 лв., както и в частта, с която акцесорните искове за дължимата законна лихва са отхвърлени за периода от 01.12.2017 г. до 30.05.2018 г.
В касационната жалба на „Застрахователна компания „Л. И. АД се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се съображения, че при постановяване на решението си въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като изобщо не е отчел или в недостатъчна степен е отчел всички установени по делото факти и обстоятелства, имащи отношение към размерите на обезщетенията, в резултат на което на ищците са присъдени силно завишени по размер обезщетения за претърпените от тях неимуществени вреди. Твърди се и неправилно определен от съда размер на съпричиняването на вредосносния резултат поради несъобразяване действията на пострадалото лице, които са в пряка и непосредствена връзка с причиняването на собствената му смърт. По подробно изложени съображения се поддържа, че при правилно приложение на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД и при приемане на относим към настоящия случай процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице – 70 %, справедливите размери на обезщетенията следва да бъдат 40 000 лв. – за Б. М. Д., и 24 000 лв. – за Д. В. Д.. Излагат се и твърдения, че началният момент, от който следва да тече законна лихва върху главниците на обезщетенията, е датата на депозиране на исковата молба в съда, а не приетата от въззивния съд дата на сезиране на застрахователя с писмена застрахователна претенция, доколкото ищците не са представили пред застрахователя всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ.
Искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси: 1. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, настъпили за физическо лице вследствие на претърпяно пътнотранспортно произшествие, съдът при постановяване на решението си може ли да приема за справедлива изначално непоискана в исковата молба от ищеца по-голяма сума, която да служи за база, от която определя обезщетението, с оглед процесуалноправния принцип „диспозитивно начало“, нормиран в разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК?; 2. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен, и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?; 3. При отчитане и прилагане на процента съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, може ли съдът да направи редукцията на обезщетението, което е в размер plus petitum, който размер не е поискан от ищците в исковата молба, или съдът следва да взема като основа за извършване на редукция на обезщетението сума равна на поисканата с исковата молба или по-малка, с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД?; 4. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, съдът може ли да отчита съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като приема за база на справедливо обезщетение сума, която е по-висока, и същата не е поискана изначално от ищеца в исковата молба?; 5. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?; 6. Допуска ли се законово превозване на лица на предната броня на самосвал/товарна машина и при какви условия?; 7. Представлява ли риск за живота и здравето на превозваното лице превозването му на предна броня?; 8. Превозването със съгласието на лицето, което се превозва на предна дясна броня, освобождава, съответно – намалява ли отговорността на водача на МПС?; 9. Самостоятелното и съзнателно поставяне в риск на собствения си живот и здраве предопределят ли принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат? и 10. В случаите на осъществено безплатно процесуално представителство от адвокат по реда на чл. 38 ЗЗД, при което адвокатското възнаграждение не се заплаща авансово, а се дължи от ответника съразмерно на уважената част от иска, следва ли съдилищата да начисляват ДДС върху адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ?
В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 1/1968 г., т. 7 от ППВС № 17/1963 г., т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 1528 от 20.06.1972 г. по гр. д. № 567/1972 г. на ВС, I г. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 25 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 1 – 5, вкл.
По отношение на въпроси №№ 6 – 9, вкл., поставени от този касатор, бланкетно се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По десетия въпрос се твърди произнасяне на въззивния съд „в противоречие с Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС“.
Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл при нарушение правилата на формалната логика; в нарушение на залегналия в чл. 6, ал. 2 ГПК принцип на диспозитивното начало, без да отчете предмета на спора по всеки от заявените и съединени искове, като е присъдил на ищците обезщетения в размери, каквито те не претендират, както и – неприлагайки приложима към настоящия спор, с оглед приетата от съда фактическа обстановка, императивна материалноправна разпоредба – чл. 134, ал. 1 ЗДвП.
Касаторите – ищци Д. В. Д. и Б. М. Д. поддържат, че решението в обжалваната от тях част е неправилно, като сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. Излагат подробни съображения, че в случая е прието съпричиняване без доказано нарушение на установени по какъвто и да е начин правила за движение, само поради аналогия и превратно тълкуване и прилагане на т. 7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС. Считат, че съдът неправилно е приел съпричиняване от страна на починалия в размер от 50 %, защото не са налице предпоставки за това, а дори да се приеме, че е налице принос от страна на увреденото лице, то същият е в толкова нисък размер, че изобщо не следва да се отчита при определяне размера на обезщетенията. Молят за касиране на въззивното решение в обжалваната от тях част и за уважаване на исковете им в пълния предявен размер, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 01.12.2017 г. до окончателното плащане.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ищци са формулирали следните въпроси: 1. Може ли да се приеме и отчете съпричиняване от пострадал пътник в МПС при определяне размера на обезщетение на увредените за нарушение, което не е въведено нормативно, нито по реда на съдебната практика, нито с обичайно поведение и обществени общоприети норми и очаквания?; 2. Установената в т. 7 на ТР № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС възможност за отчитане на съпричиняване от пътник в автомобил поради съгласие да се вози при водач, употребил алкохол, относимо ли е и за отчитане на съпричиняване от пострадал пътник поради собствената му употреба на алкохол и евентуална невъзможност за правилна преценка относно безопасното му превозване, и как трябва да е доказано алкохолното повлияване на пътник – трябва ли да е доказано при условията на пълно и главно доказване със събрани годни доказателства по делото, установяващи алкохолно повлияване от значение за обективната преценка?; 3. Как трябва да е доказано и кои са елементите, за да се приеме за доказано възражението на ответника за съпричиняване поради лично употребен алкохол от пътник в МПС – трябва ли при условията на пълно и главно доказване пряко по делото| да е установена с експертиза степента на алкохолна концентрация и съответно наличието на алкохолно повлияване и значението на това повлияване? Кои са предпоставките да се приеме наличие на причинна връзка между последици от ПТП и лично алкохолно повлияване от пътник и как трябва да се докажат?; 4. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности, аналогии със задължителна практика или предположения, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 5. При направено възражение за съпричиняване поради пътуване на необезопасено място в каросерия на товарен автомобил, непригодено за превоз на пътници, презюмира ли се наличието на осигурено от възложителя обезопасено място, на което е можел да се превозва пътникът и ако – не, чия е доказателствената тежест за доказване на този факт?; 6. При пострадало лице, ангажирано за товаро-разтоварната дейност, което осъществява дейността в чужд, а не в свой интерес, следва ли да се приеме, че по начало задължението за обезопасяване е на този, който е възложил работата, или това е задължение на ангажираното за товаро-разтоварната дейност пострадало лице?; 7. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД на вреди от ПТП и дали всяко нарушение на установени правила има релевантно значение за вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с настъпилите последици?; 8. Трябва ли да има нарушение на установени правила за движение по пътищата, за да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия?; 9. Ако не е доказано категорично и безспорно, че превозването на пътника при други условия – с обезопасяване, както и конкретно какво обезопасяване трябва да има, във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице доказателства за това, че последиците са в резултат на случайност (закачане на драки), тъй като возещият се при същите условия до пострадалия свидетел не е пострадал и не е бил застрашен изобщо, може ли да се приеме съпричиняване поради возене на небезопасно място?; 10. За да се приеме съпричиняване поради возене на необезопасено място, достатъчно ли е да се докаже фактът на превозване на такова място, или трябва да се докаже предпазното значение на съответното обезопасяване при такива условия (извършване на товаро-разтоварна дейност и разрешено превозване на ангажираните лица в каросерията), и съответно – причинна връзка между начина на превозване и настъпили вреди, при условията на пълно доказване въз основа на обоснован анализ на всички доказателства? и 11. Нарушен ли е материалният закон, като се приема съпричиняване от пострадалия, без да е конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, до същия вредоносен резултат?
Касаторите се позовават на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитират следната съдебна практика, с възприетото по която считат, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 4; решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 5; решение № 6 от 18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6 и т. 7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 92 ог 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС и решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС – по въпроси №№ 7 – 11, вкл.
По въпроси №№ 1 – 3, вкл., въпрос № 6, както и в условията на евентуалност по осмия въпрос, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните излага съображения за отсъствие на релевираните от насрещната страна основания за допускане на въззивното решение в съответните му части до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач на страната на ответника – З. К. Д. от [населено място], не е депозирало отговори на подадените касационни жалби.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалвания краен резултат по спора, съдебният състав на Апелативен съд – Бургас е посочил, че с оглед влязлата в сила присъда по НОХД № 230/2018 г. по описа на Сливенски окръжен съд е обвързан да приеме, че ПТП от 24.11.2017 г. е настъпило по вина на водача на МПС с рег. [рег. номер на МПС] – З. К. Д., във връзка с неговото противоправно поведение, изразяващо се в допускането на нарушение по чл. 132, т. 2 от ЗДвП, като преди потегляне не е осигурил безопасността на пътниците при движение на автомобила. Приел е, че смъртта на пострадалия М. Д. е настъпила в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на водача на товарния автомобил и като последица е определяща за неговата съставомерност, но влязлата в сила присъда за това деяние не обвързва съда във връзка с гражданскоправните последици да възприеме наличие на принос от страна на пострадалия, какъвто несъмнено е налице.
Така въз основа на събраните гласни доказателства съдът е приел, че по своя воля и съзнателен избор пострадалият е допуснал да пътува в нарушение на разпоредбата на чл. 137, т. 1, предл. второ ЗДвП, заставайки на опасно за живота и здравето му място, каквото е предната броня на автомобила. Макар употребата на алкохол от пострадалия пътник да не допринася за настъпване на увреждащото събитие, същият се е поставил в риск именно под въздействието на алкохол, с което също е допринесъл за собственото си увреждане, в който смисъл са мотивите към т. 7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
С оглед горното съдът е намерил, че и водачът на товарния автомобил, и пострадалият са имали противоправно поведение, съответно – по чл. 132, т. 2 ЗДвП и по чл. 137, т. 1, предл. второ ЗДвП, защото придържането към конкретните правила и съобразяването на мерките за безопасност субективно е било възможно за всеки от двамата в еднаква степен, но въпреки това и под въздействие на алкохол пострадалият като пътник е взел решение да пътува на опасно за живота и здравето му място, а водачът е привел в движение МПС, без да е осигурил безопасността на пътниците.
Във връзка с размера на дължимите обезщетения, съставът на Апелативен съд – Бургас е приел, че несъмнено и двамата ищци са преживели и продължават да преживяват тежко в емоционален план загубата на пострадалия, което е повлияло тежко тяхното психично и емоционално състояние. За степента на действителната тежест на душевна травма за всеки от тях от смъртта на М. Д. – съответно родител и син, въззивният съд е посочил, че следва да съобрази причините, поради които тримата са съжителствали в необичаен формат на семейството, състоящо се от членове в три различни поколения: със смъртта на своя баща, детето е изгубило единствения присъстващ в живота му родител, тъй като майката е изоставила семейството и е била лишена от родителски права; смъртта на пострадалия е била определяща за поставянето на детето в риск по смисъла на § 1, т. 11, б. „а“ от ДР на Закона за закрила на детето; предприетата във връзка с това мярка за закрила е настаняването му именно при ищцата, като така на нея в пълна степен е възложена отговорността и грижите за здравето и възпитанието на детето, в което обективно – наред със загубата на сина си като единствената опора в живота, следва да компенсира и настъпилия от същия факт психосоциален дефицит в живота на детето. По изложените съображения въззивният съд е намерил, че справедливият размер на обезщетението за всеки от двамата ищци следва да възлиза на 250 000 лв., който при възприетата степен на съпричиняване от страна на пострадалия следва да се намали до размер на 125 000 лв.
Относно законната лихва върху главниците въззивният съдебен състав е приел, че същата се дължи считано от 30.05.2018 г., на която дата е предявена претенцията пред застрахователя, за което са изложени подробни аргументи, вкл. е съобразена и практиката на ВКС - решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/2018 г. на I т. о.
С оглед решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато, по следните съображения:
1/ По жалбата на застрахователното дружество не се доказват в тяхната изискуема кумулативност общите и допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито основанието по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК.
По отношение на първата група въпроси (от 1-ви до 4-ти) важат указанията по тълкуването на закона, дадени с ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк. дело № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, според които при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. Поради това, че въззивното решение съответства на актуалната и задължителна практика на ВКС, не може да се приеме за доказан допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на който касаторът се позовава.
Петият въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД е обусловил решаващата правна воля на съда за изхода от спора, но също не е разрешен в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК. За да определи обезщетения в завишен спрямо обичайния размер, въззивният съд се е позовал на конкретно установени по делото обстоятелства, извънредни по своя характер, преценени в тяхната съвкупност и при спазване на критериите, относими към прилагането на принципа на справедливост.
Въпросите от № 6 до № 9 касаят преценката на конкретни установени по делото факти във връзка със защитната теза на този касатор, че съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е определено в по-малък от действителния размер. Следователно, от една страна същите са относими към правилността на обжалваното решение, която е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, съгласно указанията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., а от друга – по въпросите за съпричиняването е налице многобройна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, поради което не може да се приеме за доказано допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Последният въпрос изразява несъгласието на касатора с присъденото адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на ищците по чл. 38, ал. 2 ЗЗД с ДДС. Следва да се посочи, че по този въпрос също е налице трайна практика на ВКС, която е съобразена в обжалваното въззивно решение, както и че твърдяното противоречие с Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС не представлява допълнително основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно, въззивното решение следва да е постановено в грубо противоречие с правилата на формалната логика или съдът да е приложил превратно закона – в неговия обратен смисъл. Не се констатира обжалваното решение да страда от подобни пороци. Оплакванията на касатора, с които обосновава самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, представляват единствено такива по чл. 281, т. 3 ГПК и могат да се разглеждат едва след допускане на касационния контрол, в производство по чл. 290 ГПК.
2/ Приложното поле на касационното обжалване не се установява и по жалбата на ищците Д. В. Д. и Б. М. Д.. Голяма част от формулираните в тяхното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са зададени най-вече с оглед значението на отделни обстоятелства по делото, обсъждането на доказателствата и доводите на касаторите във връзка с тях, несподелени от съда, като по съществото си представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Както вече се посочи по-горе, казуистично поставените въпроси не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са пряко относими към правилността на формираните в обжалваното решение изводи. Друга част от въпросите пък са ирелевантни за резултата по делото, доколкото не са обсъждани от съда и не са обусловили правната му воля за изхода от спора и/или са изцяло хипотетични. Затова съдът приема, съобразно правомощията си съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, че поставените въпроси се свеждат обобщено до един правен въпрос, касаещ приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно задължителната съдебна практика - ППВС № 17/1963 г. и ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, т.7, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Съпричиняването обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно същото да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. Необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем. За определяне на реалния принос следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане.
Въззивният съд не е допуснал отклонение от трайната практика на ВКС в гореуказания смисъл. Преценката му относно наличието и размера на съпричиняването е направена след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства относно поведението на пострадалото лице, при отчитане и на поведението на виновния водач, съобразно влязлата в сила присъда по чл. 300 ГПК, и тежестта на допуснатите от тях нарушения, в причинна връзка с увреждането. Приетото в мотивите, че употребата на алкохол от пострадалия пътник не допринася за настъпване на увреждащото събитие, но има значение за изпадането му в риск, който се е реализирал, следва да се цени единствено като причина за неположената грижа за собствената му безопасност при вземането на решението да пътува на предната броня на товарния автомобил, като рисковото поведение на починалото лице при всички случаи би обусловило принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в приетия от въззивния съд размер.
Предвид изложеното съдът намира, че по обобщения правен въпрос, поставен от ищците и обусловил решаващата правна воля на съда, не се доказват допълнителните селективни предпоставки за достъп до касация.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 26 от 01.03.2021 г. по в. гр. д. № 505/2020 г. на Апелативен съд – Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: