№ 50130

гр. София, 08.03.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 3235 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. А. Т., чрез адв. А. А., срещу въззивно решение № 119 от 20.04.2022 г. по в. гр. д. № 123/2022 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 474 от 29.12.2021 г. по гр. д. № 5212/2021 г. на Районен съд – Перник, с което е отхвърлен предявеният от П. А. Т. срещу „Т. П. АД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване на установено, че в полза на „Т. П. АД не съществува изпълняемо право спрямо ищеца за сумата в размер на 7313,28 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за апартамент № 70, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] за периода от 01.09.2011 г. до 30.04.2014 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 09.06.2015 г. до окончателното изплащане, сумата 1701,85 лева – законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.10.2011 г. до 20.05.2015 г., както и сумата от 280,30 лева – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 18.09.2015 г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 3605/2015 г. по описа на РС – Перник, и е образувано изпълнително дело № 2605/2021 г. по описа на ЧСИ С. Б., поради изтекла погасителна давност за вземанията.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Молба по перемирано изпълнително дело, по която взискателят не е внесъл съответните авансови такси и в която не е ясно и точно формулирано искането за изпълнителни действия, представлява ли редовно същинско изпълнително действие, което води до прекъсване на давността?“; 2/ „Нередовна молба на взискателя по перемирано изпълнително дело, може ли да бъде разглеждана, като молба довела до редовно същинско изпълнително действие, ако няма данни за връчване на указанията на ЧСИ за внасяне на такси, но няма и указания на съда, че липсват доказателства за връчване на указанията на ЧСИ, след като от данните отбелязани на обратната страна на изпълнителния лист ЧСИ е посочил друга дата за последно валидно изпълнително действие?“; 3/ „Влязлата в сила заповед за изпълнение представлява ли влязло в сила решение, по отношение на която се прилага нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД или се прилага нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД?“ – относно първите три въпроса се обосновава приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че произнасянето по тези въпроси ще изясни действителната воля на законодателя във връзка с това кое принудително действие е редовно и същинско и води до прекъсване на давността, какво е действието на молбите на взискателя по перемирано изпълнително дело и дали влязлата в сила заповед за изпълнение е приравнена на влязло в сила решение – чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Сочи се, че по повдигнатите въпроси не съществува трайна и/или задължителна съдебна практика. 4/ „Съдът длъжен ли е да вземе предвид и да обсъди всички доводи, възражения и събрани по делото доказателства, от които да направи извод за прекъсване на давността и следва ли да укаже на страната, която извежда своите доводи от събраните доказателства, че по отношение на някои факти не сочи доказателства, с оглед отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист от съответния ЧСИ?“ – твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се посочва конкретна съдебна практика. В касационната жалба се поддържа също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото съдът в нарушение на императивните норми на закона е приложил неправилно практиката на ВКС, както евентуално не е приложил нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Ответната страна „Т. П. АД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е подала писмен отговор на касационната жалба.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че със заповед № 2965 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, от 10.06.2015 г., постановена по ч. гр. д. № 03605/2015 г. по описа на Пернишкия районен съд, е разпоредено длъжникът П. А. Т. да заплати на „Топлофикация – Перник“ АД, сумата 7313, 28 лв., представляваща главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.09.2011 г. до 30.04.2014 г., включително, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.06.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата 1701, 85 лв. законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.10.2011 г. до 20.05.2015 г., както и сумата 180, 30 лв. разноски и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният състав е посочил, че в своята практика винаги е приемал, че вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение, се погасява с изтичането на общата 5 годишна давност, поради което изцяло е възприел съображенията на Пернишкия районен съд в тази насока. Добавил е, че в същия смисъл освен цитираната от страна на Пернишкия районен съд по – стара съдебна практика, е и по – новата практика на ВКС – Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о.

Установил е още, че въз основа на тази заповед за изпълнение е бил издаден изпълнителен лист на 18.09.2015 г. за присъдените суми. Въз основа на този изпълнителен лист и молба от „Т. П. АД от 13.11.2015 г. е било образувано изпълнително дело № 291/2015 г. по описа на ЧСИ Е. Д.. С молбата взискателят „Т. П. АД е посочил какви конкретни изпълнителни действия иска да се извършат в това число и запор върху трудовото възнаграждения на длъжника. Според съда следователно с подаването на тази молба на 13.11.2015 г. е спряла да тече погасителната давност до този момент. По силата на тълкуването, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., погасителната давност не била текла до 26.06.2015 г., когато е постановено ТР № 2 по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с т. 10, изр. второ от което е обявено за загубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС. От 26.06.2015 г. е започнала да тече нова погасителна давност по отношение на вземането.

Съдът е посочил още, че с разпореждане от 18.01.2016 г. съдебният изпълнител е разпоредил налагането на запор върху банкова сметка, с което действие давността за вземането отново била прекъсната. Запорното съобщение е получено от третото задължено лице - ОББ АД, на 20.01.2016 г. При тези обективни данни и разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е приел, че давността за вземането е прекъсната с предприемането на този изпълнителен способ – арг. т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС. Отчел е, че на 25.01.2016 г. взискателят е получил съобщение, че е необходимо да изрази становище дали иска да бъде насрочен опис на недвижим имот, но такова не е постъпило и не е било поискано извършването на такова действие по изпълнение.Отчел е и това, че следващото искане на взискателя е от 28.03.2018 г. за налагане на запор върху банкови сметки, т. е. направено е в период, надхвърлящ 2 години от датата на разпореждането на ЧСИ Д. за налагане на запор върху банкова сметка, с което последно е било извършено валидно изпълнително действие. На взискателя е изпратено съобщение от ЧСИ от 03.04.2018 г. за необходимостта от внасяне на авансови разноски, но няма данни съобщението да е връчено на взискателя.

При така приетото за установено, съдът е обосновал извод, че след като липсват доказателства в продължение на две години след 25.01.2016 г. взискателят да е поискал извършването на изпълнителни действия, то към 25.01.2018 г. производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /перемпция/. На 28.03.2018 г., т. е. след настъпване на перемпцията, взискателят е депозирал до ЧСИ Е. Д. молба за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, като ЧСИ Д. е изпратила съобщение до взискателя за необходимостта да бъдат внесени авансови такси, но няма данни същото реално да е било получено от взискателя. Позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 37/24.02.2021 г. по дело № 1747/2020 г. на ВКС , съдът е приел, че когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право, а неспазването на това изискване би довело евентуално до ангажиране дисциплинарната отговорност на съдебния изпълнител. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Не е необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на искания изпълнителен способ да е задължително успешно.

Поради горното въззвната инстанция е приела, че молбата от 28.03.2018 г. с искане да бъде наложен запор върху банкови сметки е прекъснала давността, независимо, че искането е предприето в условията на прекратено изпълнително производство, след като ЧСИ не е изпълнил служебните си задължения реално да връчи на взискателя съобщението с указания за необходимостта от отстраняване на нередовности (внасяне на авансови такси, съгласно ТТРЗЧСИ).

Въззивният състав е посочил още, че с постановление от 14.01.2020 г. ЧСИ е констатирал, че са налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Отбелязването върху гърба на изпълнителния титул, че делото е прекратено на 14.01.2020 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е ирелевантно според съда, тъй като при бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание в тази хипотеза настъпва ех lеде (ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), т. е. без да е необходим допълнителен юридически факт. Добавил е, че съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, в сила от 13.03.2020 г. до 20.06.2020 г., т. е. за 2 месеца и 7 дни не е текла погасителна давност и същата е започнала да тече отново на 20.06.2020 г. Исковата молба била депозирана на 05.10.2020 г. Следователно според съда 5 годишната погасителна давност не е изтекла към този момент. Отбелязал е, че дори не са изтекли и 3 години, на които се позовава жалбоподателят П. Т..

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е приел, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Първите два въпроса са обуславящи решаващите изводи на съда, но не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По тези въпроси е налице трайна и уеднаквена практика на ВКС, която според настоящия състав не се нуждае от промяна и осъвременяване / а такива доводи не са и релевирани в изложението/, на която въззивното решение не противоречи.

Съгласно задължителните постановки на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС :“ Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. д ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.“ В мотивите по т.10 на тълкувателния акт е разяснено, че съгласно чл. 116, б. в ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането; че изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи; че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Разяснено е и това, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. ; че поради това е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК; че ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. а ЗЗД. Разяснено е също, че „прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. б ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. в ЗЗД са уредени по различен начин. В първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Ако вземането бъде признато новата давност започва да тече от влизането в сила на крайния акт, с който се установява, че вземането съществува, тъй като докато трае производството, давност не тече. Не случайно законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. в ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. в ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването. …. В исковия процес давността е прекъсната в началото и ищецът не може да извърши никакво действие, с което да я прекъсне отново в хода на исковото производство. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.“

Разяснено е в мотивите и това, че : „Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи…..; че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК……, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. перемпция настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти…., че прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.“

Приетите с тълкувателния акт правни постановки са задължителни за съдилищата, в това число и за настоящия състав.

Същевременно с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, по материалноправните въпроси “ за правното значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – 8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността“ е прието, че „ в т. 10 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК не е разгледан въпросът, при какви условия и кога настъпва перемпцията. Очевидно тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност, има ли нужда от друг способ (може да не се постигне желаната висока цена, може да се присъединят кредитори и др.). Поставеният въпрос в тълкувателното решение е: О. започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; и постановеният отговор е: Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.

Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела.

В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизането в сила на постановлението за възлагане.

Разпределението не е изпълнителен способ, то следва осребряването на имуществото или плащането от третото задължено лице, но то може да влезе в сила и въз основа на него да бъдат извършени плащания, дори да е изтекъл давностния срок, считано от влизането в сила на постановлението за възлагане или плащането по запора, тъй като кредиторът, нито може да наложи влизането в сила на разпределението, нито може да наложи на съдебния изпълнител да извърши плащането.

Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори.

В тълкувателното решение е посочено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него.

Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.“

С Р от 12.07. 2022 г. по гр. д. № 2884 от 2021г. на ВКС Трето ГО по правния въпрос „дали тече давност за вземането когато съдебният изпълнител бездейства и не прилага поисканите от взискателя изпълнителни способи за събирането му“ е прието, че в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие / в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл. 426, ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно, но то /изпълнителното действие/ не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на нередовност се изисква „надлежно указание на органа“ и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната - чл. 426, ал. 3 ГПК , според който съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение като прилага правилата на чл. 129 ГПК. Разпоредбата на чл. 426, ал. 3 ГПК задължава съдебният изпълнител да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности. Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл.129 ГПК – да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици. В обобщение давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК.

Тези правни разрешения са застъпени трайно в практиката на ВКС и се споделят и от настоящия състав, а въззивното решение не им противоречи.

По отношение на формулирания от касатора трети въпрос, дали спрямо влязлата в сила заповед за изпълнение се прилага нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД или тази на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, настоящият състав намира, че същият е обуславящ правните изводи на съда, но не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. Жалбоподателят се е позовал на това основание като е развил доводи за липсата на установена задължителна съдебна практика по повдигнатите въпроси. По въпросите за давността при влязла в сила заповед за изпълнение и нейното прекъсване в случай на предприети изпълнителни действия по перемирано изпълнително дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в действителност е налице установена практика на ВКС, в това число цитираната от касатора в касационната жалба – решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., решение № 126/28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г., III г. о., решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г., III г. о., решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III г. о. и др., поради което доводите на касатора за липсата на такава са неснователни.

Служебно известно на състава е и Решение № 118 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021 г., III г. о., даващо правни разрешения по въпроса относно приложимият срок /три или пет години/, при който се погасява по давност вземане, установено с влязла в сила заповед за изпълнение. Според приетото в това решение, изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. /Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание/. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжникът остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират /вж. решение по т. д. № 1562/2015 г. на І т. о., по гр. д. № 1722/2021 г. на ІV г. о. /

Тъй като по поставения въпрос има установена трайна практика, която е възприета и от въззивния състав, то не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с този въпрос на касатора по изложението.

Четвъртият, наведен от касатора въпрос, относно задължението на съда да обсъди всички доводи, възражения и събраните по делото доказателства, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 119 от 20.04.2022 г. по в. гр. д. № 123/2022 г. на Окръжен съд – Перник.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: