О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50147
гр. София, 07.03.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести март две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС ИЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ
ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 3151/2022г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 6158 от 29.06.2022г. на З. М. З. и Б. М. З., подадена чрез пълномощника адв. А. С., против въззивно решение № 88 от 13.05.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 70/2022г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 177 от 15.10.2021г. по гр. дело № 287/2021г. на Сливенския окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на З. З. и Б. З., предявени против Н. Г. К. с правно основание чл.40 ЗЗД-за прогласяване недействителността на два договора за покупко-продажба на недвижими имоти до размера на 2/3 идеални части от правото на собственост, сключени между М. З. М., бивш жител на [населено място], като продавач и Н. К., като купувач и пълномощник на продавача, договарял сам със себе си при условията на чл.38 ЗЗД, оформени в: нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имот № 82, том V, рег. № 9064, дело № 730/12.12.2019г. на нотариус Н. В. с рег.№** на Нотариалната камара и с район на действие РС-Сливен и нотариален акт №150, т.ХV, рег.№ 35867, дело № 2491 от 16.12.2019г. на нотариус И. Д. с рег.№ ** на Нотариалната камара и с район на действие СРС.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторите въззивният съд не е обсъдил в пълнота доводите на страните, извършил е грешна преценка на събраните доказателства, неправилно е кредитирал свидетелските показания на доведените от ответницата свидетели, не е съобразил значително занижения размер на продажните цени на оспорените сделки в сравнение с действителните им пазарни цени, поради което е направил необоснован извод за отсъствие на предпоставките на чл. 40 ЗЗД и за неоснователност на предявените искове.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторите навеждат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните въпроси, за които твърдят, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и със задължителната такава и същевременно имат значение за точното прилагане на закона. Според касаторите по въпроса 1. Между кои лица се изследва субективният елемент от фактическия състав, пораждащ недействителност на договора по чл.40 ЗЗД-между представител и представляван или между представителя и третото лице, с което той договаря, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 5/12.12.2016г. по тълк. дело №5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът 2. След като представителят е договарял сам със себе си, следвало ли е по аналогия съдът да приложи презумпцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД относно знанието за увреждане, като обсъди доводите на защитата в този смисъл, твърдят, че е решен в противоречие с решение № 190/07.02.2018г. по гр. дело № 180/2017г. на ІV ГО на ВКС. Касаторите поддържат, че по въпроса 3. Нарушено ли е задължението на представителя да действа в интерес на представлявания когато пълномощникът уговаря значително по-ниска цена, договаряйки сам със себе си, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 273/17.02.2011г. по гр. дело № 1453/2010г. на ВКС. Поставя и въпросите 4. В каква степен параметрите на атакуваната сделка влияят за наличието на обективния елемент от състава на чл.40 ЗЗД, когато пълномощникът договаря сам със себе си и 5. Дори представляващият да е получил най-широки правомощия, както в случая-да продаде при условия каквито намери за добре, включително и да договаря сам със себе си, следва ли да действа винаги в интерес на представлявания с грижата на добър стопанин при договаряне на продажната цена. По последния формулиран въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 212/21.02.2019г. по гр. дело № 4268/2017г. на ІІІ ГО на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Н. Г. К., чрез пълномощника адв. Е. Х., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:
Съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. 40 ЗЗД за установяване недействителността на два договора за покупко-продажба на недвижими имоти, поради сключването им от представител, договарящ сам със себе си, във вреда на представлявания-наследодател на ищците, до размера на 2/3 идеални части от правото на собственост.
От фактическа страна е прието, че с нот. акт №82/12.12.2019г. на нотариус Н.В. с рег.№** и с район на действие РС-Сливен, бащата на ищците – М. З. М., като продавач, действащ чрез пълномощника си Н. К., е продал на последната търговски обект-магазин №7 с площ 29,36 кв. м и с идентификатор ***** в сграда в [населено място] на [улица], [жилищен адрес] за сумата 9 500 лева. Данъчната оценка на имота към датата на сделката е 34 396,70 лева, а пазарна му стойност според приетата в първоинстанционното производство СТЕ е 41 050 лева. С нот. акт №150 от 16.12.2019г. на нотариус И.Д. с рег.№*** и с район на действие СРС, М. М., чрез пълномощника си К. е продал на последната апартамент в [населено място] на [улица] А, с идентификатор ****, в бл.1 на пети жилищен етаж с площ 51,25 кв. м, заедно с прилежащото мазе и съответните ид. части от общите части на сградата за сумата 9 800 лева. Данъчната оценка на този имот, към датата на сделката е 54 731 лева, а пазарната му стойност според заключението на СТЕ е 117 200 лева.
При сключване на договорите е било представено пълномощно с нотариална заверка на подписа и на съдържанието от 11.12.2019г., с което М. е упълномощил К. да го представлява пред физически и юридически лица и нотариус, с право да се разпорежда неограничено като продаде притежаваните от него недвижими имоти - апартамента в [населено място] и магазина в [населено място], при условия каквито намери за добре и на приобретател по преценка на упълномощения, включително и да договаря сам със себе си, както и да получи продажната цена от купувача по своя банкова сметка или в брой, като подготвя, оформя, подава и получава всички необходими документи.
Не е било спорно по делото, че ищците са деца на М. М. родени от прекратен с развод негов брак, както и че М. М. и Н. К. са живели на семейни начала повече от 30 години, като от фактическото им съжителство е роден през 1999г. Г. М.. Установено е, че на 16.01.2020г. М. М. е починал и е оставил за свои наследници по закон трите си деца-ищците З. З. и Б. З. и родения от фактическото съжителство с ответницата - Г. М..
Въззивният съд след подробен анализ на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства е приел за установено и, че М. М. и Н. К. са работили 15 години в Англия и със спестените там средства са закупили процесните имоти; М. е бил с влошено здраве, същият се е лекувал от тежко, открито в напреднала фаза онкологично заболяване-направена мозъчна операция и проведена химиотерапия; М. бил инвалидизиран със 100% неработоспособност, с начална дата 23.05.2019г., както и че през този период грижите за неговото здраве, за осигуряване средства за лечение и за издръжка на домакинството е поела изцяло ответницата К., която работела на две места и ползвала заеми от близки.
Според въззивния съд спорните въпроси по делото са относно мотивите на наследодателя на ищците да предприеме продажба на имотите, чрез описаното пълномощно с учредена възможно най-широка представителна власт, довело до значително занижени цени по оспорените договори. В тази връзка съдът е съобразил събраните гласните доказателства, според които М. е искал придобитите съвместно с ответницата имоти да останат в семейството, за да бъдат осигурени жената, с която живеел и сина им, на който предстояло да бъде студент; че имал желание да ги компенсира за грижите и средствата, дадени за лечението му; че по съвет на юристи решили да се извърши продажба, като за апартамента в София ангажирали дата при нотариус през декември 2019г., но когато датата наближила М. вече не можел да ходи и им обяснили, че сделката може да се осъществи чрез пълномощник; че пълномощното било изготвено и така била извършена продажбата; че М. се запознал с документите от нотариуса, одобрил сделката и бил много доволен и спокоен, че имотите остават в семейството. Съдът е кредитирал свидетелските показания, съобразявайки, съгласно чл.172 ГПК близките родствени връзки между свидетелите К. –брат на ответницата и Г. М.-неин син, преценявайки ги с оглед всички други данни по делото и най-вече с показанията на незаинтересования свидетел П.С.. Като е съобразил представените по делото платежни документи за извършени разходи за лечение на упълномощителя години преди процесните сделки, съдът е намерил за неоснователно възражението на ищците - въззивници, че с упълномощаването за извършване на продажбите М. е целял набавяне на средства за лечение. Съдът е приел, че по делото не е установена необходимост от средства за предстоящо лечение на М. към датата на упълномощаването и последвалото изповядване на сделките през декември 2019г., месец преди да почине.
При така установените факти, съставът на Бургаския апелативен съд е приел, че не е изпълнен фактическият състав на чл.40 ЗЗД. Позовал се е на разясненията, дадени в ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк. д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС и е посочил, че действително, атакуваните договори за покупко-продажба, сключени от К., като пълномощник на продавача и като купувач, са на цени в пъти по-ниски от данъчната и пазарната оценка на имотите, но е изтъкнал, че цената не е единственият критерий за увреждане. Цитирайки практика на ВКС, съдът е приел, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички релевантни обстоятелства, свързани с интереса, необходимостта и мотивите на представлявания и на представителя да сключат конкретната сделка. Посочил е, че в практиката не са малко случаите, в които представляваният, без да е обективирал това изрично в пълномощното, е дал съгласие да бъде увреден, воден от друг свой интерес, лежащ на съвсем друга плоскост и различен от накърнения, вследствие на по-ниската продажна цена. Според съда проверката за наличието на обективния елемент от състава на чл.40 ЗЗД не следва да се ограничава до параметрите на атакуваната сделка, а преценката следва да бъде по-мащабна и да обхване въпросите, дали не са налице разумни икономически и/или житейски причини за значително отклонение от пазарната цена и дали увреждащата на пръв поглед сделка не е рефлектирала върху други интереси на представлявания, като е довела до желани за правната му сфера последици. Въззивният съд е посочил, че възприетото в Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. становище, че преценката за наличието на увреждането се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, следва да се разбира именно в този смисъл. С оглед изложеното, съдът е приел, че в случая се установяват обстоятелства, които въпреки значително занижената продажна цена по атакуваните сделки, категорично сочат на липса на увреждане на представлявания от К. продавач М., тъй като представителят и представляваният са живели като семейство в продължение на 30 години до момента на продажбите; имат пълнолетен син, на когото е предстояло следване; имотите са закупени на името на мъжа, но със средства от работа на двамата партньори в чужбина, а заради тежкото онкологично заболяване на М., лекувано в продължение на три години, влошеното му състояние в края на 2019г. с неблагоприятна прогноза, същият по съвет на юристи е предприел действия за извършване на продажба на двата процесни имота, като е упълномощил за това живеещата с него съпружески К. с неограничени права да договаря условията на продажбите, включително да договаря сама със себе си, воден от желанието имотите да останат в семейството, да осигурят в бъдеще финансово жена му и детето му, предвид и разходваните значителни финансови средства за лечението му, осигурявани от работа на ответницата на две работни места и ползвани заеми от близки. При така посочените обстоятелства въззивният съд е приел, че ниската продажна цена не сочи на увреждане интересите на представлявания по процесните сделки, тъй като той е приел да бъде засегнат интересът му да получи по-висока цена, но в замяна на това да е защитен интересът му да бъде възмездено и осигурено финансово семейството му след бъдещата му кончина. В подкрепа на извода за липса на увреда, според съда е и обстоятелството, че при запознаване със съдържанието на договорите за продажба, М. е бил доволен от сделките. Предвид изложеното и с оглед липсата на обективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД съдът е приел, че липсва и субективният елемент. Представляваният М. не е бил увреден от действията на представителя К. по даденото пълномощно, която е осъществила правомощията си в рамките на предоставената й представителна власт и съобразно волята на упълномощителя, не е злоупотребила с доверието му и следователно не е била недобросъвестна при сключване на процесните сделки. При така изложените съображения, въззивният съд е приел, че предявените искове за прогласяване недействителността на атакуваните два договора за продажба на недвижими имоти, като сключени при споразумяване във вреда на представлявания от пълномощник продавач, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е преценил, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Първият, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, въпрос е некоректно зададен и не съответства на мотивите на въззивното решение, поради което не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Съставът на Бургаския апелативен съд подробно е анализирал отношенията между упълномощителя и пълномощничката в пълно съответствие с разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Извършил е всестранна преценка на конкретните обостоятелства при сключването на атакуваната сделка и наличието на житейски причини за установеното в случая отклонение от пазарната цена, приемайки, че процесните сделки не са рефлектирали негативно върху имуществените интереси на представлявания, а са довели до желани и целени за правната му сфера последици.
Формулираните от касаторите правни въпроси 3 и 4 по естеството си са свързани с предпоставките за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, като същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно дадените в т. 3 на цитираното ТР № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС разяснения фактическият състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД включва два елемента - обективен (сключване на договор, увреждащ представлявания) и субективен, който не винаги се изразява в общ сговор и в общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - и двамата знаят (осъзнават), че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Тази недобросъвестност не се предполага, а подлежи на доказване от страна на представлявания, като преценката за наличието й се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай към момента на сключването на договора. Изводите на въззивният съд за липса на предпоставките по чл. 40 ЗЗД са в съответствие с практиката на ВКС, според която увреждането може да има различни проявни форми и не се свежда единствено до разлика между цената, на която имотът е бил продаден и тази, на която би следвало според пазарните условия. Продажната цена като величина не е единственият критерий за увреждане, при това не всяко разминаване в договорената цена и реалната стойност на имотите предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. На нееквивалентността на престациите по отделните договори за продажба не се придава значение на обстоятелство, само по себе си достатъчно да обоснове извод за недействителност на сделката, а същата се преценява наред с други релевантни за правоотношението факти, които в съвкупността си да обосноват извод за недействителност поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. В случая, както се посочи, в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е извършил преценка на всички обстоятелства от значение за спора, а дали направените въз основа на тази преценка изводи са правилни не може да бъде проверявано в производството по чл. 288 ГПК.
По петия поставен въпрос относно съдържанието на пълномощното и задължението на представителя да действа винаги в интерес на представлявания, следва да се изтъкне, че в т.1 от ТР № 5 от 12.12.2016г. изрично е разяснено и следното: Отношенията между упълномощителя и неговия пълномощник са такива на доверие и от степента на това доверие зависи обема на представителната власт, която упълномощителят ще учреди с пълномощното. По своя воля той може да овласти избрания от него пълномощник, както да се разпорежда с цялото му имущество, чрез правни сделки и действия, при условия и спрямо лица, каквито намери за добре, така и да ограничи представителната му власт във всяка една от тези насоки, като дори сведе обема й до обикновено пратеничество.
Според трайната съдебна практика, доказателство за обстоятелства, относими към основанието на иска по чл. 40 ЗЗД пълномощното подлежи на обсъждане заедно с останалите събрани по делото докателства, които съдът преценява по вътрешно убеждение. Пълномощно, според което упълномощеният може да уговори продажна цена „каквато намери за добре“ не освобождава съда от задължението да изследва въпроса за сключен договор за покупко-продажба от пълномощника във вреда на представлявания. За основанието на иска по чл. 40 ЗЗД от решаващо значение, както се посочи, са не пределите на овластяването, очертани в съдържанието на пълномощното, а волеизявленията и действията на пълномощника в рамките на предоставената му власт, целта и знанието за увреждащия им характер по обективен и субективен критерии, изследвани като обективен и субективен елемент на състава по чл. 40 ЗЗД, разяснен в т. 3 от ТР № 5/12.12.2016 г по тълк. дело № 5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя е принцип в института на доброволното представителство. Представляващият, дори да е получил най-широки пълномощия и възможност да договаря със себе си, винаги трябва да действа в интерес на представлявания, както е посочено в решение № 60208/4.01.2022г. по гр. д. № 126/2021г. на III ГО, решение № 841/2010г. по гр. д № 3530/2008 на ІV ГО, решение № 21/2015г по гр. д № 3529/2014г. на І. ГО на ВКС, в цитираното от касаторите решение № 212/2018г. по гр. дело № 4268/2017г., както и в решение по гр. д № 1471/2017г на ІІІ ГО на ВКС. При дадени широки пълномощия за разпореждане критерият за накърняване интереса на представлявания при разпоредителни сделки с негово недвижимо имущество е комплексен, негова юридическа рамка е типичната цел на сделката, която пълномощникът е сключил по свой избор при конкретни условия, каквато комплексна преценка въззивният съд в случая е направил.
Следва да бъде посочено, че обсъдените въпроси по своята същност представляват касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката на доказателствата, формулирани са според твърденията на касаторите и доводите им за основателност на предявените искове и не кореспондират на посочените съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение и на данните по делото, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване.
Същото се отнася и до формулирания в изложението по чл. 280, ал.3, т.4 ГПК въпрос 2 относно приложението в процесния случай по аналогия на разпоредбата на чл. 135, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че ответницата е имала право да продаде имотите при очертаните в пълномощното граници на всяко трето лице, включително и при условията на чл.38 ЗЗД, а обстоятелството, че в случая е продала имотите на себе си, не е достатъчно да обоснове извод за намерение за увреждане. Съдът е посочил, че не е установена недобросъвестност на пълномощника, превратно упражняване на права и че в случая липсва злоупотреба с доверието на упълномощителя. Касаторите преповтарят оплакванията си от касационната жалба, като на практика излагат фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото си виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Несъгласието с фактическите изводи на съда, с анализа на доказателствата и с направените правни изводи, са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Касаторите формално сочат основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК без да е налице обосновка относно това защо според тях произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторите не твърдят и не обосновават нито една от посочените в това тълкувателно решение хипотези за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, касаторите следва да бъдат осъдени да платят на насрещната страна Н. К. разноските за платено адвокатско възнаграждение през касационната инстанция в размер 1 000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 88 от 13.05.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 70/2022г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА Злати М. З. с ЕГН [ЕГН] и Б. М. З. с ЕГН [ЕГН] да платят на Н. Г. К. с ЕГН ******* сумата 1 000 лева – разноски за платено адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: