О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50105
[населено място], 02.03.2023 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№433/22г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Т. Ж., депозирана чрез пълномощника й адв. Л. Б., срещу решение №1184/16.11.2021г. по в. гр. д.№ 2198/21г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 9/29.04.2021г. по гр. д. № 506/2020г. на Окръжен съд Видин, са отхвърлени предявените от нея срещу „Бул инс“ АД искове по чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.04.2020 г., за разликата от 28 000 лв. до присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва и за имуществени вреди от същото ПТП - за разликата от 678, 40 лв. до присъденото от първата инстанция обезщетение в размер на 848 лв., ведно със законната лихва.
Искането за отмяна на въззивното решението в обжалваната му част и присъждане от касационната инстанция на още 12 000 лв. обезщетение за неимуществените и 169,60 лв. за имуществените вреди, е обосновано с наведени в касационната жалба оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - поради постановяването му при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. В тяхна подкрепа касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не е съобразил съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, като е уважил иска за неимуществени вреди в занижен размер, който според него не съответства на търпените от пострадалата морални вреди, на последиците за здравето и психиката й, на трайното отражение на живота й. В допълнение касаторът излага, че уважената част от иска за неимуществени вреди по чл.432 ал.1 КЗ не е съобразена с нивото на застрахователните лимити за съответната година, с оглед непрекъснатото увеличение на застрахователните премии. Като неправилен и несъобразен с практиката на ВКС е оспорен от касатора и изводът на въззивния състав за наличие на съпричиняване на вредите от страна на пострадалата, с оглед престоя й в непосредствена близост с автомобила, нанесъл травмата. Касаторът претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв за оказана безплатна правна помощ.
Ответникът по касационната жалба „Бул инс“ АД, представляван от адвокат Ал. И., преупълномощен от адв.М. Г., в представен писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационния контрол върху обжалвания съдебен акт, а по същество е изложил съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искания. Прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на касатора. Претендира разноски, включително адвокатското възнаграждение.
Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК съдебен акт.
При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:
С исковата молба, с която Я. Т. Ж. е сезирала Видински окръжен съд, ищцата е твърдяла настъпило на 15.04.2020 г. с нейно участие ПТП, от което е претърпяла травматични увреждания - фрактура на дясна фибула в долна трета и фрактура на проц. мал. на дясна тибия на десен крак, във връзка с които е проведено оперативно лечение с открито наместване на дислокация на глезен; с оглед продължили болки и оток в дясна глезенна става, са били назначени 20 физиотерапевтични процедури, но пълно възстановяване не е настъпило и тя продължава да се движи с помощно средство; вследствие на инцидента е търпяла и продължава да търпи физически болки и страдания, затруднения в ежедневното си обслужване, като по време на възстановяването се е налагало да разчита на помощ от своите близки, а към момента не може да използва пълноценно десния си крайник; вследствие на преживения при инцидента стрес получила посттравматично стресово разстройство, за което се наложило да посети психолог, има нарушения в съня и изпитва напрежение, което не позволява да се натоварва психически. За така търпените неимуществени вреди ищцата е претендирала да бъде обезщетена от застрахователя на виновния за ПТП водач със сума в размер на 50 000 лв., както и да получи обезщетение за имуществени вреди в размер на 848 лв., представляващи заплатени разходи за закупуване на медицинско изделие и посещение при психолог.
Първоинстанционният съд е уважил иска за неимуществени вреди за 40 000 лв., намирайки този размер за справедлив и адекватен, с оглед обезщетяване на търпените от ищцата физически и душевни болки и страдания. Уважил е изцяло предявения иск за имуществени вреди в размер на 848 лв. Отрекъл е с поведението си ищцата да е допринесла за причиняването им.
Софийски апелативен съд е бил сезиран с въззивна жалба от „Бул инс“ АД срещу частта от решението, с която искът за неимуществени вреди е уважен за разликата над 15 000 лв., както и за разликата от 424 лв. за обезщетяване на имуществените вреди. При постановяването на обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел за безспорно, че са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане и за ангажиране на отговорността на „Бул инс“ АД: противоправно поведение на застрахован при ответника водач, вина, причинени травми, причинната връзка между деянието на делинквента и травмите на ищцата. Определил е като спорни между страните въпросите: какво е справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и налице ли е принос на пострадалата за настъпване на вредите. За да отговори на тях съдът е обсъдил изяснения в първата инстанция механизъм на ПТП, приемайки, че по време на настъпването на процесното ПТП ищцата се намирала на пътното платно, като е стояла в непосредствена близост до лек автомобил - до дясната му врата - не се е движила по пътното платно попътно, нито насрещно, нито го е пресичала; лекият автомобил от състояние на „покой“, е приведен от водача в режим „потегляне“, като дясната задна гума е преминала през ходилото на десния крак на ищцата. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза, приложените медицински документи и свидетелските показания е приел за установено, че вследствие на инцидента ищцата, която е на 67 години, е получила фрактура на глезена; наложила се е оперативна интервенция за поставяне на метална остеосинтеза с болничен престой от една седмица; проведен е първоначален постелен режим, а впоследствие придвижване с проходилка, две помощни средства и в крайна сметка с едно помощно средство; съществувала е нужда от чужда помощ през първите три месеца с по-изразена болкова симптоматика и затруднено самообслужване; временно са се влошили вследствие на стреса хронично протичащи захарен диабет и диабетна полиневропатия, а възстановителният период е бил общо в рамките на шест месеца. Съобразено е от съда становището на вещото лице-ортопед, според което към момента на изготвяне на заключението /м. февруари 2021г./ пострадалата е била вече практически здрава, годна за бита, в състояние да прави всичко с десния крак; възстановила е 95 % от движенията му и с активно движение и чрез рехабилитация може да го възстанови напълно. Въззивният съд е отчел и становището на вещото лице-ендокринолог, според което установените като продължили двадесет дни след инцидента безпокойство, напрегнатост, безсъние, стереотипни движения на пръстите на ръцете са най-вероятно израз на посттравматичния стрес, на затрудненото самообслужване първите седмици след травмата, на индивидуалните и психически особености на ищцата, както и възможна последица от наличната към момента на ПТП мозъчно-съдова болест. Кредитирал е и становището, че промяната в психичното състояние на пострадалата е възможно да се дължи на хипоглекимия, която е следствие от захарния диабет, наличен при ищцата преди пътния инцидент. Отчитайки всички тези обстоятелства, съставът се е позовал и на обществено-икономическия критерий в страната към датата на произшествието, като обективен критерий, който се включва в преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, което е определил на сумата 35 000 лв.
Направеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалата е споделено като основателно от въззивния съд, който е приел за установено от свидетелските показания и от заключението на съдебните експертизи, че същата е престоявала на пътното платно, но като пешеходец по смисъла на чл.107 ал.1 ЗДвП, не е пресичала и не е извършвала работа по пътя, поради което, по аргумент от разпоредбите на чл. 108, чл.113 и чл.114 ЗДвП, не е имала право да бъде на пътя, а е следвало да се намира на тротоара. Въз основа на категорично установения и безспорен факт, че инцидентът е настъпил в населено място, където пешеходците са длъжни да престояват на или да се движат по тротоара, когато не пресичат, съдът е приел, че поведението на ищцата, доколкото не е било наложено от обстоятелства, представляващи изключение от това правило, обективно е допринесло за последвалите увреждания. Приносът е определен от съда на 20% спрямо поведението на виновния водач, поради което и определеното от съда справедливо обезщетение за неимуществени вреди е било намалено с тях, като е намерена за подлежаща на присъждане разликата от 28 000 лв. Поради липса на възражения и доводи срещу размера на обезщетението за имуществени вреди въззивният съд, след като е споделил извода на първата инстанция за тяхната доказаност в претендирания размер, е намалил същия с приетия процент принос на пострадалата.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК /последните две необосновани по никакъв начин/, приложими към формулирани от него въпроси, по които счита, че се е произнесъл въззивния съд с постановяването на решението си, а именно :
1. „Може ли да се разглежда и да се уважава възражение за съпричиняване, направено бланкетно от ответника в отговора на ИМ без да се сочи конкретно в какво се изразява приноса на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат?“ Според касатора противопоставянето с отговора на исковата молба на общо възражение за съпричиняване не може да се приравни на надлежно сезиране с възражение по чл. 51 ал. 2 ЗЗД, по което съдът дължи произнасяне с решението си и като се е произнесъл, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решенията по т. д. № 696/2020 г. на ВКС второ т. о. по гр. д. № 63/2012 г. на първо г. о. на ВКС, по гр. д. № 1463/2013 г. на трето г. о. на ВКС.
2. „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Може ли съдът да не обсъди в решението си защо не приема изводите на АТЕ, видно от които пострадалата няма никаква вина за настъпването на инцидента, както и да не коментира в мотивите си показанията на свидетеля очевидец на ПТП, както и другите писмени доказателства по делото?“ По поставения въпрос като противоречива задължителна съдебна практика се цитират следните решения - Решение №24/2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. I г. о. на ВКС; Решение № 221/ 2002г. по гр. д. № 677/2001г., I г. о. на ВКС.
3. „Следва ли приносът на пострадалия да е конкретен? В тази връзка достатъчно ли е да се приеме принос от страна на пострадалата на основание само на съпоставката на поведението на водача и на пешеходеца, както е посочил съда в решението си и на базата само на това да се определи принос на последната в обем 20 %?“ В тази връзка касаторът изтъква, че за да е налице съпричиняване приносът на пострадалия трябва да е конкретен, да се изразява в определено действие и цитира задължителна съдебна практика, на която според него противоречи обжалваното решение - Решение на ВКС 59-2011-1 ТО по т. д.№ 286/2010; Решение на ВКС 45-2009- П ТО по т. д.№ 525/2008.
4.„За да се приеме принос от страна на пострадалия следва ли да е установено, че извършеното от него действие или бездействие е пряка и непосредствена причина за вредите?Достатъчно ли е да се приеме, че простото стоене от страна на пострадалата на пътното платно до л. а.,а не на тротоара е непосредствена причина за ПТП? Достатъчно ли е извършените от пострадалата действия да са в нарушение на някое от правилата от ЗДВП, за да се приеме принос или същите следва да са пряка и непосредствена причина за настъпване на инцидента?“ Според касатора не всяко поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата - като такова може да бъде определено само действието или бездействието, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. В тази връзка се сочи противоречие с Решение на ВКС 169-2012- II ТО по т. д.№ 762/2010 и Решение № 141 от 31.08.2017 Г. по т. д. № 2272/2016 г., Т. К., II Т. О. на ВКС.
5. „За да се приеме принос от страна на пострадалия следва ли съпричиняването да е доказано по безспорен начин? В тази връзка може ли да се приеме съпричиняване от страна на пострадалата за това, че същата не е била на тротоара, (където би следвало да бъде), при положение, че по делото изобщо липсват данни дали е наличен тротоар?“ Твърди се противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 99 от 08.10.2013 г. на ВКС по т. д.№ 44/2012 г. II то, ТК и Решение № 98 от 24.06.2013 г. на ВКС по т. д.№ 596/2012 г. II т. о., ТК, Решение № 93 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 60355/2016 г. ГК, I г. о. на ВКС.
6.1. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; 6.2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. 6.3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид усложнението на цялостното здравословно състояние на пострадалата и съпътстващите й хронични заболявания, вкл. причиненото посттравматично стресово разстройство, които водят до по-продължителен процес на лечение и възстановяване и по - силно изразена болкова симптоматика; длъжен ли е съда да вземе предвид последицата за здравето на пострадалата изразяваща се във „вторична деформираща артроза“, която представлява ошипяване на ставата, вследствие на счупването - артрозата в случая е постоянна. 6.4. Длъжен ли е съда да вземе предвид продължителния период на възстановяване, през който пострадалата се е нуждаела от чужда грижа, вкл. невъзможността й да задоволява и елементарните й хигиенни потребности и нуждата за ползването на памперс?“ По посочените въпроси се твърди противоречие решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. 566/2010 г. на II т. о. на ВКС; решение № 111/01.07.2011 г. по т. д.676/2010г. на II т. о. на ВКС, Решение № 93/23.06.2011г. по т. д. 566/2010г. на II т. о. на ВКС; Решение № 111/01.07.2011г. по т. д. 676/2010г. на II т. о. на ВКС; Решение № 177/ 27.10.2009г. по т. д. 14/2009г. II т. о. на ВКС; Определение № 271 /12.05.2014 г. по т. д. № 1053/2012г. на II т. о. на ВКС, Решение № 177 от 05.11.2020 г. по гр. д. № 1350/2020 г., ГК, III г. о. на ВКС. Заедно с цитираната практика на ВКС касаторът се позовава и на решения на съдилищата, с които се присъждат значително по-високи обезщетения за вреди от този тип, а именно: Решение на САС 721-2013-8ми състав по гр. д.№ 3437/2012; Решение 1353-2012-1-ви състав по гр. д.№ 4474/2012 САС; Решение 538-2013-8ми състав по гр. д.№ 3437/2012 г. САС; Решение 1418-2013-4-ти състав по гр. д.№ 1593/2013 на САС; Решение 697-2013-8-ми състав по гр. д.№ 4419/2012 САС; Решение 2057-2012-10 състав по гр. д.№ 3250/12 САС и Решение 527-2013-4ти състав по гр. д.№ 3545/2012 САС.
7.„Допуснато ли е нарушение на материалния закон, при прилагане принципа на справедливост, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като съдът не е посочил критериите, които следва да се отчетат по приложение принципа на справедливост и не е съобразил в достатъчна степен всички критерии, както и конкретните, обективно съществуващи факти, имащи значение при определяне размера на обезщетението?“
8. „Длъжен ли е съдът да отчете влошаване на психическото състояние на пострадалата, въпреки посочената от него за липса на данни за проведена последваща психотерапия и липса на такава води ли до изключване на причиненото посттравматично стресово разстройство от факторите имащи значение за определяне размера на обезщетението?“
9. „Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита начина на настъпване на увреждането - неочаквано и несвоевременно настъпило увреждане, изживян силен стрес и психически последици и предвид възрастта, настъпила пълна промяна в живота на пострадалата, като един от критериите, при определяне размера на обезщетението?“
10. „Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите, от съществено значение при определяне размера на обезщетението?“
11. „При установяване и гарантиране на лимити, до които застрахователите отговарят, лимитът или икономическите условия са водещи при определяне размера на обезщетението?“
12. „Нарушен ли е материалният закон, като съдът не отчита съдебната практика при компенсиране на подобен вид вреди и размерите на обезщетенията, които са присъждани от съдилищата и които са в пъти по - високи за ПТП реализирани преди повече от 10 години при различни лимити на застрахователи и различни икономически условия и инфлация?“
По поставените седми до дванадесети въпроси касаторът твърди, че са в противоречие с цитираните по-горе решения на ВКС и на съдилищата, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради което счита, че са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т.1 и т.3 ГПК.
13. „Следва ли съдът при постановяване на решението си по преки искове с правно основание чл. 432 КЗ (чл. 226 от КЗ отм.), освен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно чл. 432 КЗ, предвид динамиката на практиката предвид приемането на нов КЗ?“
14. „Включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?“
15. „Длъжен ли е съдът да отчете и установения лимит на отговорност, при присъждане на обезщетение за морални вреди, по пряк иск срещу застрахователя, като един от критериите, имащ значение за определяне размера на обезщетението, предвид факта, че самия законодател установява все по-високи лимити, за гарантиране на по-пълно компенсиране на тези вреди?“
16. „Длъжен ли е съдът в конкретния случай да вземе предвид икономическите условия в страната за 2020 г., инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?“
По формулираните тринадесети до шестнадесети въпроси касаторът се позовава както на приложното поле на чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК, така и на чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, като визира противоречие със следната задължителна съдебна практика - Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г., ТК, II т. о.; Решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 година, 2-ро т. о. ВКС; Решение № 1/2012г. пот. д. № 299/2011г., II т. о. ВКС; Решение № 749/05.12.2008 г., постановено по т. д.№ 387/2008, ВКС, II т. о.; Решение № 27/15.04.2015г., по т. д. № 457/2014г., II т. о. ВКС. Според касатора при постановяване на обжалваното решение съдът не е отчел като критерий лимита на отговорност и е присъдил на ищцата обезщетение, несъответстващо на актуалната съдебна практика, а на тази при многократно по-ниски премии и лимити, различни икономически условия в страната и инфлация, вкл. обезценяването на лева.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече материално-правни или процесуално-правни въпроси, обусловили решаващата воля на въззивния съд, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т. т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са били разрешени по обуславящ изхода на делото начин.
Въпросите, поставени в т.1 и т.2 от изложението са от процесуален характер, но не са обуславящи изхода на делото. Първият въпрос е неясен и фактологически неверен, тъй като, видно от данните по делото, с отговора на исковата молба ответникът е направил евентуално възражение за съпричиняване, като е изложил и съответните за прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД твърдения за обстоятелства – ищцата е престоявала в непосредствена близост до автомобила с поставен крак пред задното му колело, с което сама се е поставила в превишен риск, при видима опасност за нея, на която е можела да реагира и да избегне получаването на травмите, които е получила. Първият от втората група въпроси касаторът обвързва с оплакването си, че съдът не е обсъдил показанията на свидетелката В. – внучка на ищцата, както и представеното постановление за прекратяване на наказателното производство срещу виновния водач.Освен че в първата му част това оплакване не отговаря на извършените от съда правни действия по решаване на делото, касаторът не сочи какви релевантни за спора обстоятелства биха били установени с тези доказателствени средства, които биха могли да доведат до различен от постигнатия правен резултат. Свидетелката установява, че ищцата е стояла до колата, в която тя и водачът вече са седели в готовност да тръгват, като са си говорели през отворения прозорец, които именно обстоятелства въззивният съд е възприел като установени. Прекратяването на образуваното срещу водача наказателно производство със соченото от касатора постановление е по искане на самата пострадала. Необсъждането му само по себе си не може да обоснове извод за допуснато процесуално нарушение като основание за отмяна, след като самият касатор не сочи какво значение за делото би имало това доказателство. Последният от тези въпроси също няма характер на обуславящ, доколкото, съгласно константната практика на ВКС, вината на пострадалия за настъпването на увреждащото събитие е ирелевантна за извода за наличие на съпричиняване, относим към който е обективният принос за настъпването на увреждането. По изложените съображения така поставените въпроси не осъществяват общия критерий за допустимост, посочен в нормата на чл.280 ал.1 ГПК, а това е достатъчно основание да се откаже достъп до касация без да се изследва налице ли е сочената от страната с така формулираните въпроси допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Формулираните в изложението въпроси от 3 до 5 /включително/, след като бъдат изключени тези, които са от фактическо естество, могат да се обобщят, с оглед правомощието на ВКС, съгласно ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, във въпрос за приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. Въпросът за наличието на съпричиняване е бил надлежно въведен в предмета на спора с направеното от ответника възражение и по него съдът се е произнесъл, като, намирайки да е налице такова, е намалил с определения от него процент подлежащите на присъждане обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. При разрешаването на този, а и на конкретно формулираните от касатора въпроси с правен характер, съдът не е достигнал до изводите си в противоречие със съществуващата практика на ВКС. По въпросите, свързани с приложението на ограничаващата отговорността на деликвента /респ. на застрахователя/ норма Върховен касационен съд се е произнасял многократно и непротиворечиво, последователно застъпвайки становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди; неговото поведение следва обективно да е в такава причинна връзка с настъпването на вредите, т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква; вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия е правно ирелевантна за института на съпричиняването, като принос ще е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди; от съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди; релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат; изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, т. е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или на пряк такъв срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл.51 ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. В т. см. са разясненията в т. 7 на ППВС № 17/63 г., и разрешенията в постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС - решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от 28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други. Всички тези разрешения въззивният съд е съобразил при произнасянето си по въпроса за съпричиняването. Намерено е за установено от свидетелските показания, че обективно ищцата се е намирала на пътя на задната гума на спрялото превозно средство при съществуваща опасност при тръгването му тя да премине през крака, което обстоятелство е достатъчно за обосноваване на приноса за настъпване на вредите. Доколкото решението на въззивния съд е съобразено с посочената съдебна практика на ВКС, не може да бъде обосновано приложение на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с поставените от касатора въпроси.
Всички останали въпроси касаторът е формулирал във връзка с оплакванията му за неправилно процедиране при постановяването на решението и приложение на материалния закон от страна на въззивния съд при определянето на справедливия размер на обезщетението и несъобразяване на съдебната практика относно критериите, които следва да бъдат изследвани при прилагането на чл.52 ЗЗД. Така обобщени, въпросите са релевантни, но не са разрешени от въззивния съд в отклонение от цитираната практика на касационната инстанция. По въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е налице както задължителна съдебна практика – Постановление №4/68г. на Пленума на ВС, така и практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Такива са характерът на увреждането, предпоставките, при които то е настъпило, видът и тежестта на физическите травми и свързаните с тях физически и морални болки и страдания, продължителността им, техния интензитет, вида и периода на лечебния и на възстановителния процес, с оглед възрастта на пострадалия, остатъчните поражения и прогнозата за по-нататъшното му състояние. Според тази практика, при произнасяне по размера на обезщетенията за неимуществени вреди следва да се съобрази и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото, като се отчетат конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането. Застрахователните лимити обаче нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, а имат отношение към съобразяването на икономическите условия в страната. Всички визирани в практиката критерии са приложени от въззивния съд, съобразно установените по делото конкретни обстоятелства. Отчетени са вида и тежестта на травмите – фрактура на глезена, наложилото се оперативно лечение, продължителността на възстановителния период, търпените през него болки и неудобства за самообслужването, преживения стрес, последиците от него за психичното здраве на ищцата, възрастта, която е обсъдена и с оглед факта, че по-малко от година след инцидента тя се е възстановила на 95% и може да се движи и без помощно средство, добрата прогноза за пълно възстановяване при повече движение и упражнения. Съобразени са и съответните към момента на увредата икономически условия в страната, свързани със стандарта на живот, което означава, че макар да не се е позовал изрично на лимитите на застрахователното покритие по застраховките „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът ги е съобразил. Различните размери на обезщетения, определяни от съдилищата по отделните казуси, са предпоставени от конкретна преценка на обстоятелствата, доказани по съответното дело, а доколко правилна е направената от съда такава, е въпрос, който подлежи на разглеждане във фазата по същество, достъп до която с представеното изложение на касатора не е обоснован. Поради това следва да се заключи, че не е налице допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост.
Допълнителните критерии на чл.280 ал.1 т. т. 2 и 3 ГПК касаторът е споменал бланкетно без да сочи конкретна практика на КС или на СЕС и без да излага конкретни съображения за допускане на обжалването по причините и с целите, посочени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, поради което същите не могат да обосноват позитивен за него изход в настоящата фаза от производството.
Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускането на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол.
С оглед изхода на делото в полза на въззиваемия следва да бъде присъдено платеното адвокатско възнаграждение в размер на 1080 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1184/16.11.2021г. по в. гр. д.№ 2198/21г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му от Я. Т. Ж. част.
ОСЪЖДА Я. Т. Ж. с [ЕГН] и адрес [населено място] обл.В. [улица] да заплати на ЗД“Бул инс“АД с ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 1080 лв.,представляваща платено адвокатско възнаграждение за производството пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: