О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50129

гр. София 27.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

пРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

А. Ц.

като изслуша докладваното от съдията В. Р. гр. дело № 2997/2022 год. по описа на ВКС,взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК

Обжалвано е решение от от 02.03.2022г. по гр. д.№841/2021г. на ОС Пазарджик, с което е уважен иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

Жалбоподателят – „Ф. Ф. АД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответниците И. Н. Б., И. В. Б., И. Ф. М. и А. Н. Б., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил „Ф. Ф. АД да заплати И. Н. Б., И. В. Б., И. М. и А. Б. общо сумата в размер на 25 000 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищците от ползване поземлен имот с идентификатор № 062074.501.1862, с площ от 5725 кв. м. с трайно предназначение територията – урбанизирана, с начин на трайно предназначение - за хранително – вкусова промишленост, който е част от УПИ – VI – фабрика за бутилиране на минерална вода, в кв. 11 по плана на [населено място] за периода от 18.05.2017 г. до 30.08.2018 г.

Установено е, че ищците-ответници по касационната жалба, са собственици в режим на съсобственост при равни права

върху поземлен имот с идентификатор 06207.501.1862, находящ се в [населено място] с площ от 5735 кв. м., с трайно предназначение на територията-Урбанизирана, начин за трайно ползване - за хранително-вкусова промишленост, стар идентификатор 06207.501.1829, номер по предходен план 1519, кв.111, част от УПИ VI-фабрика за бутилиране на минерална вода, Установено е, че ищците като наследници на И. Т. са съсобственици по земеделска реституция, с влязло в сила решение No8-ТСУ от 25.07.2011г., издадено от общинска служба „Земеделие“-гр.Пещера, на овощна градина с площ от 6.089дка, землище [населено място], като впоследствие е издаден нотариален акт No101, том III , рег.No4742,дело No485/2018г. на нотариус при РС-Пещера въз основа на решение No400 от 10.10.2016г. по в. гр. д.No620/2016г. по описа на О. С. П. влязло в сила на 18.05.2017г. и вписано в СВ към РС-Пещера под акт No44, т.1, вх. рег. No400 от 03.04.2018г. и протокол за извършен въвод във владение на имота от 30.08.2018г.

Установено е, че процесния имот е загубил земеделския си характер с включването му в регулацията на [населено място] през 1967г., като реституционното решение е влязло в сила през 2011г., но правоимащите ищци били възпрепятствани от ответното дружество да влязат във владение на собствения си имот, последното владеещо имота при липса

правно основание, поради което ищците предявили срещу дружеството

ревандикационен иск за собственост и предаване на владението по чл.108 от

ЗС и с окончателен съдебен акт ищците са признати за собственици и въведени във владениеслед трасирането на имота по КККР на града.

Съдът е констатирал, че след оставянето на исковата молба без движение ищците с допълнителна молба вх.No6106/2019г. /л.41/ са уточнили периода за който претендират обезщетението за неоснователно ползване на имота им, а именно това е периода след влизане в сила на решението по

ревандикационния иск-18.05.2017г. до датата на въвеждане на ищците във

владение от ЧСИ- 30.08.2018г

Във връзка с възраженията по призоваването по делото на ответното дружество „Ф. Ф. АД въззивният съд, като е съобразил доказателствата по делото, е приел същите за неоснователни. Установил, е че дружеството е призовавано на последния адрес, вписан и посочен в Търговския регистър / ТР/, като това е къща, собственост на брата на управителя на фирмата при точно приложение на правилата на чл.47 и чл.50 ГПК.

Установено е, че след влизане на решението в сила 18.05.2017г. същото не е изпълнено от дружеството и последното доброволно не е предало владението на имота на собствениците и е продължило да го ползва без основание въпреки постановеното осъдително съдебно решение. Ползването е продължило до момента на реално извършения въвод във владение на присъдения в полза на ищците/взискателите/ имот осъществено по принудителен ред чрез завеждане наизпълнително дело / и изпълнение на процедурата по чл.522 и следващите от ГПК -отстраняване на досегашния владелец от имота и въвеждане във владение на правоимащия собственик -взискател, и за който принудителен въвод е съставен от ЧСИ надлежен протокол за въвод във владение на 30.08.2018г., което обстоятелство е надлежно констатирано и възпроизведено в съставения по-късно, на 20.12.2018г. констативен нотариален акт засобственост No101, том III, рег.No 4742, дело No485/2018г. на нотариус с район РС-Пещера.

От приетата и изслушана по делото съдебно-икономическа експертиза, съдът е установил, че процесният ПИ с идентификатор 06207.501.1862 в м. „Свети Т.“ с площ от 5735кв. м., представляващ част от УПИ VI - фабрика за бутилиране на минерална вода, е застроен с две сгради-едната с площ от 418кв. м. - за енергопроизводство и сграда от 61кв. м.-складова база. Съдът е съобразил констатациите в заключението на вещото лице, че дължимото обезщетение е определено на база наемни цени, приети с решение на ОбС - Брацигово № 76 от 31.03.2016г., с което е приета Тарифа за определяне на минимални месечни наемни цени за 1кв. м. отдаване под наем на общинско имущество, съгласно която са определени наемни цени на общински имоти за производство и услуги, като свободните парцели в регулация са от 0.60лв./кв. м., при което за незастроената част от процесния парцел от на ищците от 5256 кв. м. х 0.60лв се равнява на сумата от 3154лв месечно, а застроената част от парцела наемната месечна цена е равна на 527лв или обща наемна месечна цена от 3681.10лв или за периода от 10.10.2016г. до 30.08.2018г. или за 22 месеца и 20дни се следва за обща наемна цена от 83357лв. Въззивният съд посочва, че вещото лице е отчело коректно, както актуалните данни за наемните цени и ги е съобразил с фактическото състояние на имота, като е отнесъл приетите Общината наеми за общинско имущество, което е в достатъчна степен измерител на пазарните наеми за региона.

Въззивният съд изтъква, че ищците са уточнили периода и сумата, за които се претендира обезщетение е съизмеримо с размера на наемна цена, което е за времето от 18.05.2017г. до 30.08.2018г. или за 15месеца и 12дни, обезщетението се равнява общо на 4857,.60лв /3154лв х15месеца +12дни х /3154лв :30дни =105.13лв на ден/.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на дружеството за произнасяне на съда свръх петитум. Съдът е приел, че макар и да са предявени три субективно съединени иска с цена всеки от 8500лв, то трите общо са на стойност 25500лв, и именно в рамките на така заявената претенция съдът се е произнесъл. Прието е, че произнасянето в случая по еднородни парични искове като обща сума, а не поотделно за всеки ищец, не е процесуално нарушение и не променя факта, че исковете са три и страните по тях са ясни, като не се променя и формираната и изразена воля на съда - уважени три субективно съединени иска на обща стойност от 25000лв.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: какъв следва да е екзистенц минимума от действия на съда за връчване на съдебни книжа на страна ответник, следва съдът да върне искова молба по реда на чл.128,ал.3 ГПК или това трябва да стане по реда на ал.4, критерият по чл.104, т.4 ГПК за родовата подсъдност ограничен ли е до размер на сумата 25 000лева пред окръжен съд или районния съд може да разгледа дело над тази сума срещу един ответник при множество ищци със сумарна претенция над тази сума и има ли и какви могат да бъдат изключенията за завеждане на дела срещу юридически лица извън района на тяхното седалище. Поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 и ал.2 ГПК.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основани.

Въпросите какъв следва да е екзистенц минимума от действия на съда за връчване на съдебни книжа на страна ответник, следва съдът да върне искова молба по реда на чл.128,ал.3 ГПК или това трябва да стане по реда на ал.4 не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда за основателност на предявения иск.

Въпросът критерият по чл.104, т.4 ГПК за родовата подсъдност ограничен ли е до размер на сумата 25 000лева пред окръжен съд или районния съд може да разгледа дело над тази сума срещу един ответник при множество ищци със сумарна претенция над тази сума е разрешени от оклъжния съд в съотвествие с практиката на ВКС. В константната практика на ВКС обективирана и в решение по търг. д. № 626/2017 г. на II - т. о. на ВКС е прието, че при обективно кумулативно съединяване на искове от значение за родовата подсъдност на делото е цената на отделните искови претенции, а не - общият сбор от цената на всички искове. Посочената практика на ВКС се споделя от настоящия състав. В случая са предявени обективно съединени иска, с които ищците заявяват претенции отвентикът да им заплати суми в размер на 8500 лв. като никоя от претенциите не надхърля 25 000 лв. за да бъде родово подсъдно на Окръжен съд.

Що се касае до въпроса има ли и какви могат да бъдат изключенията за завеждане на дела срещу юридически лица извън района на тяхното седалище, то и същият е решен в съответствие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС, обективирана и в определение по частно гр. дело № 3912/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 3 от ГПК, за спазването на специалната (особена) местна подсъдност по чл. 108, ал. 2 от ГПК, освен по възражение на ответника, първоинстанционният съд следи и служебно, като той може да повдигне въпроса за това до приключване на първото по делото заседание (доказателства за местовъзникването на спорното правоотношение могат да бъдат събрани и след това). Поради това, ако с иска е бил сезиран съдът по седалището на ответното държавно учреждение и ако до приключване на първото по делото заседание се повдигне въпросът за местната подсъдност на делото и се установи, че спорното правоотношение между страните е възникнало в друг съдебен район, съдът е задължен да спази особената местна подсъдност по чл. 108, ал. 2, изр. 1 от ГПК и служебно следва да изпрати делото на компетентния съд – чл. 118, ал. 2, във вр. с чл. 119, ал. 3 от ГПК. В случая в съответствие с тази практика ОС – Пазарджик е приел, че в срока за отговор ответника по делото не е релевирал възражение за местната подсъдност на спора, а след изтичането на срока по чл. 131 ГПК местната подсъдност се е стабилизирала и делото в съответствие с процесуалните правила е разгледано от РС – Пещера.

Установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна, поради което не се налага да бъда коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Решението не е и очевидно неправилно. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая, твърденията в изложението за очевидна неправилност на въззивното решение, повтарящи оплакванията за неправилност, не могат да обосноват извод, че съдебният акт е очевидно неправилен, тъй като същият не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика.

На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалба сумата 400 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Предвид изложеното, съдът

О П Р Е ДЕ Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 53 от 02.03.2022г. по в. гр. д. № 841/2021 г. на ОС – Пазарджик.

ОСЪЖДА „Ф. Ф. АД да заплати общо на И. Н. Б., И. В. Б., И. Ф. М. и А. Н. Б. сумата 400 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: