7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50099
гр. София, 27.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2955 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Стоник“ ЕООД, представлявано от адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 260012/08.04.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 109/2021 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 260009/12.01.2021 г. по гр. д. № 1771/2019 г. на Районен съд – Враца. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу В. Г. Й., както следва: по чл. 441, ал.1 ГПК, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл. 74 ЗЧСИ за заплащане на сумата 7 693,32 лв. - обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на ответника в качеството му на ЧСИ по изпълнително дело № 508/2009 г.; и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 2 342,17 лв. – лихва за забава върху главницата за периода от 14.05.2016 г. до 14.05.2019 г.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) „при положение, че представеният по изпълнителното дело акт, наречен разпределение, няма характера на разпределение, доколкото не съдържа необходимите реквизити, написано е на ръка и не е четливо, може ли да се приеме, че дружеството е било лишено от възможност да го обжалва, тъй като управителят не е възприел този документ като разпределение“; 2) „ако дружеството е било лишено от възможността да обжалва разпределението, от коя дата узнава за увреждането“; 3) „разпределението в изпълнителното производство следва ли да има съответните реквизити и да бъде четливо написано“; 4) „ако разпределението няма необходимите реквизити и не е четливо написано, следва ли да се приеме, че има валидна сила, за подписалите го лица“; 5) „ако между същите страни, пред същия съд, за едни и същи суми, е водено дело, но нито една от страните не е приложила решението по това дело в настоящото производство, прекъсва ли давността фактът, че ищецът е упражнил правото си на иск своевременно“; 6) „в случай че давността е прекъсната, следва ли искът да бъде уважен“; 7) „решено ли е делото в противоречие с ТР № 1/04.02.2013 г. по тьлк. д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС, в което се приема, че давността за непозволеното увреждане по чл. 114, ал. 3, вр. с чл. 110 ЗЗД не познава абсолютен срок за погасяване на правото на иск за обезщетение“; 8) „при направено възражение за изтекла погасителна давност, трябва ли съдът при разпределяне на доказателствената тежест, да укаже на ищеца, че следва да установи фактите във връзка с възражението, съответно за неизтекъл давностен срок, за неговото спиране или прекъсване и т. н.“.
Ответникът по жалбата В. Й., чрез адв. Ц. П., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че „Стоник“ ЕООД е бил взискател по изпълнително дело № 508/2009 г. по описа на ЧСИ В. Й., образувано против „ЕКОМАТ“ ЕООД, въз основа на изпълнителен лист, съгласно който длъжникът е осъден да заплати главница - 11 248,60 лв.; обезщетение за забава за периода 30.09.2008 г. - 30.05.2009 г. в размер на 1 093,75 лв., заедно със законна лихва върху главницата, считано от 15.06.2009 г. до окончателното й изплащане и 246,85 лв. разноски. Изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление на ЧСИ, за което касаторът е уведомен на 17.11.2017 г. В хода на изпълнението по делото са постъпили сумите: 18 760 лв. - цена от реализирана публична продан на колесен трактор „Хидромек“, модел „ХМК 102Б“, рег. [рег. номер на МПС] ; и 15 523,07 лв. - внесена по изпълнителното дело от управителя на длъжника „ЕКОМАТ“ ЕООД - С. Н. Г., на 25.03.2010 г. При пристъпване към принудително изпълнение по отношение на трактора, ЧСИ Й. е изискал справка от ЦРОЗ за наличие на вписвания, като е установено, че на 27.09.2009 г. е вписан особен залог върху процесния трактор в полза на „Банка ДСК“ ЕАД, за обезпечаване на вземането й спрямо залогодателя „ЕКОМАТ“ ООД по договор за кредит № 260/17.01.2016 г., със срок на действие на вписването до 27.11.2014 г. В полза на банката е вписан и предходен особен залог на 18.01.2006 г. върху същата движима вещ със срок на действие на вписването до 18.01.2011 г. След проведена публична продан, за купувач на трактора при цена от 18 760 лв. с ДДС е обявен ЕТ „ЕМО ТРАНС 2000 – Е. Д.“ и с постановление от 25.03.2010 г. вещта му е възложена.
В изготвеното от ЧСИ на 09.04.2010 г. разпределение на постъпилите към 25.03.2010 г. по изпълнителното дело суми в общ размер на 34 283,07 лв., сумата от продажбата на трактора - 18 760 лв. е разпределена изцяло на заложния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД и е преведена по посочена сметка след представяне на изпълнителен лист от банката за дължимите й вземания по договор за кредит № 260/17.01.2009 г.
На присъединения на основание чл. 458 ГПК взискател - държавата чрез НАП, с вземане от 32 266 лв., суми не са разпределяни, тъй като длъжникът е представил документи за пълно плащане на публичните вземания. Остатъкът от сумата 15 523,07 лв., след приспадане на дължимите суми за такси и разноски за изпълнителното производство, в размер на 9 228,23 лв. е разпределена между „Банка ДСК“ ЕАД и дружеството касатор, като на последното е преведена сумата 5 206,72 лв., съобразно приложения коефициент за съразмерност. След извършеното разпределение е останало неудовлетворено вземане на „Стоник“ ЕООД в размер на 7 360,61 лв. Разпределението е предявено на страните на 20.05.2010 г., за която дата взискателят „Стоник“ ЕООД е бил надлежно уведомен, не е обжалвано и е влязло в сила.
При тези данни въззивният съд е приел, че на основание чл. 459, ал. 2 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД е имала качеството на присъединен по право взискател, тъй като принудителното изпълнение е било насочено към имущество, предмет на учреден особен залог за обезпечаване вземането на банката по договор за кредит № 260/17.01.2006 г. Съгласно чл. 32, ал. 5, пр. последно ЗОЗ (редакция до 30.12.2016 г.), до изготвяне на разпределението от съдебния или публичния изпълнител обезпеченият кредитор може да се присъедини въз основа на извлечение за вписан залог, като тази норма не изисква задължително вписване на пристъпване към изпълнение като условие за присъединяване по образувано по реда на ГПК или ДОПК изпълнително производство. Доколкото такова удостоверение е представено на 23.03.2010 г., условието на чл. 459, ал. 2 ГПК, вр. чл. 32, ал. 5, пр. последно ЗОЗ (редакция към 30.12.2016 г.) е било налице, поради което към датата на изготвяне и предявяване на разпределението банката е имала качеството на присъединен по право взискател по отношение на заложеното имущество и на привилегирован кредитор по отношение на правото върху получената от продажбата на трактора сума от 18 760 лв. ЧСИ Й. е действал законосъобразно, разпределяйки тази сума за получаване от присъединения по право взискател „Банка ДСК“ ЕАД. Незаконосъобразни са обаче действията на ЧСИ, касаещи разпределението на втората сума от 15 523,07 лв., внесена от управителя на длъжника „ЕКОМАТ“ ЕООД. Банката не е следвало да участва в разпределението на тази сума и при изключването й вземането на взискателя „Стоник“ ЕООД би било удовлетворено изцяло. От тези процесуално незаконосъобразни действия на ЧСИ са причинени имуществени вреди на взискателя - ищец по настоящото дело, изразяващи се в невъзможността да се удовлетвори напълно за остатъка от вземането си по изпълнителното дело (към датата на изготвяне и предявяване на разпределението - сумата 7 360,61 лв.), като между незаконосъобразните действия и вредата е налице пряка причинна връзка.
В заключение въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е доказана по основание, а относно размера й, предвид обстоятелствата и петитума на исковата молба, е изложил мотиви, че е основателна до размера на сумата 4 971,02 лв. и неоснователна за разликата до предявения размер. Същевременно е прието за основателно възражението на ответника за изтекла погасителна давност за вземането. Посочено е, че увреждащото действие е извършено на 09.04.2010 г., когато е изготвено процесното разпределение, предявено на страните по изпълнителното дело на 20.05.2010 г. и влязло в сила като необжалвано. Съгласно чл. 114, ал. 3 ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца. В случая е безспорно, че непозволеното увреждане е извършено от ответника В. Й. в качеството му на ЧСИ, т. е. деецът е известен още от момента на извършване на увреждането - 09.04.2010 г. Ищцовото дружество е узнало за увреждането на 20.05.2010 г., на която дата разпределението е предявено на страните по изпълнението, от който момент вземането е станало изискуемо и за него е съществувала възможност да претендира дължимото обезщетение за имуществени вреди. Исковата молба е подадена много по-късно след изтичането на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД - на 15.05.2019 г., поради което предявеният главен иск за претърпени имуществени вреди, както и акцесорният иск за изтекли лихви за забава, са неоснователни.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Първата група въпроси от изложението (№1-5) са изцяло ирелевантни и не обуславят селектирането на жалбата. По такива въпроси въззивният съд не се е произнасял (и не е имал основание да го прави), а отделно от това – въпросите съдържат в себе си условия, предпоставки и фактически твърдения на страната, каквито не са приемани за установени по делото. Въззивният съд не е приемал, че изготвеното от ЧСИ разпределение не отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание, нито, че този акт не е бил редовно съобщен на взискателя-ищец по настоящото дело, респ., че страната не е имала възможност да се запознае с него и да го обжалва, а напротив – прието е, че от събраните по делото доказателства се установява надлежно уведомяване на дружеството (чрез неговия управител) за изготвеното разпределение и датата му на предявяване; както и че в законоустановения срок този акт не е бил обжалван, влязъл е в сила, след което съответните суми са преведени на взискателите по изпълнителното дело. По делото няма данни между същите страни и на същото основание да е бил воден и да е приключил друг съдебен спор, поради което въззивната инстанция съд нито е приела за установено, нито се е позовавала на формирана сила на пресъдено нещо с предходно съдебно решение по дело със същия предмет.
Шестият въпрос - „в случай че давността е прекъсната, следва ли искът да бъде уважен“ - няма характеристиката на правен въпрос. Същият е общо и теоретично формулиран, без да се сочи в какъв контекст от мотивите на въззивното решение се поставя, поради което не може да обуслови допускането на касационния контрол.
По отношение на седмия поставен въпрос не е налице противоречие на постановеното въззивно решение с ТР № 1/04.03.2013 г. по тълк. дело № 2/ 2012 г. на ОСНК на ВКС, тъй като в мотивите на т. 1 от същото е посочено, че давността в гражданското право, респективно тази за непозволеното увреждане по чл. 114, ал. 3, вр. чл. 110 ЗЗД, не познава абсолютен срок за погасяване на правото на иск за обезщетение. В цитираното от касатора изречение се касае за института на т. нар. „абсолютна давност“, когато кредиторът не може да потърси по съдебен ред събиране на вземане, независимо от прекъсването, респ. спирането на давността, ако е изминал определения в закона абсолютен давностен срок. За пръв път такъв институт в гражданското право е уреден с разпоредбата на чл. 112 ЗЗД (нов - ДВ, бр. 102/2020 г.), която е неприложима в случая, поради което не е налице противоречие на постановеното от въззивния съд решение с цитираното ТР.
Извън това следва да се посочи, че практиката на ВКС е безпротиворечива, че отговорността на частните съдебни изпълнители за причинени на страните в изпълнителното производство или на трети лица вреди, уредена в разпоредбата на чл. 441 ГПК, съответно - чл. 74 ЗЧСИ, е деликтна и доколкото за ангажирането й няма специални правила са приложими тези на общия закон, т. е. чл. 45 и сл.ЗЗД. С ППВС №2/1981 г. и ТР№ 5/05.04.2006 г. по т. д. № 5/2005 г. на ОСГК е разяснено, че съгласно разпоредба на чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за обезщетение от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца, както и че от същия момент то става и изискуемо, тъй като от този момент длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване. Съгласно чл.110 ЗЗД давностният срок е 5-годишен и към момента на подаване на настоящата искова молба - на 15.05.2019 г. – този срок е изтекъл, след като е безспорно установено, че процесуално незаконосъобразните и увреждащи ищеца действия на ЧСИ са извършени през 2010 г. Процесното разпределение на постъпилите по изпълнителното дело суми е изготвено на 09.04.2010 г., предявено е на страните на 20.05.2010 г., респ. от тази дата или най-късно от датата на влизането му в сила – 26.06.2010 г., вземането е станало изискуемо и е започнал да тече давностният срок, който е изтекъл 4 години преди датата на подаване на исковата молба. В този смисъл е и произнасянето на въззивния съд.
Не са налице предпоставки за селектиране на жалбата и по последния поставен в изложението въпрос (№8). Трайно в практиката на ВКС е приемано, че разпределянето на доказателствената тежест е задължение на първоинстанционния съд, а за нарушаването му въззивният съд следи при въведен с въззивната жалба довод на страната. В този смисъл е и приетото разрешение по т. 2 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, че за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно, а ги взема предвид само при съдържащо се във въззивната жалба конкретно позоваване на страната, в който случай решаващият съд дължи даване на указания за предприемане на необходимите процесуални действия във въззивното производство. В настоящия случай нито във въззивната жалба, нито в отговора на същата, са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, за да е бил длъжен въззивният съд да ги отстрани, респ. да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства за релевантните по спора факти.
Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260012 от 08.04.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 109/2021 г. на Окръжен съд – Враца.
ОСЪЖДА „Стоник“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на В. Г. Й., с ЕГН - [ЕГН], разноски за тази инстанция в размер на сумата 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.