7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50092
гр. София, 22.02.2023 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 3184 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. П., чрез адв. Н. А. от САК, против въззивно решение № 35/11.01.2022 г., постановено по в. гр. д. №12244/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20111802/10.05.2021 г., /поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от 11.08.2021 г./, постановено по гр. д. № 56187/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от А. А. П. против „Х. М. ЕООД, [населено място] обективно съединени искове с правно основание по чл.344, ал.1 т.1, т.2 и т.3 от Кодекса на труда: за признаване на прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца с ответника за незаконно и неговата отмяна; за възстановяването на ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност „администратор“, както и за присъждането на обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното му уволнение за периода от 28.10.2020 г. до 28.04.2021 г. в размер на 7 734 лв.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. Страда ли от порок на волята молба за напускане по взаимно съгласие от служител, ако същата като съдържание е изготвена от работодателя, и служителят я подписва след като е заплашен с дисциплинарно уволнение и му е връчена заповед за дисциплинарно наказание?; 2. В случай, че в молбата на служител за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е поставено условие същата да се счита като предизвестие по чл.326 КТ, може ли да се приеме, че молбата безусловно и категорично отразява волята на служителя?; По тези въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Решение № 60 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 5467/2014 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 69 от 20.04.2012 г. по гр. д. № 898/2011 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 146 от 07.05.2013 г. по гр. д. № 935/2012 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109/2009 г. на ВКС, III г. о. и Решение № 301/2007 г. по гр. д. № 1279/2004 г. на ВКС. По отношение на тези два въпроса се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, и се навеждат доводи, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото; и 3. Ако приемем, че издадената от работодателя заповед за освобождаване съставлява „приемане на предложението“ от негова страна, то същата, ако не съдържа подпис и печат на работодателя и не е връчена на лицето срещу подпис, а е изпратена чрез приложението „вайбър“ може ли да породи годни правни последици - прекратяване на трудовото правоотношение?. По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109/2009 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 706/2009 г. на ВКС, IV г. о.; и Решение № 10 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 2801/2016 г. на III г. о. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „Х. М. ЕООД, [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима.
Въззивния съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът е работил при ответника на длъжност администратор хотел” с месторабота хотел “Мадрид” в [населено място], въз основа на сключения между страните трудов договор № 003/18.10.2019 г. Не било спорно и обстоятелството, че на 27.10.2020г. ищецът не бил на работното си място, както и че на същата дата бил уведомен от управителя на хотела, че му е наложено дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение” за неспазване на графика за работа и неявяване на 27.10.2020 г. на работа – дневна смяна, за системно напускане на работното място по време на работа; за системно нарушаване на трудовата дисциплина и за лоша комуникация и невъзможност за връзка с лицето извън работно време, съгласно заповед № 001/27.10.2020 г., копие от която била получена от работника на 27.10.2020 г., чрез мобилното приложение “вайбър”. Установено е, че на 27.10.2020 г. П. е подал молба до своя работодател, с която е направено искане за прекратяване на трудовото му правоотношение по взаимно съгласие, считано от 27.10.2020 г. В молбата посочил, че ако предложението му не бъде прието, молбата да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ. Молбата била изготвена предварително от лице, различно от ищеца, но била подписана от последния, след прочитане на съдържанието й. С оспорената заповед № 005/27.10.2020г. на управителя на ответното дружество трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, считано от 27.10.2020 г. по взаимно съгласие. Заповедта била изпратена на служителя на 30.10.2020 г. като фотокопие, чрез мобилното приложение “вайбър”, като била получена и прочетена на същата дата /с оглед посоченото в ИМ/. От показанията на св. Д. Д., живееща на семейни начала с ищеца било установено, че тя по изрично възлагане от страна на ищеца е получила от управителя на хотела на 02.11.2020 г. копие от заповедта, която не била подписана от работодател. По делото е представено копие от процесната заповед, подписана от управителя на работодателя, която е със съдържание идентично с екземпляра, представен от ищеца.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие. Посочено е, че ищецът не е оспорил автентичността на молбата от 27.10.2020 г., като е прието, че изявленията, които се съдържат в нея, са направени от служителя. Изявлението в молбата е прието за безусловно, тъй като заявеното искане в условията на евентуалност, ако не се приеме предложението, молбата да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ не опорочавала волята на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение по съгласие на страните по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Работодателят взел отношение по отправеното предложение за прекратяване на трудовото правоотношение между страните в деня, в който бил сезиран, като същия ден издал оспорената заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от ГПК, считано от 27.10.2020 г. /дата съвпадаща с датата посочената в молбата на ищеца/ и предприел действия, за да стане това обстоятелство известно на другата страна. Според въззивния съд, волеизявленията на двете страни по правоотношението били с едно и също съдържание, като жалбоподателят бил уведомен в рамките на законоустановения седмодневен срок, че предложението му е прието, а трудовият договор прекратен на посочената от него в молбата дата - 27.10.2020 г., като обстоятелството, че на ищеца бил изпратен неподписан от работодателя екземпляр от процесната заповед било без значение. Посочено е, че уведомяване за приемането на предложението не е равнозначно на връчване на писменото волеизявление на работодателя, с което приема предложението, което в случай е станало с издаването на заповедта от 27.10.2020 г. Уведомяването за приемането на предложението станало в рамките на законоустановения седмодневен срок, поради което последващото връчване на заповед за прекратяване е прието за ирелевантно, тъй като последиците на прекратяването вече били настъпили.
Въззивния съд е приел за неоснователни твърденията на ищеца, че е депозирал молбата за прекратяване на трудовия договор под натиск, упражнен от работодателя. Посочил е, че заплашването може да доведе до унищожаемост на волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие само, ако е в резултат на непозволени действия. Според въззивния съд изявленията за евентуално предстоящо дисциплинарно уволнение на ищеца, от една страна не изхождали от законния представител на ответника, а от друга не можели да имат за последица възбуждането на основателен страх у работника за живота или имуществото му, след като дисциплинарното уволнение била законово установена правна възможност за прекратяване на трудовото правоотношение за работодателя, а при незаконност на същото - работникът разполагал с исковия път за защита по чл.344 от КТ.
Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност, а предпоставя необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставения първи въпрос е обусловил правните изводи на съда, но същия не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съобразявайки съдебната практика по приложението на чл. 30 ЗЗД /решение № 216/17.07.2012 г. по гр. д. № 724/2011 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 344/27.03.2017 г. по гр. д. № 60222/2016 г. на ВКС, ІV г. о./, въззивният съд е приел, че страната може да иска унищожаване на основание чл. 30 ЗЗД само когато насрещната по договора страна или друго лице са възбудили в нея основателен страх – страх за живота, здравето, честта или имуществените и интереси. Приел е, че дори и при доказани изявления на служител на работодателя за уволнението на ищеца, те не биха могли да възбудят у последния основателен страх за живота или имуществото му, тъй като дисциплинарното уволнение е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение, а работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му.
Вторият въпрос не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. В случая въззивния съд не е приемал, че молбата на служителя не съдържа изрично и категорично волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, респ. че волеизявлението е направено под условие. Въпросът е изведен от становище на страната, поддържано в процеса - че искането на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е поставено под условие. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, не е правен въпросът, изведен от становище на касатора. В цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС, правният въпрос е изяснен като предпоставка за допускане на касационен контрол с конкретни характеристики, на които посочения въпрос не отговар, тъй като не е изведен от разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Същият не удовлетворява изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно според т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС, за да не се допусне касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания.
Третия въпрос също не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 406 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 537/2012 г., III г. о.; Решение № 86 от 22.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о. и др., в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е уредена възможността за прекратяване на трудовия договор без предизвестие по взаимно, писмено изразено съгласие на страните по договора. Предложението за прекратяване на договора се счита за прието, когато страната, към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен срок от получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни, визиран в чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, е свързан с условието приемащата предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване за трудово-правната връзка по взаимно съгласие и да предприеме действия, които да позволяват на другата страна да е в известност относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието. При положение, че предложението е отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от работодателя писмено съгласие, но служителят е напуснал работното си място, след което не се е явявал на работа, извод за незаконосъобразно прекратяване при предпоставките на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ не може да бъде направен в резултат на констатацията, че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в срок. Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага предложението, чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да стане това обстоятелство известно на другата страна. Въззивното решение е постановено в съответствие с възприетите в практиката на ВКС правни разрешения. Въззивния съд е приел, че в случая е налице документ, обективиращ съвпадането на две насрещни писмени волеизявления, издаден от работодателя в деня на постъпване на молбата от служителя, и е установено по несъмнен начин, че писменото съгласие на работодателя е сведено до знанието на ищеца на 02.11.2020 г. /съгласно соченото в ИМ и показанията на св. Д.- чрез връчване на последната на копие от заповедта/. Приет е за неоснователен довода на ищеца, че щом в седемдневния срок не му е връчено подписано копие заповедта за уволнение, не може да се направи извод, че надлежно е уведомен за становището на работодателя. За основанието е достатъчно изразената воля за освобождаване от заеманата работа - в случая тя е обективирана, респ. предложението да е своевременно прието писмено - и то е обективирано, и работодателят да е предприел действията, необходими за узнаване на основанието - факт, който е установен. Не се установява противоречие на въззивното решение с Решение № 326 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 706/2009 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109/2009 г. на ВКС, IV г. о.; и Решение № 10 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 2801/2016 г. на III г. о., постановени при друга доказателствена съвкупност, като в последните две от посочените решения е разгледана хипотеза в която, липсва изрично писмено волеизявление на работника преди издаване на заповедта за прекратяване на договора.
Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.
С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 1990 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба; договореното адвокатско възнаграждение е в размер 1990 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие и фактура №165/02.08.2022 г.; същото е реално изплатено съобразно приложеното платежно нареждане. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 35/11.01.2022 г., постановено по в. гр. д. №12244/2021 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА А. А. П. от [населено място], с Г., [улица], с ЕГН [ЕГН], да заплати на „Х. М. ЕООД, [населено място], с ЕИК[ЕИК], разноски за настоящата инстанция в размер 1990 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.