О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50049София, 14.02. 2023 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при секретар

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело № 3496 от 2022 година, и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№2669/25.05.2022г., подадена от „Хемус-Автотранспорт“ АД чрез процесуалния му представител адв. Р. П. П. от Пловдивска адвокатска колегия срещу решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд Велико Т. по в. гр. д.№303/2021г. в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанциония съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Държавата, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на 32000/54992 идеални части от поземлен имот с идентификатор .............по КККР на [населено място], и производството по делото е прекратено в тази част и по касационна жалба с вх.№2834/02.06.2022г., подадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството като представител на Българската държава чрез областния управител на област Г., подписана от главния юрисконсулт на Областна администрация Г., срещу решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд Велико Т. по в. гр. д.№303/2021г. в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Държавата, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на 22992/54992 идеални части от поземлен имот с идентификатор ............по КККР на [населено място].

Касаторът „Х.-Автотранспорт“ АД поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства, както и че въззивният съд неправилно е анализирал писмените доказателства по делото, поради което е достигнал до неправилен извод за липса на правен интерес за дружеството от търсене на защита на собствеността върху целия процесен недвижим имот. Твърди, че правен интерес е съществувал към момента на предявяването на иска и не се е променил в хода на процеса, защото ответникът с поведението си оспорва собствеността на ищеца върху целия процесен имот. Навежда довод, че след като ответникът е деактувал само 32000кв. м. от имота, то по този начин оспорва правото на собственост върху целия имот, при което след предявяването на иска е съставен А. №.........../2020г. за правото на собственост върху 22929/54992 идеални части от имота. За очевидно неправилен при тези данни счита извода на въззивния съд за липса на правен интерес от установяване на правото на собственост върху целия недвижим имот.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Българската държава изразява становище, че не е налице поддържаното от „Хемус-Автотранспорт“ АД основание за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.

В качеството си на касатор Българската държава поддържа, че в обжалваната от нея част въззивното решение е недопустимо, тъй като с исковата молба се претендира признаване правото на собственост върху целия имот с идентификатор ...........с площ от 54992кв. м., като въззивният съд е констатирал, че не е налице правен интерес на ищеца от търсената защита за реална част от имота, доколкото за такава реална част не съществува спор и е установил, че Държавата притежава идеална част от имота, поради което е приел, че между страните е налице спор за собственост при права 22992/54992 ид. части за Държавата и 32000/54992 ид. части за дружеството. Поддържа, че основанието на иск за установяване на собственост за идеални и реални части е различно предвид естеството на пространственото разпространение на идеалните части, представляващи необособена част от проекцията върху правото на собственост и нейното нематериализирано цифрово изражение и не се касае само до различна площ, поради което счита, че въззивният съд е следвало да остави исковата молба без движение и да даде съответните указания на ищеца.

За неправилен счита извода на въззивния съд, че процесният имот по силата на приватизационна сделка е преминал в патримониума на „Хемус-Автотранспорт“ АД, като поддържа, че по делото не е изяснено кой точно е актът за преобразуване. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (т.2Г на ТР №4 от 14.03.2016г. по тълк. д.№4/2014г. на ОСГК на ВКС) въззивният съд е разрешил въпроса по какъв начин, с какви доказателства следва да се докаже, че даден държавен имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие като предпоставка за придобиването му от търговско дружество, в което е преобразувано предприятието на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.).

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК „Хемус-Автотранспорт“ АД изразява становище, че не са налице поддържаните от Българската държава основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.

И двете спорещи страни претендират присъждане на направените по делото разноски.

Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

„Хемус-Автотранспорт“ АД е предявило срещу Българската държава иск за признаване правото на собственост върху ПИ с идентификатор ............по КККР на [населено място], с площ от 54992 кв. м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с твърдението, че е придобило правото на собственост върху имота (поземлен имот и сгради) по реда и условията на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), както и по силата на изтекла в негова полза 10-годишна придобивна давност с начало на давностното владение 17.06.1991г. Твърди, че е правоприемник на „Хемус-Автотранспорт“ ЕАД, което е правоприемник на „Хемус-Автотранспорт“ Е., правоприемник на ДФ“Хемус-Автотранспорт“, правоприемник на ДФ“Б.-Автотранспорт“, правоприемник на „А.-Г., правоприемник на Държавно автомобилно предприятие (Д.)-Г., правоприемник на Държавен автомобилен транспорт (ДАТ)-дирекция Г., посочвайки при това по какъв начин и кога са реализирани правоприемствата. Поддържа, че процесният имот е предоставен за ползване, стопанисване и управление на „А.“ – Г., от който правен субект имотът е бил застроен в периода 1979-1988г., след което през 1989г. е извършено преобразуване на „А.“-Г. чрез разделянето му на ДФ“Б.-Автотранспорт“ и ДФ“С. Автотранспорт“, при което процесният имот заедно с постройките в него е предаден на ДФ“Б.-Автотранспорт“, след което са настъпили и последващите правоприемства. Посочва, че е налице правен интерес от предявяването на иска, тъй като в издадена скица от действащата КК на [населено място] като собственици на имота са посочени „Хемус-Автотранспорт“ АД и Държавата с посочено едно и също основание и за двамата, а именно А. №........../24.07.1980г. с посочена за държавата площ от 23000кв. м. Твърди, че по депозираното от него на 09.06.2020г. заявление за отписване от актовите книги за държавна собственост на площта от 23000кв. м. с писмо изх.№ ДС-01-1000(1) от 20.06.2020г. областният управител на Област Г. е отказал деактуване.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК областният управител на Област Г. като пълномощник на представляващия Държавата министър на регионалното развитие и благоустройството, е оспорил така предявения иск в частта, представляваща 22929/54992 идеални части от имота с твърдението, че тази част от имота не е включена в капитала на дружеството и е останала държавна собственост.

Първоинстанционният съд е достигнал до извода, че предявеният иск е основателен и е признал за установено по отношение на Българската държава, че „Хемус-Автотранспорт“ АД е собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на поземлен имот с идентификатор ..........по КККР на [населено място], с площ от 54992 кв. м., ведно с находящите се в имота 15 броя сгради.

Така постановеното решение е обжалвано пред въззивния съд от Българската държава с оплаквания, че същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и с доводи, че държавата не е оспорила правото на собственост на дружеството върху 32 дка от имота като е издадена и заповед за отписването на тази площ от актовите книги за държавна собственост преди заявяване на исковата претенция. Поддържала е, че спорно е правото на собственост само върху останалата част от имота – 22 дка, за които е съставен А. №..../2020г. Поддържала е също така, че първоинстанционният съд неправилно е изтълкувал и приложил разпоредбите на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), както и че е останал недоказан елементът от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.), който се отнася до предоставяне на праводателя на ищеца на правото на стопанисване и управление върху спорната част от имота. Д., че по делото липсва спор за собствеността върху 32 дка държавата е навела единствено с оглед присъждането на разноските по делото с твърдението, че присъдените разноски са необосновано високи при положение, че част от правото не е оспорено.

При така очертания предмет въззивният съд е приел, че в предмета на делото е включено правото на собственост върху целия недвижим имот, доколкото предмета на делото се въвежда в процеса от ищеца чрез твърденията му в исковата молба и единствено последният може да го измени чрез изменение на иска, като признанията, оспорванията и възраженията на ответника не очертават предмета на делото дори когато същият твърди, че не оспорва част от правата на ищеца.

Прието е, че в случая ищецът не е доказал правния си интерес от установяването на правото на собственост върху целия имот, доколкото ответникът не оспорва правата му върху 32000/54992 ид. части от имота и от ангажираните доказателства безспорно се установява, че още през 2109г. е уважено заявлението на ищеца за отписване на 32000 кв. м. от имота от актовите книги за имотите-държавна собственост с мотиви, че имот с такава площ е включен в активите на дружеството, които са били предмет на приватизационна продажба и е отказано отписването на останалата (спорната по делото) площ от 23000кв. м. Взел е предвид, че в кадастралната карта, която има само информационно значение, също е отразено, че имотът е собственост на двете страни като Държавата е собственик на 23000 кв. м. от него, като е прието, че впоследствие Държавата, трансформирайки реалните части в идеални, е приела, че е налице съсобственост при права 32000/54992 ид. части за дружеството и 22992/54992 ид. части за нея и е издала АЧДС за своите права. Посочил е, че дружеството-ищец е било наясно към момента на предявяване на иска, че Държавата оспорва собствеността само върху част от имота, заради което е отправил и повторно заявление за отписването и въпреки липсата на спор за 32992/54992 ид. части от имота (32000кв. м. реална площ) е поддържал иска за целия имот по съображения, че имотът е един и от него не могат да се индивидуализират две отделни части, а при твърдения за съсобственост в идеални части ответникът претендирал съсобственост във всяка една част от имота. Прието е, че тези обстоятелства не са годни да обосноват правен интерес от иск за 32000/54992 ид. части от имота, от което е направен извод, че за тази част искът е недопустим поради липса на правен интерес от установяването. Посочено е, че ищецът е собственик на частта от имота, която е отписана от актовите книги, но доколкото твърденията му са, че е собственик на целия имот, а не само на признатата част, неговият правен интерес е да установи спрямо оспорващия правата му ответник, че е собственик на тази останала част, на която последният се легитимира като собственик, без значение дали сочена като реална част или като идеална част.

По отношение на 22992/54992 идеални части от имота въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

Изложил е съображения, че се касае до един имот, който не е формиран от два отделни, отразени в действалите предходни планове имоти, чиито местонахождение, граници и площ могат да бъдат индивидуализирани, а е формиран от множество отделни имоти, част от които преди обединяването им са принадлежали към Д. – 32 дка и друга част – към ДПФ – 23 дка. Приел е, че всички съставни имоти са били изначално одържавени с цел изграждане на гаражна площадка на А. Г., мероприятието е реализирано и целият имот е предоставен за оперативно управление на автокомбината. Посочил е, че доказателствата категорично и в хронологична последователност установяват, че този актив на Автокомбината е преминал последователно във времето у праводателите на ищеца и се е намирал в управление на „Хемус автотранспорт“ ЕАД към датата на приватизацията му през 1997 г., като този извод не се опровергава нито от отразеното в баланса на „Хемус автотранспорт“ Е. към 1993 г. притежание на земя от 32 дка – изключени от Д., нито от приетия като доказателство по делото анализ на правното състояние на „Хемус автотранспорт“ ЕАД, който е частен документ и отразява становището на изготвилите го по възлагане лица. Изложил е съображения, че тези документи сочат наличието в капитала на имот от 32 дка, какъвто имот правно (а основание действащ кадастрален и регулационен план) не съществува нито към него момент, нито когато и да било е съществувал, като е посочил, че това се установява от заключението на вещото лице, което съдът изцяло кредитира като компетентно и обосновано. Взел е предвид, че държавата никога не е предоставяла реална част от имота за стопанисване и управление на друг правен субект, а е предоставила целия имот на ДФ „Хемус автотранспорт“. Посочил е, че няма изричен административен акт за предоставяне, защо одържавяването на имота е било целево именно за изграждане на гаражна площадка на конкретния правен субект. Приел е, че с преобразуването на ДФ в Е. на основание ПМС № 201/ 1993 г. имуществото, предоставено на ДФ, е внесено в капитала на търговското дружество и е станало негова собственост. Изложил е съображения, че вещно-транслативният ефект няма да настъпи, само ако в акта за преобразуване изрично е изключено придобиването му, като в този смисъл е и разпоредбата на чл.17а ЗППДОП – отм., приложима при приватизация.

Приел е, че след като процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на ДФ „Хемус автотранспорт“ и е станал собственост на правоприемника му „Хемус автотранспорт“ Е., по силата на приватизационната сделка е преминал в патримониума на „Хемус автотранспорт“ АД. За ирелевантно за правото на собственост е прието обстоятелството, че спорната част от процесния имот не е била заприходена в баланса на праводателите на ищеца, нито впоследствие в неговия баланс. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 4/ 2014 г. на ВКС – т.4.

При така изложените от въззивния съд съображения и отчитайки въведените в предмета на делото оспорвания, както и извънсъдебните такива, настоящият състав приема, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК с цел проверка на неговата допустимост, за да се прецени дали въззивният съд е съобразил естеството на оспорването на правата на дружеството от страна на държавата при издаването на заповед №ДС-02-161 от 07.10.2019г. и при последващото издаване на АЧДС №2634/26.08.2020г., както и данните, съдържащи се в изслушаното в производството пред въззивния съд заключение на СТЕ и поставените при приемането му въпроси.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №53, постановено на 14.04.2022г. от Апелативен съд – Велико Т. по в. гр. д.№303/2021г. и в двете обжалвани части.

Указва на касатора „Хемус-Автотранспорт“ АД в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5206.75лв. (пет хиляди двеста и шест лева и 75ст.) и да представи доказателства, че държавната такса е внесена, като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.

Указва на касатора Р. Б. в едноседмичен срок да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 3741.55лв. (три хиляди седемстотин четиридесет и един лева и 55ст.) и да представи доказателства, че държавната такса е внесена като при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: