О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50024

гр. София, 27.05.2024годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: А. Б.

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 310 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. В. К., представлявана от адв. Д. Д., срещу решение № 260186 от 18.06.2021г. по т. д. № 769/2020г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 156 от 20.06.2020г. по т. д. № 81/2017г. на ОС – Смолян в частта, с която е признато за установено вземане на „Ю. Б. АД срещу Р. В. К. по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 20.02.2008г. в размер на 46 558,32 швейцарски франка, която по курс „купува“ 1.1936 лева за швейцарски франк на банката към деня на усвояване на кредита – 28.02.2008г., е с левова равностойност 55 572,01 лева – дължима сума за главница за периода от 28.02.2016г. до 09.07.2017г., ведно със законните лихви върху главницата от 12.07.2017г. до окончателното изплащане на вземането, съгласно издадените заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 444/26.07.2017г. и изпълнителен лист от 27.07.2017г. по ч. гр. д. № 801/2017г. на СРС. Подадена е от касатора и касационна жалба срещу постановеното по същото дело решение № 260218 от 21.09.2021г., с което е оставено без уважение искането за допълване на решение № 260186 от 18.06.2021г., като бъде отхвърлен искът за разликата над присъдената левова равностойност на процесното вземане към 28.02.2008г. до пълния предявен размер по курса на швейцарския франк към датата на плащането.

Касаторът излага твърдение за недопустимост на въззивното решение, тъй като с него е установено различно от предявеното вземане в швейцарски франкове – с левова равностойност по курс 1,1936 лева към 28.02.2008г. /дата, която е 9 години преди предявяване на иска и 13 години преди постановяване на решението/, което не е предмет на заповедта за изпълнение и на предявения иск и никоя от страните не е твърдяла, че такова вземане е дължимо. Твърди, че решението е постановено при грубо нарушение на логическите и опитни правила, вследствие на което диспозитивът съдържа две взаимноизключващи се части, тъй като съдът не е съобразил промените в курса на швейцарския франк и е установил съществуването на задължение, каквото не съществува в обективната действителност към момента на решаване на делото. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, че кредитът е бил предоставен и усвоен в швейцарски франкове и че клаузите на чл.1 и чл.2 от договора са ясни и разбираеми. Намира за неправилен и извода, че размерът на дължимите месечни погасителни вноски е бил определяем, поради което липсата на съставен погасителен план е без правно значение. Поддържа, че с установяването на задължение в швейцарски франкове и посочване на курса на швейцарския франк, по който банката е превалутирала кредита в деня на усвояването му, съдът не е освободил потребителя от валутния риск, а го е оставил в негова тежест, тъй като швейцарски франкове могат да бъдат закупени и престирани само по техния актуален курс към датата на плащането. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за нищожност на целия договор за кредит в пряко противоречие с правото на ЕС. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на въззивното решение и поради неговата очевидна неправилност. Претендира да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Неравноправна ли е клауза в договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута /швейцарски франк/, по силата на която кредитът трябва да бъде върнат в същата валута и всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест на потребителя? Твърди противоречие с решение по дело С-186/16 и определение по дело С-119/17 на СЕС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 155 от 24.01.2020г. по т. д. № 2561/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 67 от 12.09.2019г. по т.. № 1392/2018г. на ВКС, I т. о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 194 от 27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, II т. о., решение № 195 от 22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, II т. о. и решение № 147 от 15.06.2021г. по т. д. № 1695/2019г. на ВКС, I т. о.

2. Може ли съдът да запази действието на прогласени за нищожни поради неравноправност клаузи в договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута /швейцарски франк/, по силата на които кредитът трябва да бъде върнат в същата валута и всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест на потребителя? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на СЕС – решение по дело С-260/18, решение по дело С-118/17 и решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17, както и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като създадената от ВКС практика по въпроса е неправилна и следва да бъде променена.

3. На ясен и разбираем език ли е изготвен договор за банков кредит, сключен с потребител, ако в договора не е посочен размер на дължимите месечни анюитетни погасителни вноски и погасителен план не е изготвен, подписан от страните и доведен до знанието на кредитополучателя? При такива обстоятелства и при непосочена в договора за кредит формула и методика за изчисляване на анюитетните вноски може ли да се приеме, че средностатистическият потребител, в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може сам да изчисли размера на дължимата месечна анюитетна погасителна вноска? Поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В касационната жалба срещу решението, с което е оставено без уважение искането за допълване на въззивното решение, се излагат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и правото на ЕС, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения. Касаторът твърди, че е предявен иск за установяване съществуването на вземане в размер на 46 558,32 швейцарски франка, като ищецът е посочил цена на иска си 82 910,13 лева по курс на БНБ за швейцарския франк към датата преди подаване на заявлениението за издаване на заповед за изпълнение, а при курс към датата на постановяване на решението левовата равностойност на претендираната сума в швейцарски франкове възлиза на 83 228,58 лева. Сочи, че с оглед извода на съда за неравноправност на клаузата на чл.6, ал.2 и чл.22 от договора с диспозитива е признато съществуването на вземане на ищеца по договора за кредит в размер на 46 558,32 швейцарски франка по курс купува 1,1936 лева за швейцарски франк на банката към деня на усвояване на кредита – 28.02.2008г., с левова равностойност 55 572,01 лева. Намира, че при тези факти въззивният съд неправилно е оставил без уважение молбата й за допълване на решението по делото по реда на чл.250 ГПК с отхвърлителен диспозитив за разликата над присъдената левова равностойност на процесното вземане в размер на 55 572,01 лева към 28.02.2008г. до пълния предявен размер по курса на швейцарския франк към датата на плащането с левова равностойност на процесното вземане 82 910,13 лева към датата на исковата моба, съответно 83 228,58 лева към датата на постановяване на решението. Поддържа, че с обжалваното решение въззивния съд е отказал да приложи императивната разпоредба на чл.146, ал.1 ЗЗП, с която е транспониран чл.6, пар.1 от Директива 938138ЕИО, по силата на които неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя и съдът е длъжен да отстрани последиците от установената неравноправност на договорни клаузи. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение, с оглед обстоятелството, че при предявен само за част от вземането иск въззивният съд е следвало да се произнесе по изрично заявеното искане на ответниката в този смисъл и да отхвърли иска за недължимата част от вземането. Релевира и наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Когато в производството по иск на банка срещу потребител за вземане в швейцарски франкове по договор за кредит, сключен в чуждестранна валута /швейцарски франк/, съдът установи, че ответникът не дължи валутните разлики от увеличението на курса на швейцарския франк поради неравноправност на клаузите, които прехвърлят в тежест на потребителя всички вреди от валутните промени и валутния риск, длъжен ли е съдът да отхвърли иска за частта, представляваща валутни разлики от увеличението на курса? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, като сочи решение № 147 от 15.06.2021г. по т. д. № 1695/2019г. на ВКС, I т. о., решение № 155 от 24.01.2020г. по т. д. № 2561/2018г. на ВКС, II т. о., решение № 67 от 12.09.2019г. по т. д. № 1392/2018г. на ВКС, I т. о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т. д. № 1766/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т. д. № 2520/2016г. на ВКС, II т. о., решение № 294 от 27.03.2019г. по т. д. № 1599/2017г. на ВКС, II т. о., решение № 295 от 22.02.2019г. по т. д. № 3539/2015г. на ВКС, II т. о. Поддържа, че въпросът е решен и в противоречие с актове на СЕС, като сочи решение по дело С-118/17, решение по съединени дела С-70/17 и С-179/17. При условията на евентуалност твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

2. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да направи самостоятелна преценка на събраните доказателства и доводи на страните, да направи свои изводи, независимо от тези на първата инстанция? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, като сочи т.2 на ТР от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС.

Ответникът „Ю. Б. АД, представляван от адв. Д. М., оспорва касационните жалби. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол на въззивното решение и излага съображения за неоснователностна касационната жалба срещу него. По отношение на жалбата срещу решението, с което е оставено без уважение искането за допълване на въззивното решение, сочи, че искането по чл.250 ГПК е било несвоевременно направено, тъй като е следвало да бъде заявено през първоинстанционния съд. Поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационен контрол на това решение и излага съображения за неоснователност на касационната жалба срещу него.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за неоснователно заявеното в първоинстанционното производство и подържано във въззивната жалба на длъжника правоизключващо възражение за нищожност на договора за кредит, тъй като предметът му е уговорен с нищожни клаузи, а дължимите месечни вноски не са изрично посочени, поради което се касае за кредит с неопределена стойност, без да е предоставена сума в швейцарски франкове. Посочил е, че с разпоредбата по чл. 1, ал. 1 от договора страните са се съгласили, че „Банката предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 62 000 лева, по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на „Юробанк И Еф Д. Б. АД в деня на усвояване на кредита“, като ясно е била посочена и цел на кредита – за „покупка“ на подробно описания в същата разпоредба недвижим имот и за други разплащания. Приел е, че при подписването на договора очевидно страните не са знаели кой ще е точният ден на „усвояване“ на кредита, а валутните курсове се променят всекидневно, като в ал. 3 на чл. 1 е било уточнено, че „В деня на усвояване на кредита страните подписват приложение № 1 към настоящия договор, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк И Еф Д. Б. АД, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове“. Приел е за установено и безспорно между страните, че на 28.02.2008 г. са подписали въпросното приложение № 1, с което е уточнено, че към тази дата приложимият курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк И Еф Д. Б. “ АД е 1.1936, като определеният съобразно този курс размер на предоставения и усвоен от кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове по чл. 1 от договора е 51 944 швейцарски франка. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че банката е предоставила кредит в размер на сумата 51 944 швейцарски франка, който е бил изцяло усвоен от кредитополучателите на датата 28.02.2008 г., като страните са уговорили - чл. 2, ал. 1, „усвояването“ на кредита да стане чрез превод на сумата по конкретно посочена „блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя“ и че тази сума може да бъде усвоена (ползвана) при наличие на точно посочените в чл. 2, ал. 2 условия, касаещи предоставеното от кредитополучателя обезпечение на вземанията на банката по кредита – ипотека върху имота, който е трябвало да бъде закупен със сумата от кредита. Съобразил е, че във връзка с целта на кредита и с обещаното от кредитополучателите обезпечение в разпоредбата по чл. 2, ал. 3 от договора е посочено, че усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 „се превалутира служебно от Банката в лева по търговски курс „купува“ на Банката за съответната валута в деня на усвояването“ и получената сума в лева се превежда по конкретно посочена сметка на кредитополучателя, също в лева. Въззивният съд е намерил, че така формулираното условие е разбираемо, тъй като предназначението на сумата е било да се плати цената на закупуван с кредитната сума недвижим имот и да се извършат „други разплащания“ от длъжника, а цената е дължима в лева, съответно другите разплащания също. Достигнал е до извод, че предвиденото в чл. 2, ал. 3 от договора „служебно превалутиране“ на отпуснатата от банката и усвоена от кредитополучателя сума – от швейцарски франкове в лева, е било пряко свързано с придобиването на предназначения за обезпечение на кредита недвижим имот и извършване на други разплащания от кредитополучателя и в този смисъл е оправдано с оглед целта, посочената в чл. 1, чл. 2, ал. 2 и ал. 5 от договора.

По отношение на валутата на процесния кредит въззивният съд, съобразявайки клаузите на договора, е приел, че същият е за кредит в чуждестранна валута – швейцарски франкове, и задължението за погасяването му е в същата валута, макар цялата сума фактически да е предоставена на кредитополучателя в националната валута – лева, а не в уговорената с договора чуждестранна валута. Посочил е, че валутата, в която е сключен договорът, има функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление. Изложил е съображения, че за този договор съгласно приетото в т.20 от определение по дело С-119/17 на СЕС при преценката за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 3, §1 и чл. 4, § 2 от Директива 93/13, транспонирани в чл.145, ал.1 ал.2 от ЗЗД, се прилагат критериите, възприети с решение по дело С -186/2016 година на СЕС, съобразно които и предвид разпоредбата на чл.142, ал.2 от ЗЗП преценката за неравноправния характер на клаузи от потребителски договор не се свързва с основния му предмет, нито със съответствието на цената и възнаграждението от една страна и по отношение на доставените стоки и предоставените услуги от друга, при условие, че те са изразени на ясен и разбираем език. Поради това е достигнал до извод, че разпоредбите по чл.1 и чл.2 на договора са ясни и разбираеми, а възраженията, че не е уговорен размерът на кредита в швейцарски франкове и договорът за кредит бил нищожен поради това, че предметът му е уговорен с нищожни клаузи и се касае за кредит с неопределена стойност, без да е предоставена сума в швейцарски франкове и поради формулирането на тези клаузи „на ясен и разбираем език“, са несъстоятелни. Изтъкнал е, че кредитът е бил предоставен и усвоен в швейцарски франкове и кредитната сума, заедно с уговорената възнаградителна лихва, е трябвало да бъде върната също в швейцарски франкове.

По отношение на оспорените клаузи от договора, с които валутният риск се прехвърля изцяло върху кредитополучателя, въззивният съд е намерил, че следва да бъде извършена преценка за тяхната неравноправност, респ. нищожност съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, освен ако не са уговорени индивидуално, каквито доводи и доказателства от страна на банката липсват. Приел е, че по делото не се твърди и не е установено при сключване на процесния договор за кредит в съответната чуждестранна валута, в случая в швейцарски франкове, банката да е предоставила на потребителя пълна и подробна информация за последиците от процесната сделка, която да му даде възможност за преценка и то в дългосрочен план на икономическите последици от валутния риск за поетите финансови задължения при описаните по-горе договорни клаузи и за опасността да не може да заплаща вноските при значително обезценяване на валутата, в която получава доходите си спрямо швейцарския франк, който не е с фиксиран курс към лева. Счел е, че липсата на такава информация лишава кредитополучателя от възможността да прецени последиците от поетия от него риск, сключвайки договора с клаузите по чл.6, ал.2 и чл.22, и поради това е приел същите за нищожни съгласно чл.146, ал.1 от ТЗ. Посочил е, че тези клаузи от договора не отговарят на изискването за добросъвестност и създават неравновесие в отношенията между банката и потребителя, тъй като с тях се постига пълно прехвърляне на валутния риск върху потребителя.

Въззивният съд е приел, че тези, приети за нищожни клаузи от договора, с които валутният риск е прехвърлен изцяло върху кредитополучателя, без той да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, не създават задължение на потребителя и той не следва да носи риска от тяхното прилагане, свързано с промяната в курса на швейцарския франк към лева и увеличаването на левовата равностойност на дължимите вноски в швейцарски франкове. Поради това е достигнал до извод, че неговото задължение се ограничава до заплащане на усвоената сума по кредита по курса на швейцарския франк към лева, посочен при усвояването, а именно 1,1936 лева за един швейцарски франк. Посочил е, че общият размер на усвоената на 28.02.2008 година сума съгласно приложение № 1 е 51 944 швейцарски франка.

Въззивният съд е взел предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 5 от договора крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви, е 360 месеца, считано от датата на усвояването му, която съгласно Приложение № 1 е 28.02.2008 г. Посочил е, че според уговореното от страните в чл.6, ал.1, във вр. чл.7, ал.1 кредитът е трябвало да бъде връщан „на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план /Приложение № 2/ към настоящия договор, представляващ неразделна част от него“. Погасяването на кредита е трябвало да става „във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове“ - чл.6, ал.2, а разпоредбата по чл.7 е следната: „Погасителните вноски се изплащат ежемесечно. Падежът на всяка погасителна вноска е всяко ….. число на месеца, следващ датата на усвояване на кредита“. При така установените факти е приел, че при дата на усвояване на кредита 28.02.2008 г., падежът на всяка месечна вноска е бил на 28-мо число от следващите 396 месеца. Приел е, че дължимата лихва, представляваща цената на кредита, се е формирала съгласно чл. 3, ал.1 и ал.2 или при сключването на договора дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е била 5.65 %, формирана от сбора на 4.5% БЛП и надбавка от 1.15 пункта.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.3, ал.5: „Действащият БЛП на „Юробанк И Еф Д. Б. АД за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява Кредитопо-лучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони.“ Приел е, че тази разпоредба е неравноправна по смисъла на чл.143, т.3 ЗЗП, тъй като позволява на банката едностранно, без обяснения и без фиксирана периодичност, да определя собствения си базов лихвен процент, който обаче е елемент, структурно образуващ размера на договорената с кредитополучателите възнаградителна лихва. Изтъкнал е, че уговорката по чл.3, ал.5 не съдържа никакви предвидими основания или поне някаква обоснована външна причина за извършване на възможните изменения на договора, не съдържа дори и задължение за персонално уведомяване на кредитополучателите за толкова съществени промени в задълженията им по подписания от тях договор, както и за правото им евентуално да възразят срещу тези нови, едностранно променени от другата страна, включително и увеличени по размер, техни задължения и съответно – да не се съгласят с тях и да прекратят договора. Поради това и при липса на каквито и да било ангажирани от ищеца доказателства за наличие на изключението по чл.146, ал.1 ЗЗП въззивният съд е намерил оспорените от ответницата клаузи за неравноправни. Достигнал е до извод, че възнаградителната лихва по процесния договор за целия период на действието му е била дължима така, както е уговорена в първоначалната разпоредба по чл.3, ал.1 от договора: 5.65 % годишна лихва за периода до издължаване на кредита, а месечните вноски, включващи главница и дължима лихва, без прилагане на нищожната клауза за възможност за изменяне на лихвата по чл.3, ал.5, е трябвало да продължат да са същите, както са уговорени в договора. Приел е, че въпреки непредставянето по делото на първоначален погасителен план по чл.6, ал.1, това не означава, че размерът на дължимите месечни погасителни вноски е бил неопределяем, тъй като са ясни параметрите определящи месечната вноска, а именно: размерът на главницата – 51 944 швейцарски франка; размерът на договорната годишна лихва – 5.65 %; срокът за връщане на кредита – 396 месеца от 28.02.2008 г. и начинът на връщане – на месечни вноски, с точно определен ден на падежа им. Поради това е заключил, че липсата на конкретно съставен първоначален погасителен план е без правно значение, тъй като размерът на месечните вноски по кредита е установен, противно на възраженията на жалбоподателя. Намерил е, че при преценка за размера на дължимата главница, която е предмет на предявения установителен иск, следва да съобрази първоначално отпуснатата и усвоена сума, от една страна, а от друга, извършените погашения по кредита. Приел е, че според приетата допълнителна ССчЕ с внесената от ответницата за периода от 28.03.2008г. до 20.09.2013г. за обслужване на сключения договор за кредит 23 026.24 шв. франка при прилагане на първоначално уговорения лихвен процент от 5.65 % биха се погасили главниците по вноски от 28.03.2008г. до 28.01.2016г., които са в размер на 5385.68 шв. франка. Поради това е достигнал до извод, че след погасяването на вноска № 95 от 28.01.2016г. са настъпили условията на чл. 18, ал.2 от договора и цялата непогасена част от кредита е станала автоматично предсрочно и незабавно изискуема, като настъпването на предсрочна изискуемост е обявена на длъжника с връчените му нотариална покана на 14.06.2017г.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че искът е основателен до размера от 46558.32 шв. франка с левова равностойност по курс купува 1.1936 лв. за швейцарски фрак към датата на усвояване на кредита – 28.02.2008г., а до пълния заявен размер от 49 225.37 шв. франка като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

В решението, постановено по подадената от касатора молба по чл.250 ГПК, въззивният съд е посочил, че е предявен иск с правно основание чл.422 ГПК с искане да бъде признато за установено съществуването на вземането на банката в размер на 49 225.37 швейцарски франка - главница по договора за кредит за покупка на недвижим имот за периода от 28.09.2013г. – 09.07.2017г. Посочил е, че с решение № 156 от 26.06.2020г., постановено по т. д. № 81/2017г. на ОС Смолян, предявеният иск е частично уважен до размер от 46 558.32 щв. франка, като в диспозитива на решението е посочена левовата равностойност на вземането по курс „купува“ към момента на усвояване на кредита, а иска до пълния заявен размер за установяване съществуването на вземането за разликата от 46 558.32 щв. франка до 49 225.37 щв. франка е отхвърлен. Посочил е, че именно това решение е предмет на въззивно обжалване по жалба на длъжника и насрещна въззивна жалба на кредитора. Изтъкнал е, че с постановеното решение № 260186 от 18.06.2021г. по в. т.д. № 769/2020г. е потвърдено оспореното първоинстанционно решение, с което е изчерпан предметът на въззивното производство. Намерил е, че след като е приел, че обжалваното съдебно решение е законосъобразен отговор на повдигнатия за разрешаване спор, то въззивният съд не дължи никакво друго произнасяне освен това, че потвърждава оспорения съдебен акт. За пълнота на изложеното е добавил, че изцяло споделя възраженията на ищеца в депозирания отговор по чл. 250, ал.2 ГПК за това, че предявеният иск е заявен за установяване съществуването на вземане във щвейцарски франкове, поради което и при съобразяване диспозитивното начало в гражданския процес съдът дължи съответно произнасяне. Приел е, че посоченият в диспозитива на първоинстанционното съдебно решение момент, към който следва да се определи левовата равностойност на вземането във швейцарски франкове, не променя факта, че искът е предявен в швейцарски франкове и именно за вземане в тази валута дължи произнасяне съдът. По тези съображения е достигнал до извод, че не е налице неразрешена част от спора, която да налага допълване на постановеното съдебно решение.

По касационната жалба срещу решение № 260186 от 18.06.2021г. по т. д. № 769/2020г. на Апелативен съд – Пловдив:

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. В случая, противно на твърдението на касатора, въззивният съд се е произнесъл по предявения иск за установяване съществуването на вземане в посочения размер в швейцарски франкове, като посочването в диспозитива на решението на левовата равностойност на претендираната сума не обуславя извод за произнасяне по непредявен иск, а отразява формираната от съда правна воля относно размера на задължението на ответника.

Първите два материалноправни въпроса, формулирани от касатора, отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обусловили решаващия извод на въззивния съд. Въпросите са свързани с преценката за неравноправност на клаузи от договор за кредит, по силата на които кредитът трябва да бъде върнат в същата валута, в която е предоставен, и всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест на потребителя, и свързаните с тази неравноправност правни последици по отношение на действителността на договора и задълженията на потребителя. Тези въпроси следва да бъдат уточнени съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по следния начин: При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 10 ЗЗП на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, следва ли съдът да приеме, че договорът би бил сключен и без нищожните клаузи и да го запази, или следва да прогласи целия договор за нищожен? Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по така уточнения материалноправен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка на съответствието му с практиката на СЕС, обективирана в следните решения: решение от 05.06.2019 г. по дело С-38/17, решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, решение от 03.10.2019 г. по дело C-260/18, решение от 29.04.2021 г. по дело С-19/20, решение от 31.03.2022 г. по дело С-472/20, решение от 16.03.2023 г. по дело С-6/22, решение от 15.06.2023г. по дело С-520/21, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23.

Значението на третия въпрос за изхода на спора е обусловено от отговора на поставените първи два въпроса, поради което по него не следва да се допуска касационен контрол, а въпросът следва да бъде обсъден в решението по чл.290 ГПК.

По отношение на твърдението за очевидна неправилност на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали въззивното решение е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

По касационната жалба срещу решение № 260218 от 21.09.2021г.:

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.

Първият процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ решаващия извод на въззивния съд за липса на непълнота на въззивното решение. Въззивният съд, за да остави без уважение искането за допълване на постановеното решение, е приел, че с постановеното решение е потвърдено оспореното първоинстанционно решение, с което е изчерпан предметът на въззивното производство, и с оглед формираната от него воля, че обжалваното първоинстанционно решение е законосъобразен отговор на повдигнатия за разрешаване спор, въззивният съд не дължи никакво друго произнасяне освен това, че потвърждава оспорения съдебен акт.

Вторият процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил относимите доводи и твърдения на страните, съобразявайки предмета на въззивното производство. С първоинстанционното решение съдът, сезиран с иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 49 225,37 швейцарски франка – главница по договора за кредит за периода от 28.09.2013г. до 09.07.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението, е приел, че искът е основателен за сумата 46 558,32 швейцарски франка и следва да бъде уважен за този размер, с оглед на което е признал за установено съществуването на вземане на ищеца в посочения размер – 46 558,32 швейцарски франка, които по курс „купува“ 1.1936 лева за швейцарски франк на банката към деня на усвояване на кредита – 28.02.2008г., е с левова равностойност 55 572,01 лева, и е отхвърлил предявения иск за разликата над 46 558,32 швейцарски франка до 49 225,37 швейцарски франка. Въззивният съд е бил сезиран с подадени от страните въззивна жалба и насрещна въззивна жалба и се е произнесъл по правилността на обжалваното първоинстанционно решение, с което е изчерпал предмета на въззивното производство. Ответницата не е подала молба по чл.250 ГПК за допълване на първоинстанционното решение с отхвърлителен диспозитив за разликата над присъдената левова равностойност на процесното вземане в размер на 55 572,01 лева към 28.02.2008г. до пълния предявен размер с левова равностойност на процесното вземане 82 910,13 лева по курса на швейцарския франк към датата на исковата молба, съответно 83 228,58 лева към датата на постановяване на решението. Поради това въпросът дали е налице непълнота на постановеното първоинстанционно решение и дали с оглед предявения иск и формираната от съда воля е следвало да се постанови отхвърлителен диспозитив в посочения от ответницата смисъл, не е бил предмет на въззивното производство и въззивният съд не е дължал произнасяне по него.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната жалба в размер на 1753,19 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260186 от 18.06.2021г. по т. д. № 769/2020г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 156 от 20.06.2020г. по т. д. № 81/2017г. на ОС – Смолян в частта, с която е признато за установено вземане на „Ю. Б. АД срещу Р. В. К. по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 20.02.2008г. в размер на 46 558,32 швейцарски франка, която по курс „купува“ 1.1936 лева за швейцарски франк на банката към деня на усвояване на кредита – 28.02.2008г., е с левова равностойност 55 572,01 лева – дължима сума за главница за периода от 28.02.2016г. до 09.07.2017г., ведно със законните лихви върху главницата от 12.07.2017г. до окончателното изплащане на вземането, съгласно издадените заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 444/26.07.2017г. и изпълнителен лист от 27.07.2017г. по ч. гр. д. № 801/2017г. на СРС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260218 от 21.09.2021г. по т. д. № 769/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение искането по чл.250 ГПК за допълване на решение № 260186 от 18.06.2021г..

УКАЗВА на касатора Р. В. К. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1753,19 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата му ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т. о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: