О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50056

София,09.02.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2600 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Фартт“ ООД срещу решение № 185 от 11.02.2022 г. по в. гр. дело № 2391/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е уважен предявеният от Д. М. К. срещу касатора иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като е обявен за окончателен сключения на 19.04.2019 г. между ищцата К., като купувач, и „Фартт“ ООД, като продавач, предварителен договор за продажба на недвижим имот: апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет.1, с площ от 109 кв. м., при условие, че купувачът заплати на продавача в двуседмичен срок от влизане в сила на решението остатъка от продажната цена за имота в размер на 19 604. 16 лв..

Касаторът – ответник поддържа, че въззивното решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск, предявен преди да е изтекъл договорения срок за сключване на окончателния договор, което обстоятелство лишава купувача от правен интерес по иска. Навежда също оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че процесният предварителен договор не е нищожен поради противоречие с чл. 152 ЗЗД и чл. 209 ЗЗД, както и че в исковия процес са нарушени процесуалните норми на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен като неправилен и вместо него да бъде постановен нов, с който предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен, поради това, че предварителният договор за продажба е сключен в нарушение на чл. 152 ЗЗД и чл. 209 ЗЗД вр. с чл. 26 ЗЗД и е нищожен, както и поради това, че ищцата – купувач е неизправна страна по него. Алтернативно моли да бъде обезсилен като недопустим и исковото производство да бъде прекратено. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Следва ли мотивите на съдебното решение, с оглед изискването на чл. 235, ал. 2 и 4 ГПК и чл. 236 ГПК да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и съвкупна преценка на всички, събрани по делото доказателства?“; 2. „Достатъчно ли е за доказване на предпоставките по чл. 152 ЗЗД и чл. 209 ЗЗД, установяването на няколко кумулативно дадени обстоятелства - индиции, косвени доказателства?“, по които два въпроса твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 145/01.12.2017 г. по т. д. № 2587/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 229/14.12.2016 г. по гр. д. № 2221/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС и решение № 135/12.12.2018 г. по гр. д. № 4288/2017 г. на III г. о. на ВКС, и 3. „Какви са правомощията на съда, при направено с отговора на исковата молба изрично възражение за нищожност на сделката, предмет на спора, когато нищожността е видима от представените с исковата молба доказателства, а ответникът не е ангажирал доказателства в срок? Длъжен ли е в този случай, съдът да събере служебно допълнителни доказателства относно факти, установяващи нищожността на сделката, ако счита, че липсва успешно проведено доказване по несъмнен начин на твърдяната от ответника нищожност?“, по който поддържа, че даденото разрешение във въззивното решение е в противоречие с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и с т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалванато решение, изразяващи се съответно в произнасяне по недопустим иск поради това, че не е изтекъл договорения срок за сключване на окончателния договор, и в игнориране на приети доказателства, при което направените изводи за действителност на предварителния договор за продажба, „грубо нарушават правилата на формалната логика“.

Ответницата по касационната жалба Д. М. К. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна, подадена е в рамките на законния преклузивен срок от надлежна страна, и е насочена срещу въззивно решение, постановено по конститутивен иск с цена над 5 000 лв., подлежащо на касационно обжалване, т. е. тя е допустима.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Въззивният съд е приел за установено по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, че страните са сключили на 19.04.2019 г. предварителен договор за продажба на недвижим имот, по силата на който продавачът „Фартт“ ООД се е задължил да прехвърли на купувача Д. М. К. собствеността върху процесния недвижим имот срещу продажна цена от 152 000 лв., платима по следния начин: задатък по смисъла на чл. 93 ЗЗД в размер на 45 700 лв., в това число 10 000 лв., платими на продавача при подписването на договора, и 35 700 лв., платими на две вноски по банков път; сумата 71 300 лв., платима чрез погасяване на задълженията на продавача към „Р. Б. АД за главница и такси за предсрочно изплащане по договор за ипотечен кредит, и остатък от продажната цена в размер на 35 400 лв., платим в деня на нотариалното изповядване на сделката. Посочил е, че в чл. 3 от процесния предварителен договор за продажба е предвиден тримесечен срок за сключване на окончателния договор. От представената по делото разписка от 20.04.2019 г. апелативният съд е намерил, че М. К. Г., в качеството си на управител и представляващ „Фартт“ ООД, е получила от ищцата сумата 10 000 лв., представляваща авансово плащане по предварителен договор за продажба на недвижим имот, намиращ се в [населено място], [улица]. Кредитирайки заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е счел, че в периода 23.04.2019 г. – 23.06.2019 г. са извършвани парични преводи от ищцата Д. К. с получатели „Фартт“ ООД и М. С. (представител на ответното дружество) на обща стойност 122 395. 84 лв.. Поради това е приел, че общата платена сума по процесния предварителен договор е в размер на 132 395. 84 лв.. Въз основа на извършена справка от електронна партида № 305476/17.02.2014 г. на Службата по вписванията – [населено място], е констатирал, че вписаната върху имота ипотека в полза на банката, отпуснала кредит на ответника, е заличена на 20.05.2019 г. и че до вписването на исковата молба по делото процесният недвижим имот не е отчуждаван и не е обременяван с други тежести и искови молби.

Въз основа на горепосочените доказателства и установени правнорелевантни факти, въззивният съд е счел, че страните са сключили действителен предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот, в изискуемата от чл. 19, ал. 1 ЗЗД писмена форма, и с изискуемото от чл. 19, ал. 2 ЗЗД съдържание, като в договора е отразена и вписаната вещна тежест – ипотека за обезпечаване на договор за кредит.

Решаващият съд е намерил за неоснователно наведеното от ответника в срока по чл. 131 ГПК възражение за нищожност на предварителния договор за продажба на основание чл. 152 ЗЗД поради уговорка за обратно изкупуване, след връщане на даден от ищцата на ответника паричен заем. За да достигне до този извод, е съобразил приетата по делото, неоспорена, електронна кореспонденция между страните, посочвайки, че в писмо от М. С., в качеството му на представляващ ответното дружество, изпратено от електронна поща на дружеството, от 16.06.2019 г., се съдържа изявление, че получените парични преводи от около 48 791. 60 евро са приети като платени от ищцата на основание „апартамент“. Взел е предвид и писма от 19.07.2019 г. и от 26.07.2019 г., написани отново от М. С., в които е обективирано съгласие процесният апартамент да бъде закупен от ищцата / последното писмо е написано като отговор на писмо от ищцата от 24.07.2019 г., в което изрично е посочено намерение за покупка на имота/. Апелативният съд е заключил въз основа на приетите по делото доказателства, при носена от ответника доказателствена тежест относно възражението по чл. 152 ЗЗД, че не се установява по несъмнен начин да е сключен между страните договор за заем на парична сума, който да е обезпечен с процесния предварителен договор за продажба. Освен това е счел твърдяния договор за заем за неиндивидуализиран относно съществените му елементи /общата предоставена от ищцата заемна сума, при какви условия е предоставена и в какъв срок е уговорено връщането й/. Подчертал е също, че твърденията на ответника за сключен между страните обезпечен договор за паричен заем, прикрит с процесния предварителен договор, не се подкрепят и от изложените в отговора на исковата молба обстоятелства, че част от продажната цена /неуточнено кога, по какъв начин и каква част/ е била върната на ищцата от физическите лица М. и М., както и че лично от физическото лице М. С. е била върната сумата 13 000 евро. Въз основа на гореизложеното е приел, че искът за обявяване на сключения между страните предварителен договор за окончателен, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е основателен, и следва да се уважи, при условие, че купувачът заплати на продавача неплатения остатък от договорената продажна цена, в размер на 19 604. 16 лв..

Първият въпрос на касатора осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, т. е. спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е поставен във връзка с оплакванията на ответника за това, че въззивният съд не е обсъдил представената от самата ищца с исковата молба електронна кореспонденция между страните, установяваща релевантни за изхода на делото факти относно нищожността на предварителния договор, както и че не е взел предвид финансовото състояние на ответното дружество - индикатор за необходимостта му от заем за покриване на незаплатени срочни задължения. Правният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, вкл. цитираната от касатора, както и ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г. о. на ВКС и др.. Според същата въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Видно от мотивите на обжалвания акт апелативният съд е обсъдил всички доводи и възражения на страните, вкл. наведеното от касатора възражение за нищожност на предварителния договор на основание чл. 152 ЗЗД, като го е счел за недоказано въз основа на приетите по делото доказателства. В тази връзка е обсъдил всички приети в процеса доказателства, вкл. водената между страните електронна кореспонденция, удостоверяваща постигнато съгласие процесният апартамент да бъде закупен от ищцата. Лошото финансово състояние на ответното дружество, дори да е установено като факт, сам по себе си, не може да обоснове извод, че дружеството като заемополучател е сключило договор за заем с ищцата. Ето защо решаващите правни изводи в атакуваното решение са изведени при съобразяване с горепосочената практика на ВКС.

Вторият поставен въпрос се отнася до това, допустимо ли е доказване на предпоставките по чл. 152 ЗЗД с косвени доказателства, като касаторът твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 135/12.12.2018 г. по гр. д. № 4288/2017 г. на III г. о. на ВКС. Според това решение, следва да се преценяват от въззивния съд в съвкупност доказателствата, ангажирани в подкрепа на възражението за нищожност на договора по чл. 152 ЗЗД, дори те да са само косвени. В случая ответникът навежда доводи, че апелативният съд не е обсъдил конкретни писмени доказателства /писма от продавача от 27.05.2019 г. и от 19.07.2019 г./, от които счита, че се установява обстоятелството, че ответното дружество е изпитвало финансови проблеми и е имало нуждата от заем, както и изходящи от ответника електронни съобщения от 19.07.2019 г., 26.07.2019 г. и 30.07.2019 г., съдържащи индиции за нищожността на предварителния договор по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Вторият въпрос макар да притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, не осъществява соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с горецитираното решение на ВКС по чл. 290 ГПК. Според него е възможно успешно провеждане на доказване чрез косвени доказателства на възражение за нищожност на сделка на основание чл. 152 ЗЗД, като съдът дължи обсъждане и на доводите на страната за връзката между фактите. За да се постигне обаче чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички представени по делото доказателства – сключен предварителен договор между страните за продажба на недвижим имот, заключение на съдебно-счетоводна експертиза и платежни нареждания, установяващи извършени плащания в полза на ответното дружество – продавач, справка в Службата по вписванията – [населено място], установяваща заличаване на вписана ипотека, изявления на ответника във водената между страните електронна кореспонденция, съдържащи твърдения за постигане на съгласие апартаментът да бъде закупен от ищцата. Съобразявайки всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, е приел, че не е проведено успешно пълно и главно доказване от носещия тежестта за доказване ответник за сключването между страните на договор за паричен заем, обезпечен с процесния предварителен договор, т. е. за нищожността на последния на основание чл. 152 ЗЗД. Решаващият съд не е извел извод, че възражението по чл. 152 ЗЗД не може да се доказва с косвени доказателства, напротив съобразил е всички представени такива от страните, както и връзката между тях и установените факти. Въпреки това е намерил, че те не са достатъчни, за да може да бъде изведено по несъмнен начин съгласие на страните за сключване на договор за заем, чието изпълнение процесният предварителен договор обезпечава. Напротив, по несъмнен начин е счел за установена волята на страните за сключване на договор за продажба на имота. Следователно извършените от съда процесуални действия са в съответствия с практиката на ВКС, поради което и по този въпрос не са налице законовите предпоставки за допускане на касационен контрол.

Третият поставен въпрос по начина, по който е формулиран, няма обуславящо значение за изхода на спора, защото по същия не е установена визираната в него хипотеза - нито видима от представените с исковата молба доказателства нищожност, нито служебно задължение на съда за събиране на доказателства за ненаведена от някоя страна нищожност на правна сделка. Възражението за нищожност на процесния предварителен договор за продажба е изрично заявено в отговора на исковата молба, то е станало част от предмета на делото и по него съдът дължи произнасяне в решението си, както и даване на указания по смисъла на чл. 146 ГПК, вкл. досежно останалите недоказани от страните с ангажираните с исковата молба и отговора към нея правнозначими факти. Следователно по конкретното дело не се касае за нищожност на предварителния договор, за която съдът следи служебно, а приложимостта на хипотезата на чл. 146 ГПК като проявна форма на служебното начало в гражданския процес изключва относимостта на въпрос за задължение на съда служебно да събира относими доказателства, когато счете, че не е проведено успешно пълно и главно доказване на доказателствен факт. Ето защо така поставеният трети въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото какъвто и отговор да му се даде, не би се стигнало до друг краен изход на спора. При отсъствие на общото основание за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Наведената от касатора вероятна недопустимост на обжалвания акт е обоснована от касатора с твърдението, че електронни писма от ищцата от 18.07.2019 г. и 24.07.2019 г., съдържат потвърждение за сключване на анекс към договора за еднократно удължаване на срока му с шест месеца. С оглед на това смята, че предявеният иск е недопустим, доколкото исковата молба e подадена на 07.01.2020 г., а удълженият срок изтича на 19.01.2020 г.. В правната доктрина и в съдебната практика, вкл. задължителната такава /ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ се приема, че съдебното решение е недопустимо в случаите, в които то не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, вкл. когато не са налице положителните предпоставки за допустимост на иска или са осъществени отрицателните такива – липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иск, когато не е направено искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство и др.. Наведените от касатора доводи в контекста на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК касаят не допустимостта на иска, а неговата основателност, като по съществото си представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събрания по делото доказателствен материал. Доколкото не са в състояние да обосноват извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, те не съставляват и основание за допускане на касационния контрол. При служебната проверка на касационния съд в контекста на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК също не се установява атакуваното решение да е вероятно недопустим съдебен акт, страдащ от някой от посочените по - горе пороци.

Не е осъществена и релевираната очевидна неправилност, изразяваща се според касатора в игнориране от въззивния съд на приети доказателства, при което изводът за действителност на предварителния договор за продажба, „грубо нарушава правилата на формалната логика“. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито не са осъществени по конкретното дело.

На основание гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е ЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 185 от 11.02.2022 г. по в. гр. дело № 2391/2021 г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: