О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50036
София, 25.01.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И.
ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ
ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Вълдобрева гр. дело № 2661/2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби, подадени от двете насрещни страни в производството-ищецът Н. М. М., чрез пълномощника адв.Е. Ф. и ответникът Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 383 от 17.03.2022г., постановено по в. гр. д. № 3444/2021г. от Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав. С обжалваното решение след частична отмяна на решение № 261987 от 25.03.2021г., допълнено с решение от 27.09.2021г. и двете постановени по гр. д. № 3870/2020г. на Софийския градски съд, ГО, 19 състав, е отхвърлен иск по чл. 2б ЗОДОВ на Н. М. М., предявен против Прокуратурата на Р. Б. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушено право за разглеждане и решаване на сл. д. № 1/1991г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998г. на ВОП-София и в ДП № II-048/1999г. на ВОП-София в разумни срокове, за разликата над 12 000 лева до 20 000 лева и първоинстанционното решение е потвърдено в останалите обжалвани части-в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2б ЗОДОВ, да плати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер 12 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане и в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 120 000 лева.
Касаторът ищец Н. М. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част-с която искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лева до 120 000 лева. Иска решението да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя следните правни въпроси: 1. За задължението на съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“; 2. За обстоятелствата/критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ с цел прилагане принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и 3. Попадат ли сред тези обстоятелства/критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ и в частност обстоятелството „загубата на възможност“, причинена в нарушение на правата, защитени от ЕКЗПЧОС, включително от нарушение на чл.6 §1 и от неразумния срок. Поддържа, че по поставените въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като не е анализирал конкретните релевантни за определяне размера на обезщетението факти и обстоятелства. Сочи, че отговорът на поставения трети въпрос би допринесъл и за развитие на правото. Поставя и въпросите 4. За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички своевременно въведени доводи и възражения на страните, относими към предмета на спора, фактите, на които основава мотивите си, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторката поставя и въпросът 5. За началния момент, от който се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, във връзка с чл.6§1 от ЕКЗПЧ-от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба. Според жалбоподателя - ищец последните два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд-основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Касаторът - ответник Прокуратурата на РБ, без да взема становище по касационната жалба на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен до сумата 12 000 лева. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния правен въпрос: 1. Когато пострадал от престъпление е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деликт, пред граждански съд, който е компетентен да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл.2б ЗОДОВ, във вр. с чл.6, §1 ЕКЗПЧОС. Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС-решение № 69/29.04.2020г. по гр. дело № 3169/2019г. на ІV ГО. Касаторът поддържа също, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, тъй като даденото от въззивния съд тълкуване на термина „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС е в противоречие с практиката на ЕСПЧ.
Ищецът Н. М. М., чрез адв. Ф., оспорва касационната жалба на Прокуратурата с доводи, че касаторът – ответник не е формулирал надлежни правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба на Прокуратурата по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, намира касационните жалби за допустими-подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
По делото е прието от фактическа страна, че ищцата Н. М. е потърпевша от политиката на насилствена асимилация, провеждана в НРБ през 80-те години на ХХ век-през 1989г. тя и семейството й били принудени да напуснат България и да се установят да живеят в Турция; съпругът на ищцата също пострадал от т. нар. Възродителен процес-бил задържан и лишен от свобода в затвора на остров Белене, в затвора в Бобов дол и в с. Овчарци; през 2007г. съпругът на ищцата починал.
На 31.01.1991г. било образувано сл. д. № 1/1991г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998г. на ВОП-София, а след това - в ДП №II048/1999г. на ВОП-София за разследване на извършените по време на т. н. Възродителен процес престъпления, като делото е висящо и към момента. Следственото дело № 1/1991г. било водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл.162, ал. 1, във вр. с чл.20, ал. 2 НК. На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните съдебни производства са прекратявани-през 1994г. и през 1998г. поради допуснати еднотипни съществени процесуални нарушения и делото било връщано на Прокуратурата за отстраняването им. Междувременно част от обвиняемите починали и производството по отношение на тях било прекратено. През 1999г. и през 2002г. производството било спирано поради необходимостта да бъдат разпитани свидетели в чужбина, след което било възобновявано; в периода от 2001г. до 2004г. били установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници; от тях били разпитани общо 312 души, между които и съпругът на ищцата. Ищцата не е разпитвана по следственото дело, въпреки че също пострадала от престъплението, но през м.03.2018г, заедно с още пострадали лица сезирала Софийския военен съд с молба по чл.368 и сл. от НПК за постановяване на срокове и мерки за ускоряване на наказателното производство по ДП № 11-048/1999г. по описа на ВОП. Установено е, че такива молби били уважавани от съда и на Прокуратурата е определян срок за приключване на наказателното дело, но тези съдебни определения не били съобразявани. С декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012г. е осъдена асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малцинство в България, включително и при т. нар. „Възродителен процес“.
При така установената фактическа обстановка и позовавайки се на практиката на ВКС, според която лицата, пострадали от Възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие (продължителността на производството по сл. д. № 1/1991г. и преобразуваните от него дела), имат правата на пострадали от престъплението, предмет на разглеждане по сл. д. №1/1991г., тъй като висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно пострадалият (жертвата) на престъплението, въззивният съд е приел, че материалноправната легитимация на ищцата е установена по делото. Посочил е, че ищцата, като жертва на Възродителния процес има правата на лице, при определяне на чиито граждански права, зависещи от производството по сл. д. №1/1991г. и преобразуваните от него дела, има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове-право на съответно обезщетение за претърпените вреди, а ответникът Прокуратурата на РБ е материалноправно легитимирания орган, чрез който държавата, при разглежданата хипотеза, следва да отговаря за вреди от бавно правосъдие. Според състава на САС висящността от 29 години на сл. д. № 1/1991г., считано от датата на образуването му до момента на подаване на исковата молба-11.05.2020г., не може да бъде оправдана със сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми и пострадали лица. Налице са, от една страна не добра организация на разследващите органи, предприемащи процесуално-следствени действия кампанийно и от друга-дълги периоди на бездействие по делото. Не се установяват действия от страна на ищцата, водещи до забавящи разследването и производството по следственото дело. Съобразявайки данните по делото, въззивният съд е обосновал извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които са под нейно ръководство, не са извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и своевременно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите, относими към състава на повдигнатите обвинения-липсва създадена организация, дори и след указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването. Според САС е недопустимо продължителността на едно производства да надхвърля с много години срока на абсолютната давност, предвидена по закон за разследваното престъпление. Съдът е приел, че по делото е установено, че наказателното производство, от което зависят граждански права на ищцата, в неговата досъдебна фаза е продължило период, надвишаващ разумния срок за приключване на наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за претърпените от нея вреди на заявеното по делото основание.
За да определи размера на обезщетението, което се дължи на ищцата съдът е съобразил съдебната практика-на съдилищата в България и на ЕСПЧ, постановена при сезиране на основание чл.6, §1 от КЗПЧОС, според която съществува оборима презумпция за това, че неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие. С разпоредбата на чл.6, § 1 от КЗПЧОС и изискването за разглеждане на делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието на обществото в правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство за възмездие и справедливост за страните в производството, поради което бавното правосъдие е нормално да предизвика притеснения и безпокойство за развитието на делото, за неговото справедливо приключване, да накърни чувството за справедливост, доверието в държавата и нейните правораздавателни институции. В случая продължителността на разследването по сл. д.№ 1/1991г. и производните му, според САС, представлява не просто бавно правосъдие, а отказ от такова. Това допълнително е засегнало пострадалите от престъплението, предмет на разследване по сл. д. № 1/1991г., тъй като предприетите спрямо тях по време на асимилацията действия от държавата са разрушили и променили животи на цяла една етническа група, а надеждата за възмездие и справедливост, която първоначално със сигурност е съществувала за жертвите на Възродителния процес при започването на разследването по сл. д. № 1/1991г., постепенно е изтляла и е заместена от разочарование, чувство на отчаяние и безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на преживените репресии на ищцата и семейството й. Съдът е взел предвид, че към момента на образуване на сл. д. № 1/1991г. ищцата е била на 37 години, а към момента на 67 години, поради което е приел за нормално, тя да страда от загубената надежда за получаване приживе на справедливост и поне морално удовлетворение. Отчетена е проявената активността на ищцата-упражнила е правата си по чл.368 и сл. от НПК, а отказът на ответника да изпълни съдебните определения по ускоряване на производството по ДП № II-048/1999г., допълнително са подронили вярата на ищцата в българското правосъдие. Според въззивния съд, възприетите като обичайни вреди за лица, пострадали от бавно правосъдие, претърпени логично и от ищцата не се оборват от ответника. Изрично е посочил, че според възприетото и в решение №6/22 по гр. д. № 1555/2021г. и в решение № 60265/2021г. по гр. д. № 1701/2021г. и двете на ІV ГО на ВКС в рамките на производството по чл.2б от ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от самото престъпление-засягане на чест и достойнство, страх, стрес, унижение от асимилационната политика на държавата, репресиите и т. н., а процесни са вредите само от забавеното правосъдие, на което е жертва ищцата. Предвид всичко изложено, съдът е приел, че по делото презумптивно са установени вреди, претърпени от ищцата от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет и доколкото не се установява настъпването на вреди по-големи или по-силни от обичайните за лица в сходно положение, както и не се установява продължителността на производството да е дало отражение на начина на живот на ищцата, връзките с нейното семейство, върху работата й или да е причинило други, извън обичайните вреди, съдът е определил обезщетение в размер 12 000 лева. Поради частично несъвпадане на изводите на двете инстанции по същество, съставът на САС е отменил решението на СГС в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е уважен за разликата над 12 000 лева до 20 000 лева, отхвърлил е искът за сумата 8 000 лева и е потвърдил първоинстанционното решение в останалите обжалвани части.
При тези мотиви на обжалваното решение, поставеният от касатора-ищец процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните обуславя обжалваното решение. Той обаче не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика. Според нея въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018г., І ТО и цитираните в него). Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по този обуславящ процесуалноправен въпрос.
Първият и вторият поставени от касатора-ищец въпроси-относно съобразяване на обективно съществуващите обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за приложението на чл. 52 ЗЗД също са обславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Чрез поставянето им касаторът се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост, не е взел предвид и съдебната практика по сходни случаи, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968г. относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Сочената от касаторката разлика в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Съдебната практика на ВКС е категорична, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди съдът взема предвид всички обстоятелства, които ги обуславят, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Държавата отговаря за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконосъобразното поведение и претърпените вреди-Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Не е прието нещо различно в обжалваното решение-съдът изрично е посочил, че присъжда обезщетение само за вредите, която се намират в причинна зависимост от забавянето на наказателното производство, като при определяне размера на обезщетението е отчел и липсата на данни продължителността на наказателното производство да е дала отражение на начина на живот на ищцата, връзките със семейството й, да се е отразила негативно върху работата й или да е причинила други, извън обичайните вреди. Предвид изложеното не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с поставените въпроси.
Формулирания от касатора-ищец трети въпрос, относно необходимостта от съобразяване на стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди от забавено разглеждане на дело, не е обуславящ и по него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивинят съд е посочил, че критериите за преценка дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок са посочени примерно в чл. 2б ЗОДОВ, че са приложими и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, които е намерил за релевантни и че при определяне на размера на обезщетението взема предвид тези факти и обстоятелства, които и ЕСПЧ в своята практика приема като такива. Във връзка с поставения от касатора ищец трети въпрос, следва да се посочи и, че по отношение на него не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението на САС и по петия формулиран от касатора – ищец въпрос относно началния момент, от който се присъжда лихвата върху обезщетението по чл.2б ал.1 ЗОДОВ. Върховният касационен съд е обвързан от предмета на касационната жалба, поради което произнасянето на ВКС се определя от изложеното в жалбата искане, очертаващо обхвата на обжалване, като тази обвързаност се отнася и до производството по чл. 288 ГПК. С този предмет на производството по чл. 288 ГПК следва да се съобрази касатора при мотивиране на общите и допълнителни основания за допускане на касационен контрол, което не е сторено. В случая, ищцата не е обжалвала въззивното решение в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2б ЗОДОВ, да плати обезщетение за неимуществени вреди в размер 12 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, нито се е възползвала от предвидената в чл. 250 ГПК процесуална възможност да поиска допълване на въззивното решение с произнасяне на САС по подадената от нея въззивна жалба против допълнителното решение от 27.09.2021г., постановено по гр. д. № 3870/2020г. на Софийския градски съд, ГО, 19 състав.
Поставеният в изложението на Прокуратурата правен въпрос е обуславящ правните изводите на съда, но не е налице соченото противоречие между решението на САС и цитираното от този касатор решение № 69 от 29.04.2020г. по гр. д. № 3169/2019г. на IV ГО на ВКС. С цитираното решение е отхвърлен иск по чл. 2б от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за вреди от забавено досъдебно производство, тъй като всички факти, обуславящи гражданското право на ищеца да получи обезщетение от извършителя на престъплението, са били известни и гражданският съд е разполагал с компетентност да ги установи. Ищецът обаче е избрал да изчака развитието на наказателното производство, макар да е имал възможност да сезира със същия иск гражданския съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му на обезщетението. Престъпленията са били за нанасяне на телесни повреди и хулиганство с известен извършител. Настоящият случай не е такъв, доколкото се претендира обезщетение за вреди от забавено правосъдие относно досъдебно производство, образувано за престъпления по служба и престъпления, състоящи се в подбуждане към национална вражда и омраза. Тези престъпления и техните извършители не биха могли да бъдат установени от гражданския съд, както е било възможно в цитираното от Прокуратурата решение на ВКС. Предвид изложеното касационно обжалване не следва да се допуска по този въпрос.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол и по поддържаното от Прокуратурата основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Според този касатор въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като даденото тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧОС е в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Установяването на такова противоречие не може да стане единствено въз основа на съдържанието на самото решение, а само при съпоставката му с практиката на ЕСПЧ, поради което евентуалният порок не може да се квалифицира като очевидна неправилност. Освен това твърдяното противоречие не се констатира, тъй като практиката на ЕСПЧ застъпва по-широко разбиране на понятието „граждански права и задължения“. Този състав на ВКС споделя приетото в решение № 60265 от 20.12.2021г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО на ВКС и в решение № 72 от 01.06.2022г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО на ВКС, че разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права, по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл. 76 НПК има частният обвинител. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение-достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“ (§65 от делото Перез срещу Франция, § 66 от делото Морейра де Азеведо срещу Португалия и §29 от делото Хелмърс срещу Швеция на ЕСПЧ). Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а напротив постановил е решението си въз основа на нея.
Предвид изложените съображения, не следва да се допуска до касационен контрол решението на Софийския апелативен съд.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 383 от 17.03.2022г., постановено по в. гр. д. № 3444/2021г. от Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: