О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50004
гр. София 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд - четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 януари през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З. А. ЧЛЕНОВЕ: В. Й. ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
ч. гр. дело № 1841 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата В. И. М., чрез законния представител А. А. Г. - майка, чрез адв.С. Г. срещу определение № 3082/23.11.2021 г. по в. ч.гр. дело № 3296/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260525/27.08.2021 г. по гр. дело № 852/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото, образувано по предявен иск от В. И. М., чрез майката и законен представител А. А. Г. срещу Софийски градски съд за заплащане на сумата 26000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищцата на разглеждане и решаване на гр. дело № 16131/2011 г. на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, поради недопустимост на иска. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по предявения иск.
В изложението са формулирани въпросите: 1. Допустим ли е искът с правно основание чл.2б ЗОДОВ за обезщетение за вреди от нарушение на правото по чл.6,пар.1 ЕКПЧ по висящо производство, ако не са спазени изискванията на чл.8,ал.2 ЗОДОВ, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. За преценката относно разумния срок за разглеждане на производството по дело, приключило с влязъл в сила съдебен акт при предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, решен в противоречие с решение на СГС. 3. Относно критериите въз основа на които съдът прави преценка дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6,пар.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, решен в противоречие с решение на Софийски градски съд. Първи, втори и трети въпроси съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. 4. Следва ли да се приеме, че за страната не съществува право на иск пред съда за обезщетяването й от нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок и да се приеме, че не е налице положителна процесуална предпоставка, установена в чл.8,ал.2 ЗОДОВ, а именно изчерпване на административната процедура, по която няма постигнато споразумение в случаите, когато страната е отправила искане по реда на чл.60 а ЗСВ и е постановено неразглеждане на това искане от Министерство на правосъдието с окончателен акт по реда на чл.60 е от ЗСВ, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е очевидно неправилно.
Ответникът по касационната частна жалба Софийски градски съд не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство по гр. дело № 852/2020 г. на Софийски окръжен съд е образувано по подадена искова молба от В. И. М., представлявана от законния представител А. А. Г. – майка срещу Софийски градски съд. В исковата молба са изложени твърдения, че на 25.11.2011 г. А. Г. предявила пред СГС искове за оспорване на бащинство и за установяване на произход против В. А., Р. А. и И. М. и е образувано гр. дело № 16131/2011 г. на Софийски градски съд. Производството по делото продължило 4 години, 7месеца и 4 дни, който според ищцата бил продължителен до степен да е нарушение с изискванията за разглеждане и решаване на делата в разумен срок по смисъла на чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧ. В резултат на неоправданото забавяне на производството ищцата претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически и емоционални изживявания, конкретизирани в исковата молба.
Със заявление вх. № РС—16-499/27.12.2016 г. до Инспектората на ВСС ищцата отправила искане за обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди на основание чл.60а ЗСВ.
По образуваната преписка и след извършена проверка бил изготвен констативен протокол изх. № РС-16-499/15.03.2017 г. Според жалбоподателката този протокол обективира факта, че между нея и МП не е постигнато и подписано споразумение, съответно не е получила обезщетение по административната процедура по глава трета „а” ЗСВ.
Искането в исковата молба е да се постанови решение, с което да се осъди ответника да й заплати сумата 26 000 лв. обезщетение от нарушено право на ищцата на разглеждане и решаване на гр. дело 16131/2011 г. на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът Софийски градски съд е направил възражение за недопустимост на предявения иск, поради липса на приключила процедура по ЗСВ, която е предпоставка за допустимост на иска. В условие на евентуалност е навел доводи за неоснователност на исковата молба, поради отсъствието на утвърдените от практиката на съдилищата, вкл.ЕСПЧ критерии, касаещи разумната продължителност на делата. Оспорени са твърденията за настъпили неимуществени вреди на ищцата, дължащи се на срока на разглеждане на гр. дело № 16131/2011 г. на СГС и е поддържал, че претендираните такива по вид и размер значително надхвърлят обикновените вреди при забавено разглеждане на съдебно дело. Искът е оспорен по размер, като неоснователно завишен.
Прието е, че в проведеното единствено открито съдебно заседание на 03.06.2021 г. в доклада по реда на чл.146 ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.2б ЗОДОВ и е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно дадената квалификация.
Посочено е, че процесуалните представители на ищцата и ответника не са възразили срещу доклада, че такова възражение не е формулирано и в частната жалба. Посочено е още, че в частната жалба се твърди, че наред с предявения иск по чл.2б ЗОДОВ, с исковата молба е предявен и иск по чл.49 ЗЗД при условие на обективно кумулативно съединяване на искове.
Въззивният съд е приел, че от подаване на исковата молба до приключване на производството пред Софийски окръжен съд ищцата не е твърдяла, нито е ангажирала доказателства инициираната от нея административна процедура пред Инспектората на ВСС със заявление вх. № РС-16-499/27.12.2016 г. да е приключила с акт по чл.60е, ал.1 или ал.2 ЗСВ.
От приложеното по делото писмо изх. № 94-В-86/17 от 10.04.2017 г. на Зам. министъра на правосъдието, упълномощен със заповед № ЛС-04-490/20.03.2017 г. изпратено до жалбоподателката е прието за установено, че жалбоподателката е уведомена, че заявлението не подлежи на разглеждане по реда на Глава трета „а” от ЗСВ на основание чл.60а, ал.4 ЗСВ, тъй като е подадено повече от шест месеца след приключване на производството с окончателен акт.
Съдът е приел, че писмото на Зам. министъра на правосъдието представлява изричен отказ за разглеждане по същество на искане, отправено до административен орган, поради което и този акт подлежи на обжалване по специалния ред, предвиден в раздел IV от Глава X от АПК – обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт. Позовал се е на чл.197 АПК, според който изричният отказ на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане за издаване на индивидуален или общ административен акт може да се обжалва чрез него пред съда от лицето, направило искането в 14-дневен срок от съобщаването му.
Посочено е, че по делото не са въведени твърдения, нито са ангажирани доказателства жалбоподателката да е обжалвала посочения изричен отказ от разглеждане на искането й по реда на чл.60а ЗСВ от компетентния административен орган – Министъра на правосъдието. Прието е, че обективираният в писмото отказ за разглеждане на искането по същество по правен характер и съдържание не представлява акт за отхвърляне на заявлението като неоснователно по смисъла на чл.60е, ал.1 ЗСВ, както е поддържала в исковата молба жалбоподателката.
Въззивният съд е приел, че според установената съдебна практика по приложението на чл.8,ал.2 ЗОДОВ изчерпана административна процедура по смисъла на посочената правна норма означава започнала и финализирана с акт по чл.60е ЗСВ, който може да е позитивен/благоприятстващ/ или негативен/неблагоприятен/ за лицето, подало заявление за обезщетение. Посочил е, че актът е положителен, когато заявлението се удовлетворява и между заявителя и Държавата, в лицето на Министерство на правосъдието се сключва споразумение по реда на чл.60е, ал.2 ЗСВ, въз основа на което се изплаща обезщетение по чл.60 з ЗСВ. Актът е неблагоприятен за заявителя, когато компетентният административен орган отхвърли заявлението при наличие на някоя от хипотезите на чл.60е, ал.1,т.1-т.4 ЗСВ. Прието е, че в случая не е установено по делото да е налице такъв акт, финализиращ процедурата, инициирана от жалбоподателката по реда на чл.60а ЗСВ.
Прието е, че в разпоредбата на чл.8,ал.2 ЗОДОВ е установена абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск по чл.2б ЗОДОВ изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава III „а” ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, а в случая наличието й не е установено, поради което е преценен за правилен изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск.
Преценено е за неоснователно оплакването в частната жалба за неправилност на крайният извод на СОС, тъй като съдът необосновано приел от фактическа страна, че срокът за подаване на заявление до инспектората на ВСС по административен ред на осн. чл.60а ЗСВ в случая започва да тече от датата на влизане в сила на прекратителното определение по гр. дело № 16131/2011 г. на СГС.
Прието е, че първоинстанционният съд не е коментирал въпроса относно началото на срока по чл.60а ЗСВ, нито предпоставките за уважаване на заявление, подадено по посочения ред. Посочено е, че решаващите изводи на първоинстанционния съд се изразяват в това, че твърдените от ищцата и установени по делото факти относно приключването на гр. дело № 16131/2011 г. обосновават правна квалификация на предявения иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, а за допустимостта на последния – т. е. установяване наличието на абсолютната процесуална предпоставка относно изчерпване на административната процедура по Глава III „а” ЗСВ съдът следи служебно. Приел е, че неустановяване на посочената предпоставка в случая налага извод за недопустимост на предявения иск и този извод е в съответствие с приложимия материален закон.
По доводите в частната жалба, че в исковата молба е заявено и друго основание за отговорността на ответника, извън възприетото от СОС, квалифицирано от частната жалбоподателка като такова по чл.49 ЗЗД съдът е приел, че по приложението на чл.49 ЗЗД и чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е налице трайна и последователна съдебна практика, според която отговорността на държавата за вреди от нарушено право по чл.6 от ЕКЗПЧОС на разглеждане и решаване на делото в разумен срок следва да се реализира по реда на чл.49 ЗЗД, тогава, когато нарушението е допуснато по приключило с окончателен съдебен акт съдебно производство, преди повече от 6 месеца преди влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ и Глава III „а” ЗСВ. В тази случаи според съда и по аргумент от пар.9 З. З. /Д.в. бр.98/2012 г./ е налице процесуална пречка да се образува административно производство по Глава III “а” ЗСВ, съответно и исково производство по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Прието е, че когато с предявеният иск се твърди, че е нарушено правото на ищеца по чл.6 ЕКЗПЧОС и се търси присъждане на обезщетение за вреди, причинени от съдебно производство, приключило след влизане в сила на чл.2б ЗОДОВ и глава III „а” ЗСВ това е приложимия материален закон и съдът е длъжен да следи за наличието на положителната процесуална предпоставка, предвидена в чл.8,ал.2 ЗОДОВ - изчерпване на административната процедура, по която няма постигнато споразумение. Формиран е извод, че поради това обективното съединяване на двата иска в едно производство, независимо дали при условието на кумулативност или евентуалност е процесуално недопустимо.
Прието е, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на съда, което той осъществява след като съобрази твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания петитум. Посочено е, че в случая твърденията на ищцата и искането й сочат на предявен иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, доколкото и към настоящия момент не е спорно, а и ищцата е твърдяла, като е и установено по делото, че гражданското производство, във връзка с което претендира обезщетение е приключило със съдебен акт, постановен на 20.05.2016 г. и влязъл в сила на 29.06.2016 г. – след влизане в сила на измененията в ЗОДОВ с Д.в. бр.98/2012 г. Прието е, че с тях в чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС. Приел е, че тази материално правна норма има действие за напред във времето, считано от влизането й в сила, а редакцията предпоставя, че обезщетение за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по така установения правен ред – по реда на ЗОДОВ.
При тези съображения е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за надлежното предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение на Софийски апелативен съд. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението. Същите не отговарят на изискването за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и на практиката на ВКС, изразена в т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. ОСГТК – не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
По поставения правен въпрос съдът приема следното:
С разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ /ДВ бр.98/2012г./ е създаден национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея е предвидено като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Претенцията за обезщетение, съгласно чл.8 ал.1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценка дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона - чл.2б ал.2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ.
Съгласно чл.8,ал.2 ЗОДОВ абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б ал.1 ЗОДОВ в случаите на приключили производства е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а”от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение.
Редът за разглеждане на заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е уреден в глава трета „а” от Закона за съдебната власт /ЗСВ/ – чл.60а – чл.60л. В тези разпоредби е предвиден срок за подаване на заявленията, задължително съдържание на последните, съответно определяне и изплащане на обезщетението в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека в размер на не повече от 10 000 лв., компетентният орган, който извършва проверка на заявленията, органът, който се произнася по основателността и допустимостта на заявлението. Съгласно чл.60в, ал.1 ЗСВ проверката на заявленията по чл. 60а, ал. 1 се извършва от Инспектората към Висшия съдебен съвет, към който се създава специализирано звено.
Според чл.60е, ал.1 ЗСВ министърът на правосъдието или оправомощено от него лице се произнася по основателността на заявлението, като го отхвърля, при наличие на хипотезите, предвидени в т.1-4 от цитирания текст. Съгласно чл.60е, ал.2 ЗСВ, когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя. Министърът на правосъдието се произнася по подаденото заявление и в случаите, когато не е спазен срокът по чл.60а, ал.4 ЗСВ. В тази хипотеза актът, който се постановява е по допустимостта на заявлението, като същото се оставя без разглеждане – т. е. няма произнасяне по същество. За постановените актове от министъра на правосъдието в разпоредбите на глава трета „а” ЗСВ не е предвиден съдебен контрол по реда на АПК от административния съд.
Производството по глава трета „а” - чл. 60а-чл.60л ЗСВ има характер на процедура по извънсъдебно уреждане на гражданскоправен спор. При нея гражданина или юридическото лице отправя искане за заплащане на обезщетение за претърпени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Това искане се отправя до насрещната страна по спора – държавата, чрез съответния орган, като същата следва да заяви дали признава или отрича да е нарушено правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съответно да откаже или да определи обезщетение и да предложи споразумение. При прието за основателно заявление заявителят следва да изрази съгласие с определения размер обезщетение. Крайният акт на министъра на правосъдието, като представляващ държавата няма характеристиките на индивидуален административен акт. Правната уредба на производството по реда на глава трета „а” ЗСВ не дава основание да се приеме, че това производство в частта, с която министърът на правосъдието се произнася по основателността на заявлението е с гражданскоправен характер, а в частта, с която заявлението се оставя без разглеждане – т. е. министърът на правосъдието се произнася по допустимостта му да е с административен характер. Преценката дали заявлението е подадено в срок на специализираното звено на ИВСС не обвързва министъра на правосъдието, който може самостоятелно да прецени това обстоятелство. Доколкото ИВСС е орган, чрез който се подава заявлението и се извършва проверка на срока за подаване на основание чл. 60д ЗСВ /актуалната редакция на текста, приложима към настоящия случай/след приключване на проверката констативният протокол, заявлението и всички постъпили към него документи се изпращат незабавно на министъра на правосъдието за произнасяне. Преценката на ИВСС, чрез специализираното звено, че заявлението не е подадено в срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ не подлежи на обжалване. Дали министърът на правосъдието ще откаже да определи обезщетение, тъй като заявлението е подадено извън срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ или ще остави същото без разглеждане, поради това обстоятелство е без значение, тъй като и в двата случая крайният резултат е един – отказано е определяне на обезщетение. На такъв отказ следва да се приравни и случая, когато макар и заявлението да е подадено в срок, то е счетено за просрочено от ИВСС и не е придвижено до съответния орган, поради причини, на които заявителят не е могъл да влияе. Тези случаи следва да бъдат приравнени на отказ да се определи обезщетение, доколкото липсата на произнасяне се дължи на поведение на държавния орган.
В отговор на поставения правен въпрос съдът приема следното: Административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета а от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение е изчерпана по смисъла на чл.8,ал.2 ЗОДОВ с постановяване на следните актове от министъра на правосъдието или оправомощено от него лице: 1. акт, с който подаденото заявление за обезщетение от граждани или юридически лица за вреди по реда на глава трета „а” ЗСВ е оставено без разглеждане, поради пропуснат срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ; 2. акт, с който се е произнесъл по основателността на подаденото заявление за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а” ЗСВ в хипотезата на чл.60е, ал.1 ЗСВ – заявлението е отхвърлено като неоснователно, както и в хипотезата на чл.60е, ал.2 ЗСВ – прието е, че правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, определено е обезщетение и не е постигнато споразумение. В посочените случаи е налице процесуалната предпоставка по чл.8,ал.2 ЗОДОВ.
Шестмесечният срок по чл.60а, ал.4 от Закона за съдебната власт е преклузивен. Пропускането на този срок води до прекратяване на субективното материално право на обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС. Неподаване в рамките на срока по чл.60а, ал.4 ЗСВ на заявление за обезщетение по реда на глава трета”а” ЗСВ води до недопустимост на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. При служебната проверка за допустимостта на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ съдът следва да следи не само дали е била изчерпана административната процедура по глава трета „а” ЗСВ и по нея няма постигнато споразумение с ищеца, а и наличието на подадено заявление за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а” ЗСВ от ищеца в рамките на преклузивния шестмесечен срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ.
Като взема предвид отговора на правния въпрос съдът намира, че обжалваното определение е неправилно. Неправилни са изводите на въззивния съд, че писмото на зам. министъра на правосъдието, представляващо изричен отказ за разглеждане по същество на искане, отправено до административен орган, подлежи на обжалване по специалния ред, предвиден в раздел IV от Глава X от АПК – обжалване на отказ за разглеждане на искане за издаване на административен акт, че не са налице доказателства жалбоподателката да е обжалвала този отказ на основание чл.197 АПК, че административната процедура е изчерпана само в случаите на постановен акт от министъра на правосъдието или упълномощено от него лице по чл.60е, ал.1 и ал.2 ЗСВ. Неправилен е и извода, че не са установени предпоставките на чл.8,ал.2 ЗОДОВ – да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета а от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение, поради което предявеният иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е недопустим.
Производство по гр. дело № 852/2020 г. на Софийски окръжен съд е образувано по подадена искова молба от В. И. М., представлявана от законния представител А. А. Г. – майка срещу Софийски градски съд. В исковата молба са изложени твърдения, че на 25.11.2011 г. А. Г. предявила пред Софийски градски съд искове за оспорване на бащинство и за установяване на произход против В. А., Р. А. и И. М. и е образувано гр. дело № 16131/2011 г. по описа на същия съд. Производството по делото продължило 4 години, 7месеца и 4 дни, който според ищцата бил продължителен и е в нарушение на изискванията за разглеждане и решаване на делата в разумен срок по смисъла на чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧ. В резултат на неоправданото забавяне на производството ищцата претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически и емоционални изживявания, конкретизирани в исковата молба.
Със заявление вх. № РС—16-499/27.12.2016 г. до Инспектората към Висшия съдебен съвет ищцата отправила искане за обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди на основание чл.60а ЗСВ.
По образуваната преписка и след извършена проверка бил изготвен констативен протокол изх. № РС-16-499/15.03.2017 г. Според жалбоподателката този протокол обективира факта, че между нея и министъра на правосъдието не е постигнато и подписано споразумение, съответно не е получила обезщетение по административната процедура по глава трета „а” ЗСВ.
Искането в исковата молба е да се постанови решение, с което да се осъди ответникът да й заплати сумата 26 000 лв. обезщетение от нарушено право на ищцата за разглеждане и решаване на гр. дело 16131/2011 г. на СГС в разумен срок, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 31.07.2017 г. до окончателното изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът Софийски градски съд е направил възражение за недопустимост на предявения иск, поради липса на приключила процедура по ЗСВ, която е предпоставка за допустимост на иска. В условие на евентуалност е навел доводи за неоснователност на исковата молба, поради отсъствието на утвърдените от практиката на съдилищата, вкл.ЕСПЧ критерии, касаещи разумната продължителност на делата. Оспорени са твърденията за настъпили неимуществени вреди на ищцата, дължащи се на срока на разглеждане на гр. дело № 16131/2011 г. на СГС и е поддържал, че претендираните такива по вид и размер значително надхвърлят обикновените вреди при забавено разглеждане на съдебно дело. Искът е оспорен по размер, като неоснователно завишен.
В проведеното единствено открито съдебно заседание на 03.06.2021 г. в доклада по реда на чл.146 ГПК първоинстанционният съд е квалифицирал предявеният иск като такъв с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно дадената правна квалификация.
От изложените в исковата молба, подадена от малолетната В. И. М., чрез нейната майка и законен представител А. Г. твърдения, и заявено искане следва извод, че предявеният иск е с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ. Ищцата претендира заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на гр. дело № 16131/2011 г. на Софийски градски съд в разумен срок, съгласно чл.6,пар.1 от ЕКЗПЧОС. Производството по гр. дело № 16131/2011 г. на СГС е приключило след влизане в сила на изменението на ЗОДОВ с Д.в. р.98/2012 г. С чл.2б ЗОДОВ е предвидено като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС. Претенцията за обезщетение, съгласно чл.8 ал.1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК.
Съгласно чл.8,ал.2 ЗОДОВ абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета „а”от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение.
От приложения по делото констативен протокол изх. № РС-16-499/15.03.2017 г. на Инспектората към Висшия съдебен съвет се установява, че жалбоподателката В. И. М., малолетна, чрез своята майка и законен представител А. А. Г. е подала заявление с оплаквания за бавно и неефективно правораздаване по гр. дело № 16131/2011 г. на Софийски градски съд, продължило 4 години и 8 месеца, че производството е прекомерно и продължително, че е нарушено правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Искането в заявлението е на основание чл.60а ЗСВ да й се заплати обезщетение в размер на 10 000 лв.
С посочения констативен протокол от 14.03.2017 г. на специализираното звено на ИВСС е прието, че заявлението е подадено след изтичане на законовия шестмесечен срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ и като просрочено не следва да бъде разгледано по реда и при условията на Глава трета „а” ЗСВ. В протокола е отразено на основание чл.60”д” ЗСВ същият ведно със заявлението и всички постъпили към него документи да се изпрати на министъра на правосъдието.
С писмо, изх. № 94-В-86/17 от 10.04.2017 г. на зам. министъра на правосъдието жалбоподателката е уведомена за констатациите на специализираното звено на ИВСС в констативен протокол от 14.03.2017 г., че заявлението е подадено след изтичане на 6-месечния срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ и поради това заявлението не подлежи на разглеждане. Към писмото е приложено и копие от констативния протокол на ИВСС от 14.03.2017 г. Цитираното писмо налага извод, че оправомощено от министъра на правосъдието лице се е произнесло по допустимостта на подаденото заявление по чл.60а ЗСВ от жалбоподателката, като същото е оставено без разглеждане. Този акт няма характеристиките на индивидуален административен акт и не подлежи на обжалване по реда на чл.197 АПК пред административния съд. Както се посочи по-горе процедурата по чл. 60а-чл.60л ЗСВ има характер на процедура по извънсъдебно уреждане на гражданскоправен спор. Крайният акт на министъра на правосъдието, с който се произнася по основателността на заявлението по чл.60а ЗСВ в хипотезите на чл.60е, ал.1 и ал.2 ЗСВ или актът, с който се произнася по допустимостта на същото заявление, какъвто е настоящият случай не е индивидуален административен акт. Освен това съдът съобразява, че в глава трета „а” ЗСВ не е предвиден съдебен контрол по реда на АПК пред административния съд на постановените актове от министъра на правосъдието. В настоящият случай с постановения акт на оправомощено от министъра на правосъдието лице от 10.04.2017 г., с който е оставено без разглеждане заявлението по чл.60а ЗСВ на жалбоподателката вх. № РС-16-499/27.12.2016 г. за обезщетение поради нарушение на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок административната процедура е изчерпана и споразумение не е постигнато по смисъла на чл.8,ал.2 ЗОДОВ. Следователно налице е процесуалната предпоставка, предвидена в чл. 8,ал.2 ЗСВ.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че обжалваното определение, като незаконосъобразно следва да се отмени. Делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по предявения иск от В. И. М., чрез нейната майка и законен представител А. А. Г. срещу Софийски градски съд с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
При разглеждане на делото първоинстанционният съд следва да извърши самостоятелна преценка за това спазен ли е шестмесечния срок за подаване на заявлението от В. И. М. за обезщетение по глава трета „а” ЗСВ, като вземе предвид характера на предявените искове по гр. дело № 16131/2011 г. на Софийски градски съд, развитието на производството по делото, постановените по него актове, съобщавани ли са те на страните по делото и изтекъл ли е предвиденият срок за тяхното обжалване, за да породят тези актове последиците си, била ли е конституирана ищцата В. И. М. като страна и до кой момент и за това дали постановеното по делото решение би я обвързало дори и да не е била пряк участник в производството.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
Допуска касационно обжалване на определение № 3082/23.11.2021 г. по в. ч.гр. дело № 3296/2021 г. на Софийски апелативен съд по касационна частна жалба вх. № 2106/02.02.2022 г., подадена от ищцата В. И. М., чрез майката и законен представител А. А. Г., [населено място],[жк], [улица], , ет., ап., чрез адв. С. Г., съдебен адрес [населено място], [улица], ет., ап., чрез адв.С.Г..
Отменя определение № 3082/23.11.2021 г. по в. ч.гр. дело № 3296/2021 г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него определение №260525/27.08.2021 г. по гр. дело № 852/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е прекратено производството по гр. дело № 852/2020 г. на Софийски окръжен съд, образувано по предявен иск от В. И. М., чрез нейната майка и законен представител А. А. Г. срещу Софийски градски съд за заплащане на сумата 26 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищцата на разглеждане и решаване на гр. дело № 16131/2011 г. на Софийски градски съд в разумен срок, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане, поради недопустимост на иска.
Връща делото на Софийски окръжен съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба от В. И. М., чрез майката и законен представител А. А. Г., чрез адв.С. Г. срещу Софийски градски съд с вх. № 102258/31.07.2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: