О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50032

гр. София, 23.01.2023 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1043 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г., подадена от ответницата Д. Т. Ч., чрез процесуалния пълномощник адв. С. Б., срещу решение № 187/14.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2019 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 148/22.04.2019 г. по гр. дело № 79/2018 г. на Хасковския окръжен съд (ХОС) „в обжалваната част“, като е посочено, че „в необжалваната му част“ първоинстанционното решение е влязло в сила „поради необжалването му от легитимираните лица“. С определение № 118/22.05.2020 г. ВКС е върнал делото на ПАС за преценка за провеждане на производство по реда на чл. 247 от ГПК, респ. – по реда на чл. 250 от ГПК. С решение № 54/03.06.2020 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, ПАС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 187/14.11.2019 г. Ответницата Ч. е подала касационна жалба и срещу така постановеното от ПАС решение № 54/03.06.2020 г. по чл. 247 от ГПК. С определение № 222/26.03.2021 г. касационното производство по настоящото дело е спряно в частта му по първоначалната касационна жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г. срещу въззивното решение № 187/14.11.2019 г., като със същото определение, по реда на чл. 288 от ГПК е допуснато касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение № 54/03.06.2020 г. по чл. 247 от ГПК. Нищожността на последното, като постановено от незаконен (ненадлежен) съдебен състав, е прогласена с решение № 60209/08.10.2021 г., постановено по настоящото дело на ВКС, като със същото решение делото отново е върнато на ПАС за ново разглеждане и постановяване на валидно решение по чл. 247 от ГПК от друг негов въззивен състав; дадени са и указания, след това делото отново да бъде върнато на ВКС за произнасяне по реда на чл. 288 от ГПК по касационната жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г. срещу въззивното решение № 187/14.11.2019 г., респ. – и по касационните жалби срещу новото решение по чл. 247 от ГПК, ако бъдат подадени такива.

С решение № 260092/27.10.2021 г. ПАС, по реда на чл. 247 от ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 187/14.11.2019 г., а именно – след „реши:“ се добавя диспозитив, с който се оставя без разглеждане, като недопустима, въззивната жалба с вх. № 5177/28.05.2019 г., подадена от жалбоподателката-ответница Д. Т. Ч. срещу първоинстанционното решение № 148/22.04.2019 г. на ХОС в частта, с която се признава за установено, на основание чл. 62, ал. 4 и чл. 63 от СК, че ответникът Р. В. В. не е биологичен баща на ищеца М. Р. В., [дата на раждане] от майка – ответницата Д. И. Д., за което е съставен акт за раждане № 85/15.03.1999 г. от длъжностно лице по гражданското състояние при [община], тъй като не произхожда и не е могъл да бъде заченат от него; и е прекратено въззивното производство по делото в тази му част.

Ответницата Д. Ч., чрез пълномощника си адв. С. Б., е подала и касационна жалба с вх. № 260007/06.01.2022 г. срещу така постановеното от ПАС, по реда на чл. 247 от ГПК, решение № 260092/27.10.2021 г. Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. С оглед на това, както и предвид приетото в предходните съдебни актове на ВКС по делото, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК най-напред по тази касационна жалба. В същата и в изложението към нея се поддържа, че решение № 260092/27.10.2021 г. е нищожно, евентуално – процесуално недопустимо, евентуално – неправилно. С оглед тези свои касационни оплаквания, жалбоподателката сочи и основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решение № 260092/27.10.2021 г. Правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК не са формулирани.

Насрещната страна по делото – ищецът М. В. не е подал отговор на тази касационна жалба.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на постановеното от въззивния съд по реда на чл. 247 от ГПК, решение № 260092/27.10.2021 г., като съображенията за това са следните:

Жалбоподателката Ч. поддържа (вероятна) нищожност на това решение, като излага твърдения и съображения, че същото не било реално съдебен акт на съдиите, които са го подписали – не било резултат на тяхна колективна дейност, воля, вътрешно убеждение, мисловен процес и обективиране на техни волеизявления, а съставлявало техническо възпроизвеждане, чрез пренасяне (копиране) на съдържанието и текста на нищожното решение № 54/03.06.2020 г. Съдът намира, че съдебното решение, подписано от председателя и членовете на посочения в него съдебен състав, като документ (единство от диспозитив, мотиви към него и титулна част), обективира волята на същия съдебен състав (в този смисъл са и разясненията в мотивите към тълкувателно решение (ТР) № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС), като в случая жалбоподателката не оспорва подписите на съдиите в решение № 260092/27.10.2021 г., а напротив – изрично сочи, че те са го подписали. С оглед на това, горните твърдения и съображения се явяват напълно голословни и не могат да обусловят извод за вероятна нищожност на решение № 260092/27.10.2021 г., по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, нито за наличие на друго основание за допускане на касационното му обжалване.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решение № 260092/27.10.2021 г. Това основание за допускане на касационното обжалване, жалбоподателката обосновава на първо място с оплакване за нарушение на разпоредбата на чл. 247, ал. 2 от ГПК, а именно, – че апелативният съд не съобщил на страните за производството за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение № 187/14.11.2019 г., инициирано с посоченото по-горе определение № 118/22.05.2020 г. на ВКС. Това оплакване на жалбоподателката не може да се квалифицира като такова за (вероятна) недопустимост на съдебното решение по чл. 247 от ГПК, тъй като съставлява оплакване за неправилност на решението поради нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 281, т. 3, пр. 2, във вр. с чл. 247, ал. 2 от ГПК). Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Горното се отнася и за оплакванията на жалбоподателката, че с поправката на въззивното решение и постановеното по този начин преграждащо определение за оставянето без разглеждане на въззивната жалба в частта по първия обективно съединен иск по чл. 62, ал. 4 и чл. 63 от СК за оспорване на бащинството на ответника Р. В. и прекратяването на въззивното производство в тази част, тя била лишена от правото си на въззивно обжалване на тази част от първоинстанционното решение, било преградено правото на защита и бил налице отказ от правосъдие. Тези оплаквания също са за неправилност, а не доводи за (вероятна) недопустимост на съдебния акт.

Горните оплаквания на жалбоподателката не обуславят и извод за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК на решение № 260092/27.10.2021 г. Разпоредбата на чл. 247, ал. 2 от ГПК не изисква предварително уведомяване на страните в случаите, когато съдът служебно поправя решението си. Освен това, в настоящия случай страните са били уведомени за производството за поправката на въззивното решение № 187/14.11.2019 г., инициирано с посоченото по-горе определение № 118/22.05.2020 г. на ВКС, с връчването на преписи от решение № 54/03.06.2020 г., чиято нищожност след това е прогласена с решение № 60209/08.10.2021 г. на настоящия състав на ВКС и делото отново е върнато на въззивния съд за постановяване на валидно решение по чл. 247 от ГПК. Частичното оставяне без разглеждане на въззивната жалба на ответницата-касатор Ч. и частичното прекратяване на въззивното производство – в частта по иска за оспорване на бащинството на ответника Р. В., също не е очевидно неправилно, а напротив – съобразено е с разпоредбите на чл. 62, ал. 4 и чл. 63 от СК, които сочат процесуално легитимираните лица – страни в производството по този иск, респ. – и лицата, които са легитимирани да обжалват съдебното решение, постановено по него.

Както вече беше посочено, в изложението към касационната жалба срещу решение № 260092/27.10.2021 г. от страна на жалбоподателката не са формулирани правни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В останалата част от това изложение се преповтарят доводи, наведени с касационната жалба и изложението към нея срещу въззивното решение № 187/14.11.2019 г., които са обсъдени по-долу в настоящо определение.

Предвид така изложеното, касационното обжалване на постановеното по реда на чл. 247 от ГПК решение № 260092/27.10.2021 г. на ПАС, не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – и ненаведени такива от страна на жалбоподателката, по които касационното обжалване да се допусне служебно.

Горното обуславя възобновяване на касационното производство и в частта му по първоначалната касационна жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г., подадена от ответницата Д. Ч. срещу въззивното решение № 187/14.11.2019 г. С постановеното по делото определение № 222/26.03.2021 г. настоящият съдебен състав е приел, че тази касационната жалба също е процесуално допустима. В същата и в изложението към нея се поддържа, че въззивното решение № 187/14.11.2019 г. е нищожно, евентуално – процесуално недопустимо, евентуално – неправилно. С оглед тези свои касационни оплаквания, жалбоподателката сочи и основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК – вероятна нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение № 187/14.11.2019 г. Формулирани са и въпроси, като такива по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна по делото – ищецът М. В., чрез процесуалния си пълномощник адв. Д. С., е подал отговор на тази касационна жалба, в който излага съображения и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 187/14.11.2019 г., евентуално – за неоснователност на жалбата срещу него.

Съдът намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване и на въззивното решение № 187/14.11.2019 г., поправено с решение № 260092/27.10.2021 г., като съображенията за това са следните:

С въззивното решение № 187/14.11.2019 г. – след и предвид поправката му с решение № 260092/27.10.2021 г., е постановено следното: 1) оставена е без разглеждане въззивната жалба на ответницата Д. Ч. срещу първоинстанционното решение № 148/22.04.2019 г. на ХОС в частта, с която е признато за установено, на основание чл. 62, ал. 4 и чл. 63 от СК, че ответникът Р. В. не е биологичен баща на ищеца М. В., [дата на раждане] от майка – ответницата Д. Д., за което е съставен акт за раждане № 85/15.03.1999 г. от длъжностно лице по гражданското състояние при [община], тъй като не произхожда и не е могъл да бъде заченат от него; и е прекратено въззивното производство по делото в тази му част; и 2) потвърдено е първоинстанционното решение № 148/22.04.2019 г. на ХОС в останалата (допустимо обжалваната от ответницата Ч.) част, с която е постановено следното: признато е за установено, на основание чл. 69, във вр. с чл. 72, ал. 2 от СК, по отношение на ответницата-касатор Д. Ч., в качеството на наследник – дъщеря на Т. М. Ч., и по отношение на ответницата Д. Д., че Т. Ч. е биологичен баща на ищеца М. В., [дата на раждане] от майка – ответницата Д. Д., за което е съставен акт за раждане № 85/15.03.1999 г. от длъжностно лице по гражданското състояние при [община], тъй като е заченат и произхожда от него; определено (постановено) е, на основание чл. 16, ал. 2, във вр. с чл. 13 и с чл. 14, ал. 1 от ЗГР, презимето и фамилното име на ищеца М., да бъдат Т. Ч.; допусната е промяна в акта за раждане на ищеца М. В., [дата на раждане] от майка – ответницата Д. Д., като за баща на ищеца се впише Т. Ч. и ищецът се впише с имената М. Т. Ч.; постановено е препис от решението, след влизането му в сила, да се изпрати на [община] за вписване на горните промени в акта за раждане на ищеца.

Жалбоподателката Ч. поддържа (вероятна) нищожност и на това съдебно решение, като излага сходни твърдения и съображения, – че и то не било съдебен акт, изхождащ от съдиите, които са го подписали – не било резултат на тяхна колективна дейност, воля, вътрешно убеждение, мисловен процес и обективиране на техни волеизявления, а най-вероятно било написано от лице извън кръга на съдиите от ПАС и било предоставено за подпис, без да било четено от съдите от съдебния състав, тъй като, според жалбоподателката, те не биха го подписали, в случай, че са го прочели. По вече изложените по-горе съображения (при обсъждането на основанията за допускане до касационно обжалване на решение № 260092/27.10.2021 г.) настоящият съдебен състав намира, че тези твърдения и съображения на жалбоподателката са напълно голословни и по никакъв начин не могат да обусловят извод за вероятна нищожност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 от ГПК, нито за наличие на друго основание за допускане на касационното му обжалване. Не съставляват такива основания и доводите на жалбоподателката, че въззивното решение № 187/14.11.2019 г. вероятно било антидатирано, тъй като е с посочена дата 14.11.2019 г., а на последната му страница е поставен щемпел, че е обявено в регистъра на съда по чл. 235, ал. 5 от ГПК на 25.11.2019 г., като до 29.11.2019 г. то и не било обявено публично в електронния сайт на ПАС и на ВСС. Различието между датата на постановяването на съдебното решение (чл. 236, ал. 1, т. 1 от ГПК) и по-късната дата на обявяването му в регистъра по чл. 235, ал. 5, изр. 2 от ГПК по никакъв начин не води до извод за антидатиране на решението, нито пък, както и необявяването му в електронния сайт на съда и/или на ВСС, може да обуслови извод за нищожност на съдебното решение, след като е спазена писмената форма по чл. 235, ал. 4 от ГПК и то е подписано съгласно чл. 236, ал. 3 от ГПК (в този смисъл – също разясненията в мотивите към ТР № 1/10.02.2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение № 187/14.11.2019 г., поправено с решение № 260092/27.10.2021 г. Напълно несъстоятелни са твърденията и доводите на жалбоподателката в тази връзка, че съдът се произнесъл по изначално недопустими искове за оспорване и установяване на бащинство, при нередовност на исковата молба, при произнасяне свръхпетитум и при симулативно организиран съдебен процес; като надлежен отговор на тези възражения е даден и със самото въззивно решение.

Както вече беше посочено, касационните оплаквания на жалбоподателката за неправилност на въззивното решение, включително тези, че въззивният съд не се произнесъл по всички нейни оплаквания и искания във въззивната жалба, не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в случая не е налице и поддържаната от страна на жалбоподателката очевидна неправилност на въззивното решение. Във връзка с последното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК от страна на жалбоподателката се излага и довод, че без да констатира недопустимост на въззивната жалба и да прекрати въззивното производство в частта по първия обективно съединен иск (този по чл. 62, ал. 4 и чл. 63 от СК, по който жалбоподателката не е ответник), въззивният съд е приел, че в тази част първоинстанционното решение частично е влязло в сила поради необжалването му. Както стана ясно от изложеното по-горе, във въззивното решение № 187/14.11.2019 г. в тази насока беше налице друг порок – допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в неизявяване в диспозитива на решението, на част от формираната воля на съда, обективирана в мотивите към него (данни за което са констатирани още с определението № 118/22.05.2020 г. по настоящото дело на ВКС), като тази очевидна фактическа грешка е и вече поправена с валидно постановеното решение № 260092/27.10.2021 г. на ПАС; респ. – и този довод на жалбоподателката не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

В изложението на жалбоподателката се поддържа и че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като в тази връзка са формулирани следните правни въпроси: 1) „правно и процесуално недопустимо ли е съдът да постановява решение без да е сезиран с надлежно формулирано и допустимо за разглеждане искане, какъвто е процесният случай“; 2) „допустимо ли е да се признава за установен правен факт като установяване на произход от бащата без никакви надлежни доказателства, с ползване по недопустим начин на презумпции, които са неприложими в настоящия правен спор“; 3) „допустимо ли е чрез симулативно организиране и иницииране на симулативен процес, какъвто е настоящият, чрез признаване на твърдения от заинтересовани от изхода на спора лица каквито са ответниците по първия иск привидно извършили признания на исковете на ищеца, защото изявленията им са написани от същото лице написало и изявленията на ищеца пред съда в исковата молба, да се приема за установено нещо, което не е поискано надлежно от съда“; 4) „допустимо ли е решението на съда да се основава на негодни доказателствени средства и на оспорени неверни заключения на вещи лица, какъвто е настоящият случай, които са извършени без да са поискани надлежно от страна на ищеца“; 5) „допустимо ли е да се третира от първоинстанционния съд като пречка за разкриване на истината обстоятелството и факта, че ответницата Д. Т. Ч. живее и работи в чужбина и не е в състояние постоянно да е на разположение на съда и на това да се презюмира установяване на произход или оспорване на произход от бащата, какъвто е процесният случай“; 6) „правилно и обосновано ли е да се приема за установено нещо от съда, което не е доказано по никакъв начин с допустими доказателствени средства, защото в конкретния процесен случай, гласните доказателства събрани по инициатива на ищеца от първоинстанционния ХОС при неуважаване на възраженията на ответницата Д. Т. Ч. са недопустими, а и те нищо не установяват и не доказват“; 7) „допустимо ли е да се приема от съда, че е доказано оспорване на произход от бащата, като ищеца не е отправил искане до съда за оспорване на съдържанието на акта му за раждане и установяване на това обстоятелство“; и 8) „може ли съдът да се произнася служебно по непоискани от него от страна на ищеца за установяване обстоятелства и факти и сам да видоизменя съдържанието на предявените с исковата молба искове; това действие води ли до недопустимост на съдебното решение“. От друга страна, в изложението към касационната жалба изрично се поддържа, че въззивният съд не се произнесъл по нито едни от тези въпроси, като по този начин жалбоподателката сама отрича същите да осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наред с това съдът намира, че тези въпроси съставляват преформулиране във въпросителна форма на касационните оплаквания на жалбоподателката, поради което също не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Тези въпроси не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за наличието на което посочено допълнително основание за допускане на касационното обжалване, в изложението не са развити каквито и да било съображения (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Предвид така изложеното, касационното обжалване на въззивното решение № 187/14.11.2019 г., поправено с решение № 260092/27.10.2021 г., не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и други – нерелевирани от жалбоподателката основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК, по които касационното обжалване да се допусне служебно.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗАдв и с чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателката-ответница Д. Ч. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца М. В. – адв. Д. С., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно на ищеца адвокатска помощ чрез подаването на отговора на касационната жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г., в размер 1 200 лв., определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260092/27.10.2021 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по възз. гр. дело № 422/2019 г. на Пловдивския апелативен съд.

ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото в частта по касационната жалба с вх. № 10210/30.12.2019 г., подадена от Д. Т. Ч. срещу решение № 187/14.11.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2019 г. на Пловдивския апелативен съд.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 187/14.11.2019 г., поправено с решение № 260092/27.10.2021 г., постановени по възз. гр. дело № 422/2019 г. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА Д. Т. Ч. с ЕГН [ЕГН] да заплати на адвокат Д. И. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на М. Р. В. в касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: