12О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50027

гр. София, 23.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2361 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на М. К. Д., представлявана от адв. Д. А. и адв. Д. С., и на С. К. К. и И. К. Д., чрез адв.С. Б. и адв. М. Т., срещу въззивно решение № 19/ 08.02.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 526/2021 г. по описа на Варненския апелативен съд.

Касаторката М. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 260014/11.02.2021 г. по гр. д. № 2080/2019 г. на Варненския окръжен съд и на основание чл. 87, ал. 3 ГПК е развален до размера на 2/3 ид. ч. сключения между нея и К. Д. брачен договор от 16.11.2018 г. в частта, с която на жалбоподателката е прехвърлена собствеността върху двуетажна масивна вилна сграда с идентификатор .... за сумата 36 000 лв., поради неизпълнение на задължението за плащане на цената.

В изложението се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: 1) по прекратен поради смъртта на съпруг брачен договор, преживелият съпруг, който е отказал заплащане на останалите законни наследници на уговорената продажна цена за придобитото имущество, явява ли се спрямо тях неизправна страна, предвид обстоятелството, че действието на брачния договор се прекратява за в бъдеще; 2) при неизпълнение на задълженията на единия съпруг за заплащане цената на имот, получен по прекратен със смъртта на другия съпруг брачен договор, допустим ли е иск за разваляне на брачния договор от низходящите наследници на починалия съпруг; 3) допустимо ли е незаконна жилищна сграда, поставена в дял на единия съпруг, в която по време на втория му брак са извършени подобрения и строителни дейности, като сградата е разширена и узаконена по време на този брак, издаден е констативен нотариален акт за собственост на името на двамата съпрузи, имотът е деклариран като собствен на двамата, те са заплащали данъци за сградата повече от 10 години преди сключването на брачния договор, демонстрирали са, че имотът е техен и при условие, че дворното място е съсобствено между тях - узаконената сграда да бъде придобита по давност от двамата съпрузи в резултат на съвместно владение в период повече от 10 години, считано от датата на издаване на констативния нотариален акт до сключване на брачния договор; 4) следва ли въззивният съд да обсъди всяко от доказателствата, събрани в хода на съдебното производство от носещата доказателствена тежест съпруга, по отношение на наведеното от нея твърдение за собственост на половината от паричната сума, намираща се по банкова сметка с титуляр съпруга й; 5) следва ли въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и допустимо ли е съдът да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани доказателства; 6) задължен ли е въззивният съд да изготви съдебното решение, което да бъде обосновано, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, като ги подложи на самостоятелна преценка; 7) представлява ли нарушение на процесуалния закон, отказа на съдебния състав да се произнесе по възражението за придобиване по давност, направено от преживелия съпруг по отношение на имущество на починалия съпруг; длъжен ли е решаващият съдебен състав да обясни логиката, на която почиват изводите му в мотивите на решението и по аргумент на обратното — представлява ли неизлагането в мотивите на решението на такова обяснение - нарушение на съдопроизводството. Поддържа се, че първите три поставени въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по останалите четири въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от жалбоподателката практика на ВКС. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Касаторите С. К. и И. Д. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените против ответницата М. Д., в условие на евентуално съединяване, искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1, чл. 26, ал. 2, пр. 5 и по чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване за нищожен на брачния договор от 16.11.2018 г. в частта, с която съпругата е придобила собствеността от описаното в чл. 4 от договора недвижимо и движимо имущество до размера на наследствената им квота от 2/3 ид. ч.

В изложението си касаторите сочат, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) при тълкуването на договора, следва ли съдът да издири действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се тълкуват с оглед тяхното систематично място и общия им смисъл; 2) следва ли съдът да преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след това; 3) когато се твърди относителна симулативност на сделката от лице, което не е страна и не разполага с преки доказателства (обратно писмо и др.), може ли симулацията да се установи чрез множество косвени доказателства, ако те разгледани в съвкупност водят до единствен и несъмнен извод за наличието й; 4) кога множеството писмени доказателства могат да създадат висока степен на вероятност изразеното съгласие да е привидно; 5) за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, както и твърденията, възраженията и доводите на страните.

В останалите му части, с които е обезсилено първоинстанционното решение по исковете за нищожност по чл. 26 ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, за унищожаемост по чл. 33, ал. 1 ЗЗД и за разваляне по чл. 87, ал.3 ЗЗД на брачния договор за разликата над 2/3 ид. ч. от недвижимия имот и движимите вещи, поради недопустимост на исковете и производството е прекратено; както и в частите по исковете за нищожност поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД; поради невъзможен предмет - чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, поради липса на основание - чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД; и за унищожаване на брачния договор като сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия - чл.33, ал. 1 ЗЗД, въззивното решение не се обжалва и е влязло в сила.

Касационните жалби са допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са наследници по закон на К. С. Д., починал на 10.01.2019 г., като С. К. и И. Д. са негови деца от предходен брак, а М. Д. - преживяла съпруга от сключен на 09.06.2000 г. брак с наследодателя. През м. септември 2018 г. К. Д. е диагностициран с онкологично заболяване. Приетата по делото съдебно-медицинска експертиза е дала заключение, че болестта е била в четвърти клиничен стадий, но в медицинската документация няма данни К.Д. да е бил в състояние, при което да не може да се самообслужва, в безсъзнание или неадекватен. Вещото лице е посочило, че с оглед диагнозата, отговор за прогнозата за продължителност на живота на лицето би бил спекулативен. Установено е, че на 30.10.2018 г. наследодателят на страните е съставил саморъчно завещание, с което завещал в полза на съпругата си вила на два етажа с тавански помещения, находяща се в м. „Б. – север“, пл. № и прилежащия към нея парцел, лек автомобил „Р. Л. , селскостопанска техника (конкретно описана) и всичката „бяла и черна техника“, намираща се в жилището. На 16.11.2018 г. с нотариален акт № , т.III, дело №...., К. Д. е продал на съпругата си М.Д. собствената си 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор ......... - дворно място в м. „Б. – север“, в което е построена процесната вилна сграда. Другата 1/2 ид. ч. е притежавана от приобретателката по договор за дарение от 2007 г. На 16.11.2018 г. е сключен брачен договор, с който съпрузите са уредили имуществените си отношения по отношение на личното им имущество, придобито преди брака, с придобитото по време на брака до и след сключване на договора имущество, както и участието на съпрузите в разходите по време на брака и имуществените отношения при развод. В р. I, чл. 2 от договора е посочено, че страните приемат, че притежават в режим на СИО двуетажна масивна вилна сграда с таван, РЗП от 214 кв. м., представляваща сграда с идентификатор ..... построена в ПИ с идентификатор .............; лек автомобил „Р. Л. с ДК [рег. номер на МПС] ; селскостопанска техника - мотоблок „Нева“ 2, бензинова косачка „Хускварна“, моторен трион „Премиум“ и моторна пръскачка „Премиум“; цялото обзавеждане в семейното жилище, съставляващо гореописаната вилна сграда, включително бялата и черна техника в него. В р. III, чл. 4 е уговорено, че придобитите до сключване на договора в режим на СИО недвижим имот и движими вещи, описани в чл. 2 стават собственост на съпругата М. Д. при следните условия: двуетажната вилна сграда срещу заплащане от съпругата на сумата 36 000 лв. в едногодишен срок, считано от датата на подписване на договора, на 6 равни вноски, платими през два месеца по банкова сметка на К.Д.; лекият автомобил срещу сумата от 1 000 лв., заплатена напълно и в брой в деня на подписване на договора; движимите вещи - селскостопанска техника, обзавеждането в семейното жилище, вкл. бяла и черна техника, общо срещу сумата от 1 950 лв., също заплатена напълно в брой в деня на подписване на договора.

Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че сградата, предмет на оспорения брачен договор не е нов обект на правото на собственост, който да е придобит по време на брака с ответницата. Същата е индивидуална собственост на наследодателя, придобита през 1998 г. със споразумението по чл. 99, ал. 3 СК – отм. по след прекратяването на брака с първата му съпруга. Извършеният през 2000 г. (след сключването на брака с ответницата) основен ремонт на вилата, включващ разширяване на терасата на втория етаж, изграждане на още една стая, подмяна на покрива с увеличаване височината на таванските помещения, както и пристроените складови помещения не водят до възникването на нов обект на собственост. Допълнително пристроеното не представлява самостоятелен обект, а съставлява принадлежност към главната вещ (чл. 98 ЗС) и поради това не променя титуляря на правото на собственост.

За да счете за неоснователни исковете за нищожност на брачния договор, поради противоречие със закона (чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД), с добрите нрави (чл.26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД) и поради привидност на съглашението (чл. 26, ал. 2, пр.5 ЗЗД), въззивният съд е приел на първо място, че прехвърлянето по този начин на имущество в полза на съпругата М. Д. не съставлява разпореждане в случай на смърт, доколкото с договор съпрузите могат да уговорят, че вече придобито общо имущество ще стане собственост на единия съпруг, както и е допустимо единият съпруг да се разпореди възмездно или безвъзмездно в полза на другия със свое лично имущество. Завещанието от 30.10.2018 г. предхожда сключването на договора и не установява твърдяната от ищците нищожност поради противоречие със закона, респ. с разпоредбата на чл. 38, ал. 3 СК. Такова би било налице, ако е уговорено, че вещно-прехвърлителното действие ще настъпи със смъртта на наследодателя на страните. Не обосновава извод за нищожност на това основание и знанието от страна на наследодателя и съпругата му за онкологичното заболяване, респ. неблагоприятната прогноза за развитието му, поради момента на настъпване на транслативния ефект на разпореждането. Не се установява договорът да е привиден и да прикрива дарение, доколкото завещанието предхожда сключването на брачния договор и е отменено с него. Уговорените между съпрузите цени за прехвърлянето на вещите също не сочат на симулативност на волеизявленията, предвид характера и страните по договора, при който не може да се търси пълна еквивалентност на насрещните престации. Финансовото състояние на ответницата и дали тя е притежавала необходимите средства за заплащане цената на вещите са относими към изпълнението на договора, но не са обстоятелства, които да обосноват извод за симулативност на възмездното разпореждане. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че макар и да не е работила по трудово правоотношение М.Д. е реализирала доходи от получавана рента за земеделски земи – лична собственост, от продажба на собствен недвижим имот и от дейност по отглеждането на животни. Доводите за прикрито с брачния договор дарение се опровергават и от извършеното по същото време възмездно разпореждане с 1/2 ид. ч. от дворното място в полза на М. Д., както и от обективираните в договора и неоспорени по делото волеизявления за извършени плащания на цената на движимите вещи в деня на подписването му.

Не е налице нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Въпреки характера и стадия на заболяването, не може с категоричност да се определи какъв би бил периода на преживяемост на лицето, както и няма данни К. Д. да е бил в тежко състояние, да не може да се самообслужва, в безсъзнание или неадекватен. Не е доказано съпрузите да са целели да увредят имуществените интереси на ищците. Признатото от закона право на децата на запазена част от наследството на родителя, не лишава последния от правото му приживе свободно да се разпорежда със собственото си имущество. За недоказани са счетени и твърденията за противоречащо на морала поведение от страна на ответницата, изразяващо се в съзнателно ограничаване на контактите между съпруга й и ищците, най-вече след установяване на онкологичното заболяване, респ. за възползване от влошеното му здравословно състояние и знание за скорошната му смърт. Посочено е, че нормалната връзка между наследодателя и децата му е била прекъсната много години преди това, след като те са станали пълнолетни. В новото си семейство наследодателят е живял само с ответницата, заедно и с общи усилия са се грижили за бита и издръжката на семейството, а след като К.Д. е заболял, съпругата му е полагала основните грижи за него. Извършеното с брачния договор разпореждане с лично и семейно имущество в полза на М.Д. не противоречи на добрите нрави и с оглед на това, че по-голямата част са вещи, за които не е спорно, че са били придобити по време на брака в режим на СИО и са служили за общо ползване на съпрузите (лек автомобил, селскостопанска техника, вещите за обзавеждане на семейното жилище).

По иска за разваляне на брачния договор в частта относно извършеното разпореждане с недвижимия имот въззивният съд е посочил, че то се претендира поради неизпълнение на задължението на ответницата за заплащане на сумата 36 000 лв. в договорения 1-годишен срок на шест вноски по 6 000 лв., платими през два месеца по банковата сметка на съпруга й. Анализирайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че задължението е изцяло неизпълнено, тъй като единственият превод на вноска от 6 000 лв. (на 20.11.2018 г.) е направено със средства на наследодателя, които той е превел от своята сметка по банкова сметка на съпругата си. Други плащания не са извършвани по сметката на наследодателя или на наследниците - ищци, въпреки отправената от тяхна страна покана до ответницата. Неизпълнението на задължението за заплащане на уговорената цена и писмения й отказ на поканата за плащане поставя М.Д. в положение на неизправна страна, поради което претенцията за разваляне на договора в тази му част и до размера на наследствените права, притежавани от ищците, е приета за допустима, основателна и е уважена.

Доводите на ответницата за недопустимост на иска са счетени за неоснователни, като е посочено, че съгласно чл. 42, ал. 2 СК брачният договор може да бъде развален пълно или частично, по съдебен ред по чл. 87 – чл.89 ЗЗД, ако това не противоречи на принципите на този кодекс и на добрите нрави. С прекратяването на брака се прекратява и брачния договор, с изключение на клаузите, уреждащи имуществените отношения за след развода, предназначени да действат и след него (чл. 42, ал. 1, т. 3 СК). Прекратяването има действие за в бъдеще, но то не засяга придобитите до този момент права от страните, респ. извършените разпореждания с имущество, по отношение на които вещно-транслативният ефект е настъпил. Когато във връзка с такава разпоредителна клауза е уговорена насрещна престация, която не е изпълнена, прекратяването на брачния договор със смъртта на съпруга няма за последица погасяване на паричното задължение. Изправната страна може да иска развалянето на договора по съдебен ред в частта относно това разпореждане при условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 42, ал. 2 СК. Доколкото правото на разваляне на договора е имуществено право, което може да се наследява, то наследниците на съпруга - кредитор по брачния договор могат да го упражнят.

По възражението на ответната страна за придобиване на недвижимия имот по давност, съдът е посочил, че вилната сграда е била индивидуална собственост на К. Д., придобита след прекратяването на предходния му брак със споразумението по чл. 99, ал. 3 СК – отм. Извършените по време на брака му с ответницата ремонти и подобрения в сградата не са довели до възникване на нов обект на правото на собственост (който да се придобие в режим на СИО), поради което съставеният през 2007 г. констативен нотариален акт, в който М.Д. е вписана като съсобственик на сградата не променя този извод, още повече, че документите, въз основа на които е издаден не съставляват годни основания да я легитимират като собственик (на претендираната 1/2 ид. ч.), или съсобственик. Твърденията за изтекла придобивна давност в полза на двамата съпрузи от 2006 г. (когато сградата е била узаконена) до сключването на брачния договор също са неоснователни, тъй като наследодателят - собственик не може да свои срещу себе си, а съгласно разпоредбата на чл. 115, б. „в“ ЗЗД давност между съпрузи не тече.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на ВКС намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Повдигнатите в изложението на М.Д. въпроси № 1 и 2 са правно значими, но не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като не е налице поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, в контекста на поставените въпроси нормите на СК, регламентиращи уредбата на брачния договор са достатъчно ясни и не се налага те да бъдат специално тълкувани. В тази връзка следва да се посочи, че Семейният кодекс не съдържа легално определение за брачен договор. Относимите специални норми уреждат съдържанието на брачния договор (чл. 38), неговата форма и сключване (чл. 39), действие (чл. 40), изменение (чл. 41), прекратяване и разваляне (чл. 42) и недействителност (чл. 43). Тъй в основата си брачният договор представлява двустранна правна сделка, с която лицата, на които предстои да сключат брак или съпрузите уреждат своите имуществени права и задължения, за него са приложими всички общи правила на ЗЗД, доколкото в СК не е посочено друго и доколкото субсидиарното прилагане на ЗЗД не влиза в противоречие с принципите за уреждане на семейните отношения. Брачният договор, с оглед специфичния му предмет и цел, може да включва различни по вид и характер договорни клаузи, предвид възможността с него да бъдат уредени различни групи имуществени отношения. В чл. 38, ал. 1 СК неизчерпателно са посочени основните елементи от съдържанието на договора, сред които са - уговорки между страните, касаещи правата им върху имуществото, което се придобива по време на брака; правата върху притежаваното от страните имущество преди брака; имуществените последици при развод и пр. Важна характеристика на брачния договор е, че с него може да се извършва разпореждане с права от единия съпруг в полза на другия, включително и с вещни права върху недвижими имоти, като формата за валидност е облекчена и е винаги писмена с нотариална заверка на подписите и съдържанието. Прехвърлянето на права между съпрузите би могло да е възмездно или безвъзмездно, като в тези случаи брачният договор ще съдържа елементи на договор за продажба, или на дарение, възможно е също да има и белезите на договор за замяна, или на цесия, когато се прехвърлят вземания. Законът обаче забранява страните да уговорят, че предбрачното имущество ще стане съпружеска общност (чл. 38, ал. 2 СК).

С прекратяването на брака автоматично се прекратява и брачният договор в тази му част, която е предназначена да действа по време на брака, но продължават да действат клаузите, уреждащи имуществените отношения за след това (чл. 42, ал. 1, т. 3 СК). Прекратяването има действие за в бъдеще, поради което поначало то не засяга придобитите до този момент права от страните, респ. извършените разпореждания с имуществото, по отношение на които вещно-транслативният ефект е настъпил. Същевременно, когато разпореждането е възмездно и е уговорено срещу изпълнение на насрещна престация, която не е изпълнена, то прекратяването на брачния договор няма за последица нейното погасяване, тъй като общите облигационни основания за прекратяването и развалянето на договорите са приложими съответно и към брачния договор. Смъртта на единия съпруг и прекратяването на брака по смисъла на чл. 42, ал. 1, т. 3 СК не се отразява върху действието на клаузите на брачния договор, по силата на които единият съпруг прехвърля свое имущество на другия съпруг срещу насрещна парична престация. Тези клаузи имат пряк и автоматичен транслативен ефект, който не се отменя от факта на прекратяването на брака, респ. и на действието на брачния договор. В случай на неизпълнение на поетото от съпруга – приобретател насрещно задължение за заплащане цената на вещите, изправната страна може да предяви иск за реално изпълнение (чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД), или да иска разваляне на договора по съдебен ред в частта относно разпоредителната клауза (чл. 87 – 89 ЗЗД, вр. чл. 42, ал. 2 СК). Както вземането за цената, така и правото на разваляне на договора е наследимо (вж. - решение № 19/29.01.2010 г. по гр. д. № 2372/2008 г. на ВКС, III г. о. и др.). Нереализираните до момента на смъртта на съпруга-прехвърлител вземания, включително и правото на иск за разваляне на договора, преминават върху правоприемниците му съобразно наследствения им дял, с оглед на което при липса на изпълнение те са активно легитимирани да търсят защита по реда на чл. 87 – 89 ЗЗД (в с. см. - решение № 1171/ 05.12.2008 г. по гр. д. № 4490/2007 г., I г. о., решение № 240/13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г., III г. о., опр. №150/13.04.2021 г. по ч. гр. д. №494/2021 г., ІІІ г. о. и цитираните в него решения и др.). С обжалваното решение тези правни положения са съобразени. В случая, при приетото за установено пълно неизпълнение на задължението на преживялата съпруга да заплати уговорената в чл. 4 от брачния договор цена на недвижимия имот, включително и след отправената й от правоприемниците на починалия наследодател писмена покана за изпълнение, въззивният съд е счел, че в тази част действието на договорната клауза не е преустановено със смъртта на К.Д. и ищците са легитимирани да претендират разваляне на договора до размера на наследствения си дял.

Формулираният в изложението въпрос № 3 е изцяло фактически въпрос, а не правен, защото касае възприетите от въззивния съд фактически положения, оценката и обсъждането на събраните по делото доказателства, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Поради това, въпросът не отговаря на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и е ирелевантен за допускането на касационния контрол.

Въпрос № 7 е некоректно поставен и няма претендираното от жалбоподателката М.Д. значение. Въззивният съд не е пропуснал, а е обсъдил поддържаното от страна възражение за придобиване на процесния недвижим имот по давност, като го е счел за неоснователно. Посочил е, че до сключването на брачния договор, респ. и до смъртта на наследодателя, придобивна давност не е могла да тече, тъй като това би означавало индивидуалният собственик на имота (К.Д.) да го свои срещу себе си, а и отделно, че по време на брака му с ответницата, съгласно разпоредбата на чл.115, б. „в“ ЗЗД, давност между съпрузи не тече.

По общите процесуалноправни въпроси в изложенията на жалбоподателите М. Д. (въпроси № 4, 5 и 6) и на С. К. и И. Д. (въпрос № 5), касаещи задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички събрани доказателства и да даде отговор на доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая, мотивите на въззивната инстанция са ясни, подробни и формирани в резултат на собствената й решаваща дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите на страните. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. По такива въпроси ВКС дължи произнасяне, ако касационното обжалване бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито предпоставки във връзка с изведените процесуални въпроси в случая не са налице.

Въпроси № 1 и 2 в изложението към жалбата на касаторите С. К. и И. Д., не са обуславящи за допускането на касационния контрол. Същите не са зададени в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а са общо и теоретично поставени, поради което не отговарят на характеристиката за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК (вж. – мотиви по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Това е достатъчно основание по тези въпроси жалбата да не бъде селектирана.

Въпроси № 3 и 4 също нямат претендираното от касаторите значение. Симулацията е съгласуваност на волеизявленията на договарящите страни. Сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации. В случая, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства извод за симулативност на оспорените клаузи от брачния договор не може да бъде направен. Решаващият съд не е приемал, че твърденията на правоприемниците – ищци (като трети за договора лица) за привидност на разпоредителните уговорки не могат да се доказват и само с косвени доказателства. Напротив, в мотивите на обжалваното решение са обсъдени в поотделно и в съвкупност, респ. и в тяхната хронология, всички релевантни за спора факти и обстоятелства, след което е прието, че страните по брачния договор не са симулирали съгласието си да уредят имуществените си отношения по посочения в брачния договор начин. Практиката на ВКС (вж. - решение по гр. д. № 1934/2017 г., IV г. о. и др.) е установена, че разкриването на прикритата сделка се осъществява чрез изследване на конкретни обективни данни, съпоставени помежду си и с оглед твърденията на страните, като на тази база се извеждат изводите относно намеренията на страните по симулативната сделка. Тъй като установяването на субективен факт, какъвто е отношението на страните към целения правен резултат е сложно и се извършва чрез проверка на конкретните за спора факти и обстоятелства, съдът е длъжен да обсъди и провери всички събрани по делото преки и косвени доказателства. Безпротиворечива е практиката на ВКС, че определени обстоятелства могат да бъдат доказвани и само чрез косвени доказателства. За да се постигне пълно доказване чрез косвени доказателствени средства е необходима такава система от доказателствени факти, която да създава сигурност, че индицираният по този начин факт наистина се е осъществил. В конкретния случай решението на въззивния съд по този иск е обусловено от извода за неизпълнена от страна на ищците доказателствена тежест и неустановеност на твърдяната привидност на договора в оспорената част. Допълнително е посочено, че по принцип дори и да не е заплатена продажната цена за вещите, което обстоятелство не е установено относно движимите вещи, то това само по себе си не води до нищожност на договора като привиден. Това обстоятелство следва да се преценява с останалите установени факти, относими към твърдяната симулация.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – също не е налице. Във фазата по селектиране на жалбите, Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност пряко от съдържанието му и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката М.Д. аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. Страната не формулира в изложението си твърдения, различни от доводите в касационната й жалба, които предполагат проверка на доказателствения анализ, осъществен от въззивния съд и на фактическите констатации, до които е достигнал в резултат на този анализ. Осъществяването на такъв контрол в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Доколкото неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да се окачестви като очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. А по поставените в изложението правни въпроси обжалваният акт също не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в едната си част въпросите са неотносими, а в другата им част произнасянето на въззивния съд е съобразено с точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика на ВС и ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 19/08.02.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 526/2021 г. по описа на Варненския апелативен съд в обжалваните му части.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.