О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50022гр. София, 18.01.2023 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 2466 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. в качеството му на трето лице-помагач, представляван от адв. А. Д., срещу решение № 358 от 09.04.2021г. по в. гр. д. № 2889/2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7306 от 30.10.2019г. по гр. д. № 14374/2017г. на СГС, ГО, I-20 състав. С потвърденото първоинстанционно решение ЗК „ЛЕВ ИНС” АД е осъдено да заплати на Ц. Т. С. на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата 72 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Н. Н. С., настъпила при ПТП на 09.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 06.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Намира за завишено и несъответстващо на установените по делото обстоятелство и на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД определеното обезщетение за неимуществени вреди. В изложението си, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с ППВС № 6/68г., в което са посочени критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл и по въпросите следва ли при претендиране на неимуществени вреди от настъпило ПТП да се изследва въпросът бил ли е ударът непредотвратим за водача на МПС и колко следва да се намали размерът на обезщетението за претърпени вреди от настъпило ПТП по причина наличие на собствено неправомерно поведение на пострадалото лице. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като в мотивите си съдът не е съобразил принципа на справедливостта при определяне размера на дължимото обезщетение и е присъдил завишен размер на същото.

Ответниците по касация Р. Г. Х. и А. Г. С., конституирани като страни в качеството им на наследници на починалата в хода на делото Ц. Т. С., не представят отговор на касационната жалба.

Ответникът ЗК „ЛЕВ ИНС” АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставки за ангажиране имуществената отговорност на ответното застрахователно дружество, като е препратил към мотивите в тази част на обжалвания акт. Намерил е за категорично установени по делото елементите от фактическия състав на чл. 432, ал.1 от КЗ, а именно: наличие на увреждане от застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправно поведение на делинквента, както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на Н. С., с когото последната е живеела на семейни начала. Приел е, че ищцата, в качеството й на лице, което е живеело на семейни начала с починалия, е активно легитимирана по така предявения иск, тъй като е сред кръга от лица, посочен в ППВС № 4 от 1961г., раздел III, т.2.

Посочил е, че с присъда № 158 от 20.06.2018г., постановена от състав на СГС по нохд № 1575/18г., потвърдена с Решение № 189 от 03.05.2019г. от състав на САС, подсъдимият М. М. е признат за виновен в това, че на 09. 06.2017г. в [населено място], на бул. Сливница, в пияно състояние и след употреба на наркотични вещества, при управление на МПС, в нарушение на правилата за движение, визирани в чл.21ал.1 ЗДвП, по непредпазливост е причинил смъртта на Н. Н. С.. Поради това е приел, че виновността и противоправността на деянието са надлежно установени съгласно разпоредбата на чл.300 ГПК, което обосновава неоснователност на възражението на третото лице помагач за недоказаност на противоправното му поведение.

Въззивният съд е обсъдил заключението на САТЕ и е приел за установен следния механизъм на настъпване на произшествието: На 09.06.2017г., около 22.50ч., в [населено място], по [улица], в най-дясната пътна лента, в посока на движение от [улица]към [улица]се е движил л. а. „Н. П. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от М. М., със скорост около 60 км/ч., при разрешена за участъка - 50 км/ч., като в същото време, по което автомобилът приближавал към кръстовището на [улица], пешеходецът Н. С. е предприел пресичане на пътното платно за движение на [улица], в посока от ляво на дясно спрямо движението на автомобила, по пешеходната пътека преди кръстовището с [улица]. Водачът на л. а. „Нисан“ не е реагирал своевременно за спиране и е настъпил удар с предната дясна част на автомобила, в зоната на десния фар, в дясната страна на пешеходеца, в областта на долните крайници, в областта на подбедриците, които се вдигат нагоре, а главата пада надолу и е ударена с дясната част на челното стъкло, което се е счупило. От удара пешеходецът е бил отхвърлен напред и надясно от автомобила, като се е спрял на мястото, където е намерен. Произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието при добра видимост, работещо улично осветление и сухо пътно платно. Въззивният съд е взел предвид, че според вещото лице ударът е бил предотвратим за водача на процесното превозно средство, при вървене на пешеходеца с бавен, спокоен и бърз ход, както и при спокойно тичане, съответно за скорост 50 – 60 км/ч., а при бързо тичане, което е малко вероятно като вариант, ударът е бил непредотвратим. Посочил е, че според експерта причина за настъпването на инцидента са действията на пешеходеца, който е предприел пресичане на червен сигнал на пешеходния светофар, както и закъснялата реакция за спиране на водача на процесното превозно средство, за когото ударът е бил предотвратим. Взел е предвид обаче дадените от вещото лице пред първата съдебна инстанция разяснения, че пътното платно е с 6 ленти, всяка от които е по 3.25 – 3.50 м и още 1.30 м велоалея, или общо 22 метра, като един възрастен човек не може да премине през цялото пътно платно по време на разрешения за него сигнал на светофара и при светофарната уредба за пешеходците била налице особеност, че им се дават 5 – 10 секунди, за да навлязат на пешеходната пътека, след това се подавал червен сигнал за пешеходците, но другите автомобили не се пропускали, а се изчаквало да минат пешеходците. Съобразил е, че според вещото лице възрастен човек не можело да пресече наведнъж, а следвало да спре в средата, където нямало остров, както и че в случая липсва светлограма, нямало данни за конкретния светофар, не се знае и какви са физическите възможности на пешеходеца и не може да каже дали е могъл да пресече цялото платно. Взел е предвид и изразеното от експерта становище, че на възрастта на пострадалия, ако е здрав, би трябвало да може да пресече.

Въззивният съд е обсъдил и кредитирал показанията на свидетеля Б., който е присъствал на мястото на инцидента по време на настъпването му, като е пътувал от С. гара към Банкя по [улица]и малко преди кръстовището на [улица]и [улица]се разминал с водача, участвал в процесното ПТП. Посочил е, че според показанията на свидетеля водачът е блъснал пешеходец, който пресичал на червен светофар, като светофарът светел зелено за автомобилите, а за пешеходците – червено; че на мястото пътното платно е разделено на шест ленти – по три в посока, като в най-лявата лента, за завой наляво, имало спрели автомобили, които пречили на видимостта на пешеходеца от ляво на дясно. Самият свидетел, който бил на около 50 м от водача, участвал в инцидента, и двамата се движели в една посока, с еднаква скорост – около 55 км/ч., свидетелства, че не видял пешеходецът откъде идва, както и че ударът настъпил в най-дясната лента на пешеходна пътека. Пострадалият носел тъмни дрехи и освен него нямало други хора, които да пресичат по това време. Въззивният съд е посочил, че според показанията на свидетеля, когато приближавал кръстовището, той забелязал, че светофарът свети в зелено и не намалил, а имал намерение да продължи направо, а на лявата лента бил останал червен светофар.

С оглед така установените обстоятелства въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че в случая е налице съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 40 %. Приел е, че пешеходецът е предприел пресичане в момент, когато за движещите се автомобили светофарът е светел зелено, но от друга страна, водачът на процесния автомобил се е движил със скорост над разрешената за пътния участък и е имал възможност да предотврати произшествието при положение, че е реагирал своевременно за спиране в създалата се опасна ситуация. С оглед на това е заключил, че водачът на процесния автомобил и починалият са допринесли за реализирането на инцидента със своето поведение и действия, като определеният от състава на СГС размер на съпричиняване от 40% съответства на степента на принос за настъпването на вредоносния резултат от страна на пострадалия при отчитане на по-завишените нормативни изисквания към водачите на МПС.

Въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство показания на свидетелката Х. (дъщеря на ищцата), от които се установява, че пострадалият е живеел на семейни начала с майка й близо 29 години и двамата били в прекрасни отношения, като се грижел за свидетелката и брат като за свои деца, поемайки семейните разходи и тези, свързани с обучението им. Съобразил е, че според свидетелката ищцата приела смъртта на пострадалия много тежко, а три месеца по-късно получила инсулт и към момента била полуинвалид, била тъжна и самотна. След преценка на релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства – възраст на починалия /на 67 години/, и на ищцата /на 56г./, установените от свидетелските показания добри и сърдечни отношения на привързаност и обич в семейството им, непрежалимата по внезапната смърт загуба на човек, който е бил с много важно присъствие в живота й, в добро здраве, обичан от близки и познати, социално-икономическите условия на живот в страната към процесната 2017г., както и преобладаващата практика на съда при определяне на обезщетения в сходни случаи, въззивният съд е намерил за справедливо определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 120 000 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Касаторът е изложил довод за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се е позовал на ППВС № 4/68г., но не е формулирал конкретен правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС. Дори и да се приеме, че се поставя въпрос относно критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора ППВС № 4/1968г., както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на различни състави на Търговска колегия на ВКС – решение № 205 от 16.11.2010г. по т. д. № 218/2010г. на ВКС, ТК, IIт. о., решение № 23 от 25.03.2014г. по т. д. № 1154/2013г. на ВКС, ТК, IIт. о., решение № 167 от 27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, Iт. о., решение № 202 от 16.01.2013г. по т. д. № 705/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.,решение № 182 от 31.01.2018г. по т. д. № 187/2017г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, за да се реализира справедливо възмездяване за претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди, съдът е длъжен при определяне на размера на дължимото обезщетение да извършва задълбочено изследване на общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии – момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. В случая въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и е съобразил всички специфични за делото обстоятелства, относими към установяване характера и действителното съдържание на връзката между ищцата и пострадалия и понесените от нея душевни болки и страдания.

Въпросът отнасящ се до задължението на съда да изследва дали ударът е бил предотвратим за водача на МПС, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че предотвратимостта на удара не следва да бъде обсъждана, а напротив, след зачитане на влязлата в сила присъда и обсъждане на събраните по делото доказателства, в това число заключението на САТЕ, е приел, че водачът на процесния автомобил се е движил със скорост над разрешената за пътния участък и е имал възможност да предотврати произшествието, ако е реагирал своевременно за спиране в създалата се опасна ситуация.

Последният въпрос е свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на размера на съпричиняването. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика - решение № 206 от 12.03.20Юг. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151 от 12.11.2012г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159 от 24.11.20 Юг. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т. д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т. д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.

Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като при определяне на размера на съпричиняването, с който следва да се намали определеното обезщетение, е обсъдил и съпоставил поведението на виновния водач и на пострадалия и въз основа на това е установил действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на процесното ПТП.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extralegem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи по спорния въпрос за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди не са направени при особено съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован. Що се касае до правилността на тези изводи, то тя не може да бъде проверявана в стадия по селекция на касационната жалба.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 358 от 09.04.2021г. по в. гр. д. № 2889/2020г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: