О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50018гр. София, 17.01.2023 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 78 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. Н., представляван от адв. В. О., срещу решение № 1106 от 02.11.2021г. по гр. д. № 1473/2021г. на САС, 1 състав, с което е потвърдено решение № 261974 от 24.03.2021г. по гр. д. № 11754/2019г. на СГС, I-19 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 20 000 лева до 50 000 лева.
Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че определеното обезщетение в размер на 25 000 лева е занижено и не съответства на претърпените от него вреди, като въззивният съд не е обсъдил високия интензитет на търпените болки и страдания и продължителния период на лечение и не е съобразил лимитите на отговорност на застрахователя по застраховка „ГО”. Поддържа, че въззивният съд необосновано е приел за доказано наличието на съпричиняване от негова страна, въпреки липсата на обективен принос, тъй като е пресичал на пешеходна пътека със спокоен ход на движение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като формулира следните материалноправни въпроси:
1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с т.11 на ППВС № 4/68г.
2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 4 от 08.03.2021г. по т. д. № 2940/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т.7 от ППВС № 17/1963г. Касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с т.7 от ППВС № 17/1963г.
Ответникът ЗД „Б. И. АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че механизмът на ПТП, противоправното поведение на А. Л. М. – водач на л. а. „Опел“, наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество към датата на ПТП, увредите на ищеца и причинната им връзка с ПТП са установени пред първата инстанция и са безспорни пред въззивната, като са спорни само въпросът за размера на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и дали е налице негово поведение на съпричиняване.
Приел е, че според заключението на СМЕ при настъпилото ПТП ищецът е получил охлузване на дясна поясна област, оток и кръвонасядане на ляв лакът, оток и кръвонасядане на ляво коляно, разтягане на предна кръстна връзка на лява колянна става, частично разкъсване на вътрешната колатерална връзка на лява колянна става и частично разкъсване на вътрешния мениск на лява колянна става; че през периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания, като първите 30 дни същите са били с по-голям интензитет; че при нормално протичане на лечението без усложнения (за каквито няма данни по делото) периодът на възстановяване при такъв тип увреждане е около 3-4 месеца. Като е съобразил описаните увреждания и последиците от тях, свързаните с тях физически и психически болки и страдания на ищеца, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на ищеца при ПТП – 26 г. – възраст, която се характеризира с много динамичен начин на живот; обстоятелството, че въпреки това ежедневието на ищеца е било променено за период от 3-4 месеца, през които е търпял болки, по-сериозни през първия месец, както и дискомфорт при придвижване; обстоятелството, че не е лекуван оперативно, а само консервативно; лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2019 г. и като е взел предвид принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е намерил, че размерът на адекватното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от ПТП е 25 000 лева.
Въззивният съд е намерил за неоснователно оплакването на въззивника - ищец, че по делото не се установява съпричиняване от негова страна. Приел е, че от изслушаното заключение на САТЕ се установява, че разрешителният сигнал на светофара за двамата участници в ПТП се активира по едно и също време, но допълнително на пешеходния светофар е монтиран бутон за активиране на разрешителния сигнал, т. е. на кръстовището е било налице т. нар. гъвкаво управление на параметрите на потоците от ППС по отношение на пешеходците, уредено в чл. 40а от Наредба № 17 от 23.07.2001 г. за регулиране на движението по пътищата със светлинни сигнали. Посочил е, че при него разрешителният сигнал се активира само при ръчно задействане от страна на пешеходците посредством специално монтиран бутон. Съобразил е, че според свидетелските показания, които е кредитирал, когато водачът е предприел маневрата „завой наляво“, светофарът за пешеходци е светел червено, т. е. когато е предприел пресичане, ищецът не е активирал разрешителния сигнал. Добавил е, че същият е пресичал не точно на пешеходната пътека, която е на линията на светофара, а малко след нея по посока на движението, поради което и логично при предприетото пресичане не е имало как да активира зеления светофар чрез монтирания бутон. Поради това е достигнал до извод, че пешеходецът е пресичал на червен светофар, който забранява преминаването – чл. 35, ал. 4, т. 1 ППЗДвП, и макар в близост да е имало пешеходна пътека, съгласно чл. 7, ал. 2 ЗДвП той е бил длъжен да се съобрази със светлинния сигнал. Съобразил е, че при всички случаи, пресичайки на забранен сигнал, пешеходецът е бил длъжен да се съобрази с отстоянието и скоростта на идващия от дясната му страна автомобил, който в случая е бил с предимство, като такова задължение пешеходците имат винаги, когато предприемат пресичане, дори на пешеходна пътека (чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 32, ал. 2 ЗДвП). Заключил е, че след като в случая пешеходецът не само е пресичал на червено, но и не се е съобразил с идващото от дясно МПС, той несъмнено с поведението си е допринесъл за настъпване на ПТП, като приносът му е най-малко 20 % и със същия следва да бъде намален размерът на определеното обезщетение.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първите два материалноправни въпроса са свързани с преценката на критериите, въз основа на които се определя размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента, и се явяват обуславящи решаващите изводи на въззивния съд. По въпросите обаче не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ППВС № 4/1968г., решение № 28 от 09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 4 от 08.03.2021г. по т. д. № 2940/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., както и формираната по реда на чл.290 ГПК постоянна практика на ВКС - решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г., ТК, ІІ т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди.
При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причинените на ищеца увреждания, свързаните с тях физически и психически болки и страдания, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на ищеца при ПТП вида на проведеното лечение, както и лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2019 г. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.
Поставеният трети материалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – цитираното от касатора ППВС № 17/1963г., както и решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т. о., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
При произнасяне по възражението за съпричиняване въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, като, противно на твърденията на касатора, е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалия ищец, изразяващо се в пресичане на червен сигнал на светофара и без съобразяване с идващото от дясно МПС, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди и обективно е повлияло на обема им. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост, което не може да обоснове допускане на касационен контрол. Предвид изложеното, не е осъществена сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производството разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1106 от 02.11.2021г. по гр. д. № 1473/2021г. на САС, 1 състав, с което е потвърдено решение № 261974 от 24.03.2021г. по гр. д. № 11754/2019г. на СГС, I-19 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Н. против ЗД „Б. И. АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 20 000 лева до 50 000 лева.
ОСЪЖДА А. А. Н., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ап.2, чрез адв. В. О., да заплати на ЗД „Б. И. АД, ЕИК[ЕИК] сумата 2000 лева /две хиляди лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: