Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на шести март две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: Д. П. Членове: ВАСИЛКА ШАЛ. Т. при секретар Й. Й. и с участието на прокурора И. С. изслуша докладваното от председателя Д. П. по административно дело № 6731 / 2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Образувано е по касационна жалба на „Гама принт“ ООД, [ЕИК], чрез адв. Т., против решение № 2436/13.04.2022 г. по описа на Административен съд – София-град, постановено по адм. д. № 1244/2020 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт № Р – 22221018006655-091-001/05.07.2019г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на Национална агенция за приходите /НАП/ София, потвърден от директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ /ОДОП/ София при Централно управление /ЦУ/ на НАП с решение № 2146/18.12.2019 г., с който на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 53 709. 00 лв. и лихви в размер на 21 036. 97 лв., включващи данъчни периоди от м.12.2012 г. до м. 02.2013 г., м. 08.2013 г., м. 09.2013 г., м. 11.2013 г., м. 12.2013 г., м. 02.2014 г., м. 05.2014 г., от м. 08.2014 г. до м. 10.2014 г., м. 12.2014 г., м. 01.2015 г., от м. 03.2015 г. до м. 05.2015 г., м. 07.2015 г., м. 12.2015 г., от м. 03.2016 г. до м. 05.2016 г., от м. 08.2016 г. до м. 12.2016 г., м. 03.2017 г., м. 04.2017 г., м. 07.2017 г., от м. 10.2017 г. до м. 01.2018 г., от м. 03.2018 г. до м. 08.2018 г., както и установени задължения корпоративен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане /ЗКПО/ за 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г., 2016 г., и 2017 г. съответно в размер на 26 877. 14 лв. с прилежащи лихви 10 931. 26 лв. и ревизираното дружеството е осъдено да заплати в полза на бюджета на дирекция "ОДОП" София при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, подробно изложени в касационната жалба касаторът моли да се отмени първоинстанционното решение и да му се присъдят сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение.

Ответникът - Директорът на Дирекция "ОДОП" при ЦУ на НАП гр. София, чрез юрк. М. оспорва касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 9 152. 17 лв.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на обжалване пред Административен съд – София-град е бил ревизионен акт № Р –22221018006655-091-001/05.07.2019 г, издаден от органи по приходите при ТД на НАП - София, потвърден от директора на дирекция „ОДОП“ София при ЦУ на НАП с решение № 2146/18.12.2019 г., с който на дружеството е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 53 709. 00 лв. по фактури, издадени от „Цветостил 52“ ЕООД, „Е. Л. Ф. ООД, „А. Г. ЕООД, „Д. К. Т. ЕООД, „Тера агро инвест 2013“ ЕООД, „Сантим“ ЕООД, „В. К. ЕООД, „Лил транс 7“ ЕООД, „Ездит“ ЕООД, „М енд М консултинг“ ЕООД, „Бигфут“ ЕООД, „Екс проект“ ЕООД, „Сивел“ ЕООД, „Дария-арт дизайн“ ЕООД, „Цара“ ЕООД, „Боби 2018“ ЕООД, „Д. К. 4 Консепт“ ЕООД и задължения за лихви в размер на 21 036.97 лв., включващи и данъчни периоди от м.12.2012 г. до м. 02.2013 г., м. 08.2013 г., м. 09.2013 г., м. 11.2013 г., м. 12.2013 г., м. 02.2014 г., м. 05.2014 г., от м. 08.2014 г. до м. 10.2014 г., м. 12.2014 г., м. 01.2015 г., от м. 03.2015 г. до м. 05.2015 г., м. 07.2015 г., м. 12.2015 г., от м. 03.2016 г. до м. 05.2016 г., от м. 08.2016 г. до м. 12.2016 г., м. 03.2017 г., м. 04.2017 г., м. 07.2017 г., от м. 10.2017 г. до м. 01.2018 г., от м. 03.2018 г. до м. 08.2018 г., както и установени задължения за корпоративен данък за периодите от 2012 г. до 2017 г. съответно в размер на 26 877. 14 лв., произтичащи от извършено преобразуване на финансовия резултат в увеличение на основание на чл. 16, ал. 2 т. 4 от ЗКПО с прилежащи лихви 10 931. 26 лв.

За да постанови обжалваното решение, на първо място съдът е приел, че РА е издаден от компетентен орган по приходите, след надлежно възложена ревизия, в предвидената в чл. 120 от ДОПК форма и съдържа необходимите реквизити, като при издаването му не са допуснати съществени нарушения на процедурните правила, визирани в ДОПК. При преценка на неговата материална законосъобразност и обоснованост, Административен съд – София-град е анализирал събраните в хода на ревизията доказателства и при липса на други доказателства, обосновал извод за материална законосъобразност на издадения РА.

Относно непризнатия данъчен кредит по издадените от горепосочените доставчици фактури първоинстанционният съд е стигнал до извод, че по делото не са ангажирани достатъчно доказателства, че процесните услуги са осъществени именно от доставчиците на ревизираното дружество. Като допълнителни обстоятелства в подкрепа на същия извод съдът е отчел, че доставчиците не са разполагали с необходимия кадрови ресурс, който да обезпечи изпълнението на фактурираните услуги, като е налице документиране на стопански операции, които реално не са извършени. Решението е правилно.

Неоснователни са твърденията в касационната жалба относно неправилността на изводите на първоинстанционния съд в решението, с коeто жалбата срещу РА е отхвърлена. Съдът подробно, съобразявайки се с всички събрани в административното и съдебното производството доказателства, е направил аналитична и хронологична преценка на същите и е извел законосъобразни правни изводи, като е изяснил релевантните за спора факти и обстоятелства. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в същия закон сложен фактически състав. Този състав предвижда наред с притежаването на данъчен документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и използването на предмета на доставката в независимата икономическа дейност на получателя, които представляват материално-правни изисквания по същество за признаване на претендираното право. При подробния анализ, направен доставчик по доставчик, на събраните в ревизионното и съдебното производство доказателства, и въз основа на заключенията на съдебно-счетоводна експертиза, първоинстанционният съд е изградил правилни и обосновани фактически и правни изводи, като се е съобразил с всички искания и доводи на страните. С подробно и добре мотивираният си съдебен акт е приложил правилно нормативната уредба. Видно от доказателствата по делото е, че в случая за повечето от доставчиците се касае за непълнота на фактурите. Непълнотата на фактурата възпрепятства установяване съответствието й на действително извършена сделка, възможността за доказване реалността на доставката, респективно установяване настъпването на данъчното събитие, и е самостоятелно основание за отказ на право на данъчен кредит по тази фактура. За да се определи предмета на доставката и съдържанието на услугата преди всичко следва да се изхожда от съдържанието й. Необходимите реквизити на фактурата са задължително и изчерпателно уредени в чл. 114 от ЗДДС, който следва да бъде тълкуван и прилаган съгласно чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО и включва посочване на обхвата и естеството на предоставените услуги, както и датата на извършване или приключване на доставката на услуги. В решението си по дело С - 271/12 съдът на ЕС изрично е посочил, че правото на приспадане може да се откаже на данъчнозадължените лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение на последните след приемането на решението за отказ, е предоставена информация с цел доказване на действителното им извършване, естеството и стойността им. Въз основа анализ на т. 27 - 36 от това решение на СЕС, се обосновава аргумента, че изначалната непълнота на фактурата, /чиито параметри в настоящия случай са изчерпателно посочени в Директивата и ЗДДС/, препятства приспадането на ДДС /в този смисъл е приетото в т. 43 от решение по дело С-368/0/. Посочените изисквания към фактурата не са формални, а представляват такива по същество. Действително, от практиката на СЕС следва, че национална практика /мярка/, която основно подчинява признаването на определено данъчно предимство на спазването на формални задължения /каквото е изискването за фактуриране с определени параметри/, без да вземе предвид материалноправните изисквания, надхвърля необходимото за правилното събиране на данъка, освен когато нарушаването на формалните изисквания възпрепятства предоставянето на сигурно /решително/ доказателство за изпълнението на материалноправните изисквания - аргумент от решение на СЕС по дело С - 273/11. Именно последното е налице в изследвания случай, тъй като естеството на престацията до степен, която да я индивидуализира като точни параметри, не е установено в повечето от процесните фактури. В случая липсват и достатъчно допълващи документи, които да индивидуализират всички параметри на фактурираните услуги. Тази неяснота относно предмета на доставката не е преодоляна чрез достатъчно съпътстващи фактурата документи или представени такива от ревизираното лице, както до издаване на спорния ревизионен акт, така и в хода на обжалването му. Представените доказателства не съдържат в себе си конкретни данни, въз основа на които да се установи реалността на фактурираните услуги. Правилен се явява и допълнителния извод на съда, че по делото не са ангажирани достатъчно доказателства, че процесните услуги са осъществени именно от доставчиците на ревизираното дружество. Административният съд, съответно приходните органи, са се обосновали с фактите, установени при извършените насрещни проверки, документирани със съответните протоколи, че доставчиците и ревизираното лице не могат по категоричен начин да докажат, че такива сделки реално са извършени. Непълнотата им води до липса на информация за всички относими факти и обстоятелства, без наличието на която не би могло да се приеме, че събитията са се осъществили така, както са твърдени. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че констатираната липса на доказателства, които да свидетелстват за преминаване на процесните стоки в патримониума на ревизираното лице, означава, че стоките не са индивидуализирани, не е установено отделянето им от рода и прехвърляне на правото на собственост върху тях, респективно настъпването на данъчно събитие по смисъла на чл. 25 от ЗДДС. Същото се отнася и относно липсата на достоверни доказателства за извършване на спорните услуги по процесните фактури. По-голямата част от доставките са свързани с изработка на рекламни материали, като не са представени документи, които да посочат как са зададени параметрите на изработка. Не е без значение и че за осъществяването на фактурираните рекламни услуги се изисква специализирана техника, като не се установява доставчиците да притежават такава техника и съответната материално-техническа база. Не е установено доставчиците да са разполагали със собствени обекти, в които са осъществявали дейността си. Не са представени доказателства за наличието на съответни специалисти в дружествата-доставчици за извършване на този вид дейности. Във връзка с преценката на доказателствата касационният съдебен състав изцяло споделя подробно направения анализ и обоснованите изводи на административния съд и препраща към тях /чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК/.

С оглед правилно отказания данъчен кредит обоснован и законосъобразен е крайният извод на първоинстанционния съд, като е отхвърлил жалбата срещу РА и в частта му и по ЗКПО Правилно административният орган и съдът са приложили разпоредбата на чл. 26, т. 2 от ЗКПО като разходите относно ревизиращите доставки не са признати за данъчни цели. Липсата на изложени подробни мотиви в случая не е съществено процесуално нарушение, което да е основание за отмяна на обжалваното решение в тази му част и връщането му за ново разглеждане.

Предвид гореизложеното обжалваното съдебно решение е правилно постановено, не са налице сочените от касатора нарушения и затова следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 9 152. 17 лв. Възражението за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение е неоснователно, тъй като не надхвърля размера определен с Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и кореспондира с извършените процесуални действия.

Водим от горното и в този смисъл, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2436/13.04.2022 г. на Административен съд – София-град, постановено по адм. д. № 1244/2020 г. на същия съд.

ОСЪЖДА „Гама принт“ ООД, [ЕИК] със седалище и адрес на управление: гр. София, жк Лозенец, ул."Синчец" № 14, офис 2 да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение в размер на 9 152. 17 лв. за касационна съдебна инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ДИМИТЪР ПЪРВАНОВ

секретар:

Членове:

/п/ В. Ш. п/ МАРИЯ ТОДОРОВА