О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50002

[населено място], 04.01.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети ноември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1337 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото - ищцата К. В. Д. и ответника „Ю. Б. АД срещу решение № 10481 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 1727/2020 г. на Софийски апелативен съд.

Ищцата Д. обжалва решението в частите, в които е обезсилено първоинстанционното решение № 8671 от 18.12.2019 г., постановено по гр. д. № 12695/2016 г. на Софийски градски в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 143, т. 10 Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, по иска на Д. срещу „Ю. Б. АД, клаузата на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., и в които е отменено горепосоченото първоинстанционно решение, в частта, в която са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 и ал. 4 ЗЗД, по иска на Д. срещу „Б. Р. С. АД /последният към въззивното производство е преустановил съществуването си след преобразуване и вливане в „Ю. Б. АД/, клаузите на т. т. 4, 5, 6 и 7 от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл. 2, 3, 4, 5 и 7 от допълнителното споразумение от 11.04.2011 г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., като вместо това предявеният установителен иск на горепосоченото основание е отхвърлен.

Ответникът обжалва въззивното решение в частите, в които е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу „Ю. Б. АД и са признати за нищожни, като противоречащи на чл. 143, т. 10 ЗЗП, клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал. 1, чл. 23, ал.1 и чл. 23, ал.2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., както и „Ю. Б. АД е осъдено да заплати на К. В. Д., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 33Д, сумата 6 469. 01 швейцарски франка, платена без основание, съставляваща формираната в периода 11.07.2011 г. - 11.07.2016 г. разлика между размера на договорената възнаградителна лихва и заплатената такава, както и сумата 10 473. 23 евро - платени без основание курсови разлики в периода 11.07.2011 г. - 11.07.2016 г..

По касационната жалба на ищцата К. В. Д.:

Касаторът - ищца поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените установителни искове срещу двамата ответници да бъдат уважени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищцата релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Представлява ли новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД споразумение между кредитор и длъжник за разсрочване на погасяване на остатъка от дълга по договор за банков кредит, и необходимо ли е да се преценява във всеки конкретен случай намерение у страните за новиране на дълга /animus novandi/, след като изрично не са заявявали намерение за новиране?”; 2. „Изменението на договора по отношение на размера на вноските по договор за ипотечен кредит и сроковете за плащане, което не погасява задължението на кредитополучателя по първоначално сключения договор за ипотечен кредит, има ли характер на новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД?“; 3.“При тълкуване на анекси към договор за ипотечен кредит, следва ли съдът по тълкувателен път да индикира за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД?“. Поддържа, че по горепосочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на Второ т. о.; решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на Второ т. о.; решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на Първо т. о.; решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483814 на Второ т. о.; решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на Първо т. о.; решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на Второ т. о.; решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на Първо т. о. и решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на Първо т. о..

Позовава се и на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК ­- противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, като формулира следните въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът служебно да се произнесе, относно неравноправния характер на клауза и да постанови нейната нищожност, когато са налице необходимите за това правни или фактически основания за това?“ и 2. „Длъжен ли е съда, разглеждащ делото по същество, когато констатира наличие на тези обстоятелства да уведоми страните?“. Счита, че въззивното решение е в противоречие с решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Penzugyi Lizing, C-137/08, решение от 14 юни 2012 г. по дело Вanko Espanol de Credito, С-618/10, решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, С-243/08. Посочва, че според решение по дело С-243/08 на СЕС: „Националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Когато счете такава клауза за неравноправна, той не я прилага“. Националният съд е длъжен да преценява служебно неравноправния характер на договорна клауза, която попада в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993 г., и по този начин да компенсира съществуващата между потребителя и продавача или доставчика неравнопоставеност /решение по дело VB Penzugyi Lizing, C-137/08, т. 49 и решение по дело Вanko Espanol de Credito, С-618/10/. Твърди, че чл. 7, ал. 2 от процесния договор съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 18 ЗЗП, защото е във вреда на потребителя, като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, ограничавайки правата на потребителя, произтичащи от закон. Според т. 2 от решение по дело С-397/11 СЕС, чл. 6, пар.1 Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителят да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. В т. 1 е изведено, че национална юрисдикция, сезирана в качеството й на въззивна инстанция, със спор относно валидността на клаузи, включени в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, има правомощието, според вътрешните процесуални норми, да разгледа всяко основание за нищожност, което ясно следва от представените пред първата инстанция обстоятелства, като трябва да направи служебна преценка на неравноправния характер на клаузите. Посочва също, че същевременно в т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08 и т. 46 по дело № С -618/10 на СЕС, с оглед принципите на равностойност и ефективност, е предвидено че определените във вътрешния правен ред на държавите - членки процесуални правила, относно въззивните производства не трябва да са по - неблагоприятни от прилаганите към подобни вътрешни положения, нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правата на реда на Съюза. В т. 1 по дело С-472-11 на СЕС е прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния характер на договорна клауза, националният съд, който е направил служебно тази констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. Според ищцата клаузата подлежи на преценка за неравноправност, съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 и чл. 145, ал. 1 вр. с чл. 143, т. 18 ЗЗП. З., като не е изпълнил задълженията си при проверка за неравноправност на клауза в потребителски договор, които произтичат от задължителните указания на СЕС по тълкуване на Директива 93/13, САС е постановил неправилен съдебен акт, чието касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК.

Ответникът по тази касационна жалба „Ю. Б. АД депозира писмен отговор в срок, в който излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски.

По касационната жалба на ответника „Ю. Б. АД:

Касаторът - ответник поддържа, че въззивно решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, като моли то да бъде отменено.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и какви са доказателствата в тази насока?“; 2. „Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 35 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 27 години от договора за кредит?“; 3. „Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем, с какви средства е погасяван кредита?“; 4. „Счита ли се за допълнителна услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита?“, и 5. „Счита ли се, че след като потребител не се е отказал да сключи (подпише) договора, то той по този начин изразява волята си, че не иска да влияе на договорните клаузи и ги приема, независимо дали договорът е съставен предварително от търговеца?“. Извън посочването на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът – ответник не е изложил каквито и да било обстоятелства досежно допълнително основание за допускане на касационния контрол.

Ответникът по тази касационна жалба - К. В. Д. депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, т. е. те са допустими.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че страните са обвързани от валидно правоотношение по договор за кредит № HL 40738 от 24.09.2008 г., обезпечен с договорна ипотека, за покупка на жилище, по силата на който банката – ответник е предоставила на ищцата К. Д. кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 74 000 евро. Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ на „Юробанк И Еф Д. Б. АД за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1 пункт /чл. 3.1 от договора/. Постигнали са съгласие действащият БЛП на БПБ да не подлежи на договаряне и промените в него да стават незабавно задължителни за страните, без договорените надбавки да се променят /чл. 3.5 от договора/. В чл. 6.2 от договора е установено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. САС е намерил за установено, че между ищцата и втория ответник „Б. Р. С. АД /който към момента на провеждане на въззивния процес е преустановил съществуването си, в резултат на преобразуване чрез вливане в ,,Ю. Б. АД/ са сключени две допълнителни споразумения - съответно на 23.03.2009 г. и на 11.04.2011 г., с които е уговорено преструктурирането на кредита, чрез включването на изтекли лихви към главницата.

Въззивният съд е счел, че процесният договор за кредит се регламентира от ЗЗП, доколкото ищцата е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, а ответникът – кредитодател е търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 ДР ЗЗП. За да постанови обжалвания акт, съдът е намерил, че в частта, с която се прогласява за нищожна клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора за кредит, като противоречаща на чл. 143, т. 10 ЗЗП, решението е недопустимо поради незачетено от съда изявление за оттегляне на иска /л. 80 от първоинстанционното дело/. По отношение на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит е счел, че не са ангажирани доказателства, от които по безспорен начин да се установи, че на ищцата е предоставена информация за чуждестранната валута, в която е отпуснат и е договорено да се погасява кредитът; възможността от настъпване на промени в курса при сътресения и инфлации, и последиците от това. Направен е извод, че ищцата е поела съществен икономически риск, без банката да й е предоставила информация за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението й. Банката не е пояснила на потребителя, че кредитиране в швейцарски франкове е високорисково за лице, което получава доходите си в друга валута. Предвид липсата на предоставяне по ясен и разбираем за потребителя начин на съществените условия на сключения договор и констатираното значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя, въззивният съд е заключил, че процесните клаузи са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожни като такива. На същото основание е прогласил за нищожна и клаузата на чл. 12 от договора, с която е предвидена едностранна възможност за едностранна промяна, от страна на банката, без предварително заложени критерии, на вида и размера на лихвите по кредита и банковите такси, дължими за използване на предоставения финансов ресурс. Освен това в договора липсват указания за методиката за изменение на лихвения процент, не са конкретизирани вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, както и в изпълнение на националната юрисдикция на задължението й да възстанови правата на потребителя, съдът е приел, че сумата, заплатена, вследствие на промяна във валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на основание и следва да бъде присъдена на ищцата, при което предявените осъдителни искове са уважени за сумите 6 469. 01 швейцарски франка и 10 473. 23 евро.

По отношение на сключените допълнителни споразумения към договора за кредит от 23.03.2009 г. и 11.04.2011 г., САС е счел, че те засягат кредитодателя, размера на вноските, договорната лихва и сроковете за плащане, поради което по същество се явяват субективна активна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД и са в съответствие с регламентираната от чл. 9 33Д договорна свобода, в резултат на което предявените искове срещу „Б. Р. С. АД за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД на тези процесни клаузи от процесните допълнителни споразумения са отхвърлени като неоснователни.

По основанията за допускане на касационното обжалване:

По касационната жалба на К. В. Д.:

В изложението за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на ищцата са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК.

Поставените от ищцата в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси не осъществяват изискуемото общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не са от значение за изхода на конкретния правен спор, тъй като т. н. допълнителните споразумения са сключени между ищцата и „Б. Р. С. АД, като в тях не е участвала банката – кредитодател. Освен това наличието или не на новация на стария кредитен дълг към банката – ответник не е в състояние да отнеме задължението на съда, вкл. по служебен почин, да се произнесе по наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор, какъвто съставляват и т. н. процесни допълнителни споразумения, какъвто всъщност е предмета на предявените установителни искове срещу първоначалните двама ответника, слели се в един в хода на въззивното производство. Поради това по тези въпроси не следва да бъде допускано исканото касационно обжалване на въззивния акт.

От поставените от ищцата в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК въпроси може да се обобщи и преформулира един правен въпрос от значение за изхода по установителните искове за нищожност на потребителски договор поради наличие на неравноправни клаузи, който касае задължението на съда да се произнесе по предявен иск или наведено възражение, а при липса на такива – по служебен почин, относно неравноправния характер на клауза в потребителски договор, регламентиран от ЗЗП, и да я прогласи за нищожна при изискуемите правни и фактически основания за това. Този въпрос е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваната от ищцата част от въззивното решение. Предметът на спора е именно установяване нищожността на клаузи от процесния договор за кредит и от процесните допълнителни споразумения, но въпреки това съдът не е изложил мотиви по него, отхвърляйки предявените установителни искове, приемайки, че е приложим чл. 9 ЗЗД за свобода на договарянето. По правния въпрос е налична практика на СЕС, цитирана в изложението към касационната жалба на ищцата, както и по – горе в настоящото определение, с която обжалваният съдебен акт не е съобразен. Поради това следва да бъде допуснат искания касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК по горепосочения правен въпрос.

По касационната жалба на „Ю. Б. АД:

В изложението за допускане на касационното обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Първият поставен въпрос, касаещ наличието на способност от страна на банката да прогнозира за 35 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита, не е правен, а фактически въпрос – за обстоятелство с правно значение по делото, а не за решаващ правен извод. На този въпрос може да бъде отговорено при разглеждане на спора по същество в производство по чл. 290 ГПК, но не и в производство по чл. 288 ГПК по предварителна селекция на касационните жалби, каквото е настоящото. Този въпрос не е правен, поради което не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а и не е осъществено наведеното бланкетно допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото е формирана безпротиворечива съдебна практика досежно банковите кредити, отпуснати на потребителите в различна валута от договорената в швейцарски франкове / решение № 295/22.02.2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, II т. о, решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. №1766/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. №1392/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 155/24.01.2020 г. по т. д. №2561/2018 г. на ВКС, II т. о./.

Вторият поставен въпрос, касаещ периода, върху който следва да бъде преценяван валутният риск, не е обуславящ за изхода на спора, доколкото същият не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на делото. За да постанови обжалваното решение и да признае процесните клаузи на сключения договор за кредит за нищожни, въззивният съд е приел, че от страна на банката не са ангажирани доказателства, от които по безспорен начин да се установи, че на ищцата е представена информация за чуждестранната валута, възможността от настъпване на промени в курса при сътресения и инфлации и последиците от това. Въпросът същевременно представлява довод за неправилност на процесното решение, който не подлежи на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Освен това за него важи изложеното по - горе досежно неосъществяване на релевираното бланкетно допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Третият поставен въпрос, относно наличието или не на задължение на въззивния съд да изясни какви са били доходите на кредитополучателя, за да се изведе извод с какви средства е погасяван кредита, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е без значение за крайния изход на конкретния спор, доколкото касае ирелевантно спрямо неравноправността на клаузи в потребителски договор обстоятелство, поради което не е включен в предмета на делото и затова не е обсъждан във въззивното решение. По този въпрос не са осъществени нито общото, нито допълнителното основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изложеното досежно третия въпрос на касатора се отнася и до поставения негов четвърти въпрос, касаещ това дали се счита за допълнителна услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита. Четвъртият въпрос не е обуславящ за изхода на конкретното дело. Той не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, не би се стигнало до друг краен резултат по спора.

Последният пети въпрос също не е правен и не е обуславящ за решаващите правни изводи по установителните искове за нищожност на клаузи от процесния договор поради тяхната неравноправност. Договорите за банков кредит, по които една от страните е потребител по смисъла на ЗЗП, именно защото е сключен /подписан/ от страните, подлежи на изследване за наличието или не на неравноправни за потребителя клаузи, вкл. по служебен почин на съда. Именно това е смисълът на регламентацията в ЗЗП досежно неравноправността на клаузите в него, съобразена с правото на ЕС и практиката на СЕС. И спрямо този въпрос не са налице общото и допълнително основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

С оглед гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационен контрол досежно обжалваната от ответника част от въззивното решение.

Ищцата има право на сторените разноски по касационната жалба на ответника, която не се допуска до касационен контрол, но тъй като по делото не са представени доказателства за направени разноски от ищцата по тази жалба, такива не й се присъждат.

На основание гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10481 от 22.07.2021 г. по в. гр. д. № 1727/2020 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от ищцата К. В. Д. негова част.

УКАЗВА на ищцата Д. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 300 лева, като при неизпълнение в срок, касационната й жалба ще бъде върната.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10481 от 22.07.2021 г. по в. гр. д. № 1727/2020 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната от ответника „Ю. Б. АД негова част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: