Р Е Ш Е Н И Е

№ 50001

София, 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и пети януари, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Е. Т.

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при секретаря Р. И. като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1337 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата К. В. Д. срещу решение № 10481 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 1727/2020 г. на Софийски апелативен съд в частите му, в които е обезсилено първоинстанционното решение № 8671 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 12695/2016 г. на Софийски градски в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 143, т. 10 Закона за защита на потребителите (ЗЗП), по иска на Д. срещу „Ю. Б. АД, клаузата на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., и в които е отменено горепосоченото първоинстанционно решение, в частта, в която са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 и ал. 4 ЗЗД, по иска на Д. срещу „Б. Р. С. АД (последният към въззивното производство е преустановил съществуването си след преобразуване и вливане в „Ю. Б. АД), клаузите на т. т. 4, 5, 6 и 7 от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл. 2, 3, 4, 5 и 7 от допълнително споразумение от 11.04.2011 г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., като вместо това предявените установителни искове на горепосоченото основание са отхвърлени като неоснователни.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен направеният извод, че процесните допълнителни споразумения съставляват субективна активна новация и поради това като непритежаващи характеристиките на потребителски договор, спрямо тях е приложима договорната свобода по смисъла на чл. 9 ЗЗД, непозволяваща на съда да се произнася по нищожността (неравноправността) на техни клаузи. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и вместо него - постановено ново решение, с което предявените установителни искове, имащи за предмет нищожността на клаузи от процесните допулнителни споразумения, да бъдат уважени. В пледоарията по същество пред касационната инстанация при същите доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, моли делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – „Ю. Б. АД я оспорва като неоснователна, като моли атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно. В пледоарията по същество пред касационния съд поддържа, че въззивният съд не е изследвал всички релевантни по казуса обстоятелства, вкл. дали оспорените договорни клаузи са индивидуално уговорени или не, поради което моли делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

С определение № 50002 от 04.01.2023 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в горепосочената обжалвана от ищцата част, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК, по правния въпрос за задължението на съда да се произнесе по предявен иск или наведено възражение, а при липса на такива – по служебен почин, относно неравноправния характер на клауза в потребителски договор, регламентиран от ЗЗП, и да я прогласи за нищожна при изискуемите правни и фактически основания за това. По този въпрос е формирана трайна практика на ВКС (решение № 87/16.11.2020 г. по. т. д. № 2165/2019, І т. о., решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т. о., решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г., ІІ т. о. и др. ), въз основа на задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на общностното право (Директива № 93/13/ЕИО),измежду която цитираните от касатора решения на СЕС в касационната му жалба. Според последната съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. Възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, като ограниченията на чл. 266 ГПК не се прилагат. Когато неравноправен характер на клауза в потребителски договор е констатиран служебно от ВКС за първи път в производството по чл. 290 ГПК, делото се връща на въззивния съд за ново разглеждане с оглед гарантиране правото на защита на страните да изразят становище и представят доказателства. Щом е налице задължение за решаващия съд да следи служебно за неравноправни клаузи в потребителски договори, несъмнено при предявен установителен иск за прогласяване на нищожност с такъв предмет и при предявено възражение с такъв предмет, той дължи произнасяне по тях. Непроизнасянето му е в грубо нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес и съставлява отказ от правосъдие.

По съществото на касационната жалба:

Предмет на настоящото касационно производство са установителни искове с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузи от потребителски договор поради тяхната неравноправност.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че страните са обвързани от валидно правоотношение по договор за кредит № HL 40738 от 24.09.2008 г., обезпечен с договорна ипотека, за покупка на жилище, по силата на който банката – ответник е предоставила на ищцата К. Д. кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 74 000 евро. Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент (БЛП) на „Юробанк И Еф Д. Б. АД за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1 пункт (чл. 3.1 от договора). Постигнали са съгласие действащият БЛП на БПБ да не подлежи на договаряне и промените в него да стават незабавно задължителни за страните, без договорените надбавки да се променят (чл. 3.5 от договора). В чл. 6.2 от договора е установено, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен - швейцарски франкове. САС е намерил за установено, че между ищцата и втория ответник „Б. Р. С. АД (който към момента на провеждане на въззивния процес е преустановил съществуването си, в резултат на преобразуване чрез вливане в ,,Ю. Б. АД) са сключени две допълнителни споразумения - съответно на 23.03.2009 г. и на 11.04.2011 г., с които е уговорено преструктурирането на кредита, чрез включването на изтекли лихви към главницата.

Въззивният съд е счел, че процесният договор за кредит се регламентира от ЗЗП, доколкото ищцата е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 ДР ЗЗП, а ответникът – кредитодател е търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 ДР ЗЗП. За да постанови обжалвания акт, съдът е намерил, че в частта, с която се прогласява за нищожна клаузата на чл. 7, ал. 2 от договора за кредит, като противоречаща на чл. 143, т. 10 ЗЗП, решението е недопустимо поради незачетено от съда изявление за оттегляне на иска (л. 80 от първоинстанционното дело). По отношение на клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит е счел, че не са ангажирани доказателства, от които по безспорен начин да се установи, че на ищцата е предоставена информация за чуждестранната валута, в която е отпуснат и е договорено да се погасява кредитът; възможността от настъпване на промени в курса при сътресения и инфлации, и последиците от това. Направен е извод, че ищцата е поела съществен икономически риск, без банката да й е предоставила информация за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението й. Банката не е пояснила на потребителя, че кредитиране в швейцарски франкове е високорисково за лице, което получава доходите си в друга валута. Предвид липсата на предоставяне по ясен и разбираем за потребителя начин на съществените условия на сключения договор и констатираното значително неравновесие между правата и задълженията на страните във вреда на потребителя, въззивният съд е заключил, че процесните клаузи са неравноправни и съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП – нищожни като такива. На същото основание е прогласил за нищожна и клаузата на чл. 12 от договора, с която е предвидена едностранна възможност за едностранна промяна, от страна на банката, без предварително заложени критерии, на вида и размера на лихвите по кредита и банковите такси, дължими за използване на предоставения финансов ресурс. Освен това в договора липсват указания за методиката за изменение на лихвения процент, не са конкретизирани вида, количествените изражения и относителната тежест на отделните компоненти. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, както и в изпълнение на националната юрисдикция на задължението й да възстанови правата на потребителя, съдът е приел, че сумата, заплатена, вследствие на промяна във валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на основание и следва да бъде присъдена на ищцата, при което предявените осъдителни искове са уважени за сумите 6 469. 01 швейцарски франка и 10 473. 23 евро.

Въззивното решение в частта, в която са уважени установителните искове за нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит, с изключение на клаузата на чл. 7, ал. 2, и са уважени осъдителните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

По отношение на сключените допълнителни споразумения към договора за кредит от 23.03.2009 г. и 11.04.2011 г., САС е счел, че те засягат кредитодателя, размера на вноските, договорната лихва и сроковете за плащане, поради което по същество се явяват субективна активна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД и са в съответствие с регламентираната от чл. 9 33Д договорна свобода, в резултат на което е отхвъърлил като неоснователни предявените искове срещу „Б. Р. С. АД за нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с ал. 4 ЗЗД на тези процесни клаузи от процесните допълнителни споразумения. В тази част въззивното решение, допуснато до касационен контрол, е постановено при съществено нарушение на процесуалния закон и в нарушение на приложими императивни материалноправни норми, поради което подлежи на касиране.

В нарушение на принципа на диспозитивното начало въззивният съд не се е произнесъл по предявените искове с правни основания чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. с ал. 4 ЗЗД досежно атакуваните клаузи от процесните допълнителни споразумения, игнорирайки потребителския характер на процесния договор, част от който са и допълнителните споразумения към него, без да изложи каквито и да било фактически и правни мотиви по съществото на спора по тези искове. Не са такива изводите за осъществена пасивна активна новация с допълнителните споразумения и за приложимостта на чл. 9 ЗЗД. Дори да е осъществена, какъвто извод касационната инстанция не може да направи от наличните доказателства, новацията на стария кредитен дълг към банката – ответник не е в състояние да отнеме задължението на съда, вкл. по служебен почин, да се произнесе по наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор, неразделна част от който съставляват и т. н. процесни допълнителни споразумения, с които той се преструктурира, запазвайки характеристиките си на потребителски такъв. Липсва произнасяне и по други наведени основания за нищожност на процесните клаузи от допълнителните споразумения поради противоречие със закона, извън тяхната неравноправност. Неразглеждането и непроизнасянето по горепосочените установителни искове, съставляващи част от предмета на спора, от въззивния съд не може да бъде отстранено от касационната инстанция, която не може да замести въззивната инстанция и по този начин да лиши страните от правото им на триинстанционен контрол на съдебното решение. Поради осъществения на практика от апелативния съд отказ от правосъдие досежно исковете за нищожност на клаузи от процесните допълнителни споразумения, въззивното решение в тази му обжалвана част, следва да бъде отменено като неправилно и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Същото се отнася и до въззивното решение, с което е обезсилено първоинстанционното решение в частта му по иска за нищожност на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г. поради изявление за оттегляне на иска. Такова оттегляне на иска по смисъла на чл. 232 ГПК не е направено по недвусмислен начин от ищцата, доколкото тя е поддържала този си иск и след изявлението на л. 80 от първоинстанционното дело, поради което и съдът не е прекратил производството по него, а го е включил в изготвения доклад по смисъла на чл. 140 ГПК, предявен на страните, без възражения от тяхна страна. Тъй като липсва валидно оттегляне на горепосочения установителен иск и не е осъществено валидно десезиране на съда от разглеждането му, въззивният съдебен акт, с който е обезсилен първоинстанционният в тази част е неправилен, постановен при съществено нарушение на процесуалния закон, което не може да бъде поправено от касациония съд по изложените по-горе съображения.

При повторното разглеждане на делото, съгласно чл. 294, ал. 1 ГПК, въззивната инстанция следва да съобрази приложимата практика на ВКС и на СЕС, вкл. решението на СЕС от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, като при необходимост събере допълнителни доказателства и изслуша страните по въпроси от значение за изхода на спора. Следва да бъдат присъдени и разноските, сторени в настоящото производство, на основание чл. 294, ал. 2 ГПК.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 10481 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 1727/2020 г. на Софийски апелативен съд в частите му, в които е обезсилено първоинстанционното решение № 8671 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 12695/2016 г. на Софийски градски в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 143, т. 10 ЗЗП, по иска на К. В. Д. срещу „Ю. Б. АД, клаузата на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., и в частите му, в които е отменено горепосоченото първоинстанционно решение, в частта, в която са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 вр. с ал. 4 ЗЗД, по иска на К. В. Д. срещу „Б. Р. С. АД с универсален правоприемник „Ю. Б. АД, клаузите на т. т. 4, 5, 6 и 7 от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл. 2, 3, 4, 5 и 7 от допълнително споразумение от 11.04.2011 г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., като вместо това предявените установителни искове на горепосоченото основание са отхвърлени като неоснователни.

ВРЪЩА делото в отменената част за ново разглеждане от друг въззивен състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: