10О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2343
[населено място], 28.08.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: Д. Д.
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 331 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 737/30.11.2023 г. по в. т. д. № 786/2023 г. на Апелативен съд София, с което e потвърдено решение № 19/28.06.2023 г. по т. д. № 68/2022 г. на Окръжен съд Монтана за отхвърляне на предявените от [община] срещу „Мир 8“ АД /н./, „Мир БГ“ АД, „Мир П“ ЕООД, „Мир Ж“ ЕООД, „Фургони“ ЕООД и „Мир БРВ“ ЕООД искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване недействителността на спогодба, сключена между ответниците и обективирана в протокол от 13.01.2022 г. по т. д. № 243/2020 г. на Окръжен съд Монтана, за признаване право на собственост на „Мир 8“ АД /н./ на недвижими имоти, част от капитала на „Мир П“ ЕООД, „Мир Ж“ ЕООД, „Фургони“ ЕООД, и евентуално съединени с него искове с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК.
В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че с обжалваното решение съдът неправилно е приложил материалния закон, приемайки, че по делото липсват доказателства синдикът на „Мир 8“ АД /н./ да е знаел за данъчните задължения на „Мир П“ ЕООД, „Мир Ж“ ЕООД, „Фургони“ ЕООД. Според касатора намерението за увреждане у лицето, с което длъжникът договоря, не е елемент на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и не води до неговата неоснователност. Съдът не е отчел, че разпоредбата на чл. 216, ал. 1 ДОПК е специална по отношение на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Неправилен е и изводът на съда, че аргументите за изтекла погасителна давност в полза на длъжниците са относими към валидността на процесната спогодба, т. е. априори изключват обявяване на относителна недействителност, доколкото тя изисква валиден акт. Съдът се е произнесъл и в противоречие с разпоредбите на материалния закон и в частност – чл. 26 ЗЗД, чл. 120 ЗЗД и чл. 84 ЗС. Според касатора безспорно установеното в производството доказва категорично, че при сключване на спогодбата дружествата са знаели, че действията /бездействията/ им са от естество да увредят публичния взискател. Анализът на хронологията на събитията установява, че към датата на предявяване на иска по т. д. № 243/2020 г. на Окръжен съд Монтана в полза на „М. Е. ЕООД, „Мир П“ ЕООД, „Мир Ж“ ЕООД, „Фургони“ ЕООД и „Мир БРВ“ ЕООД е изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Липсата на възражение в тази насока в хода на производството, в което е сключена процесната спогодба, е съществена индиция за намерението на „Мир П“ ЕООД, „Мир Ж“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД да избегнат плащане на установени публични задължения, с което да увредят публичния взискател. Отделно от това, от касатора се релевират нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е информирал страните, че ще разгледа нищожността на спогодбата като по този начин се е отклонил от принципа на състезателното начало, закрепен с чл. 8 ГПК, и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което води до неправилност на въззивното решение. Заявяват се и оплаквания за липса на мотиви относно предявените в условията на евентуалност искове по чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК, както и за необоснованост на въззивното решение в тази част, тъй като по тези претенции съдът е излязъл извън рамките на формалната логика като е приел, че спогодбата има възмезден характер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, които според касатора са обусловили правните изводи на въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно:
1.„Включва ли фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК намерение за увреждане у лицето, с което публичният длъжник е договарял и подлежи ли същото на доказване?“
2. „Необходимо ли е намерението за увреждане у лицето, с което публичният длъжник е договарял, да се установи по делото, за да се приеме искът по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за основателен, или е достатъчно да бъде доказано намерението за увреждане на длъжника?“
3. „Елемент ли е от фактическия състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК намерението за увреждане на лицето, с което длъжникът е договарял?“
4.„Какво е съдържанието на „намерението за увреждане“ по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и равнозначно ли е същото на специалната цел за увреждане по чл. 135, ал. 3 ЗЗД?“
5.„Прилагат ли се субсидиарно разпоредбите на чл. 135 ЗЗД в хипотезите на чл. 216, ал. 1 ДОПК?“
6.„Какъв е порокът на съдебна спогодба с предмет разпореждане с вещни права върху недвижими имоти, при която страната отчуждител е разполагала с правопогасяващо възражение, но не е релевирала същото в хода на производството, в което спогодбата е одобрена от съда?“
7.„Възмездна ли е съдебна спогодба, сключена от повече от един ответник в производството, при която една част от ответниците престират без да получат насрещна престация, а друга част от ответиците запазват притежавани от тях права без да престрират? Ако, да - в какво се изразява престацията, която ответници получават, съответно - какво престира ищецът?“
8.„Длъжен ли е въззивният съд да информира страните преди устните състезания във въззивната инстанция, че ще разгледа служебно въпроса за нищожността на правен акт, който има пряко отношение за изхода на спора?“
9.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на съдебното решение всички доводи и оплаквания, направени във въззивната жалба?“
Относно първите пет въпроса се твърди отклонение от практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 69/2012 г. по т. д .№ 534/2011 г. на I т. о., решение № 84/2020 г. по т. д. № 601/2019 г. на II т. о., решение № 27/2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на II т. о. Относно шести и седми въпрос се заявява, че са от значение за развитие на правото, а последните два въпроса са разрешени в отклонение от практика на касационната инстанция.
От ответниците „Мир БГ“ АД, „Мир Ж“ ЕООД, „Мир П“ ЕООД, „Мир БРВ“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД е подаден общ отговор на касационната жалба, с който се оспорва нейната основателност. Прави се позоваване на приетото в решение № 436/2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на III г. о., ВКС. Заявява се становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до контрол по същество от касационната инстанция. Претендира се присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.
Производството е образувано по претенции с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и при евентуалност съединени с тях претенции с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК. За да потвърди отхвърлителното решение на първоинстанционния съд, съставът на Апелативен съд София е приел за безспорно установени между страните следните обстоятелства: с решение от 7.01.2009 г. по т. д. № 158/2008 г. на Окръжен съд – Монтана, обявено в ТР на 13.01.2009 г., на основание чл. 632 ТЗ по искане на длъжника „Мир 8“ АД е открито производство по несъстоятелност и дружеството е обявено в несъстоятелност, а производството е спряно; с решението е допуснато налагане на възбрана и запор върху имуществото на дружеството, което е отразено в ТР; при осъществен инстанционен контрол съдебното решение е обезсилено и делото върнато за ново разглеждане на друг състав на съда; при новото разглеждане с решение от 19.10.2009 г. по т. д. № 148/2009 г. на Окръжен съд – Монтана, обявено в ТР на 28.10.2009 г., на основание чл. 632 ТЗ е открито производство по несъстоятелност и дружеството е обявено в несъстоятелност, а производството е спряно; с решение от 4.01.2011 г. производството е възобновено; с обявяване на решението от 19.10.2009 г. в ТР на 28.10.2009 г. са заличени вписаните въз основа на предходното решение по чл. 632 ТЗ обща възбрана и запор, а нови обезпечителни мерки не са вписани; на 19.10.2010 г. по пощата е подадена искова молба и образувано т. д. № 33/2011 г. на ОС Монтана с предмет искове по чл. 647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД, заявени от кредитора „Майнинг“ ООД срещу „Мир 8“ АД, „Мир БГ“ АД и С. Ц. Ц., насочени срещу извършена от „Мир 8“ АД непарична вноска /учредителен апорт/ в капитала на „Мир БГ“ АД, вписана в ТР на 21.03.2007 г., с предмет недвижими имоти в [населено място] и движими вещи на обща стойност 16 391 602 лв., срещу която са записани 495 бр. акции на приносител с номинална стойност 100 лв. за акция; липса на вписване в имотния регистър на исковата молба по конститутивните искове; с решение от 10.02.2012 г. по т. д. № 33/2011 г. на ОС Монтана исковете по чл. 647 ТЗ са отхвърлени; с решение от 19.02.2015 г. на САС е обезсилено решението от 10.02.2012 г. на окръжния съд и делото е върнато за ново разглеждане с указания за конституиране като съищец на синдика на „Мир 8“ АД; при новото разглеждане е образувано т. д. № 67/2015 г. на ОС Монтана, в хода на което е конституиран като съищец синдикът на „Мир 8“ АД, а с определение от 28.09.2016 г. е допуснато заместване на първоначалния ищец „Майнинг“ ООД с цесионера „М. М. ЕООД; с решение от 7.12.2017 г. по т. д. № 67/2015 г. на ОС Монтана са отхвърлени предявените искове по чл. 647 ТЗ и чл. 135 ЗЗД и това решение е отменено с влязло в сила решение от 16.04.2020 г. по т. д. № 3891/2018 г. на САС в частта относно иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, който е уважен и апортната вноска е обявена за недействителна спрямо кредиторите на несъстоятелността на „Мир 8“ АД, а в частта относно евентуалния иск по чл. 135 ЗЗД решението е обезсилено; междувременно дружеството „Мир БГ“ АД е апортирало част от имотите, предмет на предявените искове, в капитала на новоучредени дъщерни дружества - „М. Е. ЕООД, „Мир – Ж“ ЕООД, „Мир – П“ ЕООД, „Мир – БРВ“ ЕООД, „Фургони“ ЕООД; с искова молба от 12.11.2020 г., вписана на 1.02.2022 г., по която е образувано т. д. № 243/2020 г. на ОС Монтана, синдикът на „Мир 8“ АД /в несъстоятелност/ е предявил срещу „Мир БГ“ АД, „М. Е. ЕООД, „Мир – Ж“ ЕООД, „Мир – П“ ЕООД, „Мир – БРВ“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД иск по чл. 649, ал. 2 ТЗ /с посочена правна квалификация – по чл. 108 ЗС/ за предаване в масата на несъстоятелността на описаните имоти; с нотариален акт № 124/8.06.2022 г., том ІV, рег. № 5131, нот. д. № 360/2022 г. „Мир – БРВ“ ЕООД е продал на „Танкови М“ ООД апортирания в капитала му поземлен имот и построените в него сгради; с протокол от 13.01.2022 г. по т. д. № 243/2020 г. на ОС Монтана е одобрена съдебна спогодба, сключена между ищеца „Мир 8“ АД /в несъстоятелност/ и ответниците „Мир БГ“ АД, „Мир – Ж“ ЕООД, „Мир – П“ ЕООД, „Мир – БРВ“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД, с която е прието за установено, че „Мир 8“ АД е собственик апортираните в „Мир – Ж“ ЕООД, „Мир – П“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД имоти, като дружествата се задължават да предадат владението им на „Мир 8“ АД в 1-седмичен срок от одобряване на спогодбата; със същата спогодба е постигнато съгласие ответникът „Мир – БРВ“ ЕООД да запази собствеността на апортирания в негова полза поземлен имот и построените в него сгради; след одобряване на спогодбата съдебното производство е прекратено спрямо участващите в нея ответници, като е продължило само спрямо неучастващия ответник „М. Е. ЕООД, спрямо когото искът /квалифициран по чл. 108 ЗС/ е бил уважен с влязло в сила решение; с акт за установяване на задължение по декларация № 1850/9.07.2021 г. са установени спрямо „Мир – П“ ЕООД публични задължения към [община] за данък недвижими имоти и ТБО за периода 2016 – 2020 г. в общ размер на 8 742,02 лв. и лихви за забава в размер на 2 147,69 лв. към 9.07.2021 г.; с акт за установяване на задължение по декларация № 1795/23.06.2021 г. са установени спрямо „Мир – Ж“ ЕООД публични задължения към [община] за данък недвижими имоти и ТБО за периода 2016 – 2020 г. в общ размер на 79 447,67 лв. и лихви за забава в размер на 21 486,84 лв. към 23.06.2021 г.; с акт за установяване на задължение по декларация № 1852/9.07.2021 г. са установени спрямо „Фургони“ ЕООД публични задължения към [община] за данък недвижими имоти и ТБО за 2020 г. в общ размер на 2 489,35 лв. и лихви за забава в размер на 223,51 лв. към 9.07.2021 г.; с акт за установяване на задължение по декларация № 1849/9.07.2021 г. са установени спрямо „Мир – БРВ“ ЕООД публични задължения към [община] за данък недвижими имоти и ТБО за периода 2016 – 2020 г. в общ размер на 9 205,78 лв. и лихви за забава в размер на 4 2 521,62 лв. към 9.07.2021 г., като видно от поставения щемпел върху този акт образуваното изп. производство по него е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК на 23.11.2021 г., т. е. по искане на взискателя. При горните факти въззивният съд е счел за спорен между страните правният въпрос дали са налице предпоставките за обявяване спрямо ищеца на недействителността на съдебната спогодба от 13.01.2022 г., сключена по т. д. № 243/2020 г. на ОС Монтана.
В мотивите на въззивното решение съставът на апелативния съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Отделно от това, е изложил и собствени допълнителни съображения, като е формирал извод за неоснователност на предявените искове. Изяснил е правната природа на иска по чл. 216 ДОПК и посочил приликите и отликите с иска по чл. 135 ЗЗД. Акцентирал е, че съставите на чл. 216 ДОПК не изискват субективното отношение на участниците по атакуваната сделка /с изключение на хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК/. Изяснил е, че чрез иск по чл. 135 ЗЗД може да бъде атакувано и увреждащо кредитора съдебно решение, постановено в резултат на симулативен процес между длъжника и трето лице, а следователно и сключена съдебна спогодба. За да бъде уважен отменителен иск /вкл. по чл. 216 ДОПК/ с предмет съдебна спогодба, тя не трябва да страда от порок, който да води до нейната нищожност, унищожаемост или разваляне. При тези предварителни бележки съдът е констатирал наличието на активна материалноправна легитимацията в полза на общината, произтичаща от качеството й на кредитор на публичните вземания за местни данъци и такси, установени по надлежния ред спрямо ответниците. Доколкото спогодбата е сключена и завършена като фактически състав след датите на издаване и влизане в сила на актовете за установяване на задълженията по ЗМДТ, съдът е счел, че са спазени темпоралните рамки, регламентирани от чл. 216, ал. 1 ДОПК. Съобразил е, че част от изтъкнатите от ищеца обстоятелства са относими към валидността на процесната съдебна спогодба, т. е. априори изключват обявяване на относителна недействителност, доколкото тя изисква валиден акт. По-конкретно това са всички доводи, с които се оспорва съществуването на признатото със спогодбата право по чл. 108 ЗС в полза на „Мир 8“ АД поради това, че решението по чл. 647 ТЗ касае само апорта, извършен от „Мир 8“ АД в капитала на „Мир БГ“ АД, но не касае последващите апортни вноски, които не са били предмет на този иск и са извършени преди предявяването му от „Мир БГ“ АД в полза на „М. Е. ЕООД, „Мир – Ж“ ЕООД, „Мир – П“ ЕООД, „Мир – БРВ“ ЕООД и в полза на „Фургони“ ЕООД, както и, че имотите са придобити по давност от новоучредените дъщерни дружества. Отново е посочил, че, ако ревандикационната претенция е била неоснователна, то това би повлякло нищожност на сключената съдебна спогодба, което пък би обусловило неоснователност на иска по чл. 216 ДОПК. При тези съждения е съобразил, че изтъкнатите доводи водят до противоположен правен резултат спрямо целения с предявения иск по чл. 216 ДОПК. По тази причина, а и съдържателно, те нямат връзка с предпоставките за отменителните основания по чл. 216, ал. 1, т. 1 или 4 ДОПК. По иска с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК съдът е разграничил хипотезите на сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели, както и, че намерението за уреждане не е равнозначно на знание за увреждане. Намерението за увреждане по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК включва, освен знание за наличието на вземане на кредитора към длъжника, но и специална субективна цел – извършването на действието да е специално предназначено от страните да увреди кредитора. Това намерение следва да е налице към момента на извършване на действието. Изяснил е, че изцяло в тежест на ищеца е да докаже наличието на тази субективна предпоставка при условията на пълно и главно доказване. Счел е, че подобно доказване не е проведено. Преценил е, че към момента на спогодбата „Мир 8“ АД е представлявано от синдик, за който не се установява да е влязъл в специален сговор с ответниците по заведеното от него дело с единствена цел да се увреди общината. Посочил е, че пряката цел на синдика със завеждане на т. д. № 243/2020 г. е да попълни масата на несъстоятелността на „Мир 8“ АД, с оглед нейното последващо осребряване, от което зависи и неговото възнаграждение. Отчел е, че по делото не е установено наличието на знание у синдика за задълженията на ответниците към общината, нито знание за неоснователност на предявените от него искове по чл. 108 ЗС – напротив, предявяването на същите сочи на субективна убеденост, че те са предявени с основание. По евентуалните искове съдът е отрекъл безвъзмездния характер на спогодбата, поради което установил, че тя не попада в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК.
Не са налице твърдените от касатора основания за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.
Поставените от касатора въпроси под номер едно, две, три, пет, шест, седем и осем не могат да послужат като основание за достъп до касация, тъй като по отношение на тях отсъства основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросите не са от значение за разрешаване на спора, не са свързани с ключовите мотиви на въззивната инстанция, или отговорът им изисква проверка на законосъобразността на въззивния акт. В т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. В случая решаващ за изхода на спора е мотивът на първоистанционния съд, възприет от въззивния като правилен, че ищецът не е доказал наличието на намерение за увреждане от страна на ответниците. В решението на ОС Монтана /л. 416 от делото/ са изложени съображения за липса на установени по делото факти, които да мотивират извод, че сключването на процесната спогодба е с намерение за увреждане на общината от страна на „Мир Ж“ ЕООД, „Мир П“ ЕООД и „Фургони“ ЕООД, тъй като актовете за установяване на техните задължения са издадени след 14.06.2021 г. /когато е направено предложението за сключване на спогодба/, а са връчени на 21.12.2021 г. Преддоговорните отношения, довели до сключването на спогодба и одобрението й на 13.01.2022 г., изключват намерение на трите дружества с публични задължения да увредят общината. Съответно първоинстанционният съд е имал предвид и, че спогодбата е сключена в рамките на производство, обусловено от влязло в сила решение, с което е бил уважен конститутивен иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ по отношение на извършената от „Мир 8“ АД /н./ в капитала на „Мир БГ“ АД апортна вноска. Отчел е и същественото по спора обстоятелство, че извършените от „Мир БГ“ АД прехвърляния чрез апортиране на същите имоти в капитала на трите новоучредени дъщерни дружества е действие по отношение на свързани лица, ето защо последните се явяват недобросъвестни и не могат да противопоставят своите права на кредиторите на несъстоятелното дружество „Мир 8“ АД. Оттук следва извод, че връщането на имотите в патримониума на „Мир 8“ АД /н./ е дължима законова последица от уважения иск по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ. Единствено като допълнителен аргумент на изложеното от окръжния съд съставът на Апелативен съд София е посочил, че към момента, в който е била сключена атакуваната съдебна спогодба, дружеството „Мир 8“ АД /н./ е било представлявано от синдик, който е действал изцяло в интерес на масата и кредиторите на несъстоятелността. Същото се отнася и до аргументите относно нищожността на съдебната спогодба. Те са изтъкнати от състава на Апелативния съд единствено за пълнота на изложението. Съдът нито е констатирал нищожността на спогодбата като преюдициален факт, нито е обявил тази нищожност с решението си. Единствено в мотивите си съдът е квалифицирал доводите на ищеца като неудачни да защитят заявената от него теза, респективно основателност на предявените искове, тъй като, ако биха били основателни, то тяхна последица би била нищожността на спогодбата, а ако тя е налице, то отменителните искове биха били отнапред неоснователни, защото за успешно водене на иска по чл. 216 ДОПК се изисква валидност на атакуваната сделка. Седмият въпрос е изцяло по правилността на решението, която не може да бъде преценявана в производството по селекция. Отделно, не са развити убедителни аргументи поради каква причина е релевиран допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – коя разпоредба е неясна и създава затруднения в правоприлагането според касатора, или пък е налице неправилна практика, или такава която се нуждае от осъвременяване. Декларативното посочване на разпоредбата не е достатъчно, за да обуслови достъп до касационен контрол.
Вън от теоретичните виждания, изложени от въззивния съд, четвъртият въпрос е разрешен в съгласие с цитираното от касатора решение № 27/2013 г. по т. д. № 410/2012 г. на II т. о., както и служебно известните на състава решение № 436/2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на III г. о. и решение № 8/2020 г. по гр. д. № 1683/2019 г. на IV г. о. на ВКС, в които е прието, че намерението за увреждане трябва да бъде доказано от ищеца, включително с косвени доказателства, установяващи имущественото състояние на ответника длъжник по публични вземания преди и след извършване на твърдяната да е увреждаща сделка. Отделно, съображенията на съда да предпочете интереса на кредиторите на несъстоятелното дружество „Мир 8“ АД са мотивирани и от обстоятелството, че атакуваната в настоящото производство спогодба е законова последица от уважен отменителен иск, което е допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че не са доказани всички елементи от хипотезиса на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК.
Деветият въпрос е формулиран във връзка с оплакванията за необсъждане на възраженията относно липсата на противопоставено възражение за давност в производството, приключило с атакуваната спогодба, както и относно безвъзмездния й характер, които косвено доказвали намерението за увреждане на общината. Обратно на заложената във въпроса теза въззивният съд е обсъдил тези възражения, но им е дал противоположен на очаквания от касатора отговор. Касационната инстанция в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. е разяснила по задължителен начин, че недоволството от постановено въззивно решение по същество не може да послужи като основание за достъп до касация. В случая въпрос девети представлява оплакване за наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за достъп до касационен контрол във фазата на селекция.
Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.
Предвид горните съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 737/30.11.2023 г. по в. т. д. № 786/2023 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.