№ 197

[населено място], 22.01.2026 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. А. Н.

Т. К.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. ч. т.д. № 71 по описа за 2026г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на М. Г. Б. срещу определение № 2669 от 15.10.2025г. по в. ч.гр. д. № 1906/2025г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 6323 от 31.03.2025г. по гр. д. № 1189/2024г. на Софийски градски съд. С потвърденото определение първоинстанционното производство е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на дело № 46 С 342/2022 на Окръжен съд – Прага, Р. Ч.

За да постанови определението си, съставът на Софийски градски съд е приел, че по делото е предявен като главен иск на М. Г. Б. срещу „ФХ Трейд“ ЕООД за заплащане на сума от 50 000 евро, частично от 181 691. 90 евро, представляваща разлика в цена, на която са препродадени недвижими имоти в Чехия, дължима на основание чл. 15а от договор от 25.01.2021г., със законните лихви за забава. По висящо дело пред Окръжен съд - Прага по иск на дружеството с ответник М. Г. Б. е поискано обявяване на договора за недействителен (нищожен). Повдигнатият спор за действителността на договора от 25.01.2021г., включващ клаузата по чл. 15а, за което е възразило и ответното дружество, според Софийски градски съд, е преюдициален. Решението по този спор е от значение за делото, доколкото ищецът основава правата си по главния иск на клауза от оспорения договор. В тази връзка относно процедирането си съставът на Софийски градски съд се е позовал на член 29 от Регламент (ЕС) 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

Изложените съображения са били изцяло споделени от Апелативен съд – София. Според този съд е налице връзка на обусловеност между делата, възприета от първоинстанционния съд (чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК). Несъмнено валидността на договора от 25.01.2021г. е определяща за изхода на спора за заплащане на сумите по него. Този извод, съгласно посоченото от въззивния съд, не се променя от обстоятелството, че в мотивите на решение № 869 от 07.07.2023г. по т. д. № 1168/2022г. Софийски градски съд е приел за недоказано възражението за нищожност на уговорката, обективирана в чл. 15а от договора. Решението е било постановено в инициирано от М. Г. Б. производство по чл. 625 от ТЗ, като молбата за откриване на производство по несъстоятелност на „ФХ Трейд“ ЕООД е отвърлена. Предмет на делото е било състоянието на неплатежоспособност на дружеството и началната й дата. Същевременно дали чешкият съд е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран, е въпрос, който е ирелевантен за спирането на производството по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Оплакванията на касатора са, че въззивният съд не е съобразил служебното си задължение, преди да спре делото, да установи своята компетентност. Съгласно чл. 18 от договора от 25.01.2021г. спор между страните относно съществуването и действието му се отнася до разглеждане пред компетентния български съд. Предявеният пред съда в Прага иск е поначало недопустим и не може да бъде от преюдициално значение да настоящия спор, даващо основание на българския съд да спре производството по делото. Съдът, който е бил сезиран пръв, е следвало да спре образуваното от него производство веднага след сезирането на определения в споразумението между страните съд (българския), докато този съд не обяви, че не е компетентен съгласно изключителното споразумение за избор на съд (чл. 25, чл. 26 и чл. 31 от Регламент (ЕС) 1215/2012). Следва да има изключение от общото правило за висящи дела, регламентирано в чл. 29 от Регламента. Същевременно въззивният съд не е съобразил, че по образуваното т. д.н. № 1168/2021г. срещу ответника от Софийски градски съд вече има произнасяне по същия договор. С решението по делото е било прието, че сключеният между страните договор е действителен. Молбата за откриване на производство по несъстоятелност е била отхвърлена, тъй като, според съда, дружеството е имало достатъчно имущество.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, актовете на Съда на Европейския съюз, както и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Формулираните въпроси са:

1. Следва ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение № 869 от 07.07.2023г. по т. д. № 1168/2022г. на Софийски градски съд, с което съдът е приел в спор между страните, че не е налице нищожност на договора поради нарушаване на добрите нрави или действия в нарушение на грижата на добър стопанин и който договор се явява правопораждащият факт.

2. Длъжен ли е съдът служебно да установи своята компетентност по спора, преди да предприеме действия по движение на делото, в това число и по неговото спиране.

3. Обвързан ли е българският съд от избора на страните на неговата компетентност, в случаите, когато има трансграничен елемент?

4. Правилно ли е приложен Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012?

5. Българският съд ли е компетентен да разгледа спора съгласно член 25, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, ако страните са се договорили, че българските съдилища са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка със сключения между страните договор, като се има предвид чл. 31 от Регламента, съгласно който, когато е сезиран съд на държава членка, на който по силата на споразумението е предоставена изключителна компетентност, всеки съд на друга държава членка следва да спре производството, докато съдът, сезиран въз основа на споразумението, не обяви, че не е компетентен съгласно него? Има ли основание българският съд да не приложи изричните разпоредби от Регламент (ЕС) № 1215/2012?

6. Когато договорът между страните е сключен в София, България и е обвързващ български страни и е посочено място на изпълнение на задължението за плащане в България и е изрично договорено като приложимо българското материално и процесуално право, носи ли този съд задължение да предоставя защита и санкция, когато е сезиран? При тези условия не е налице отказ от съдебен суверенитет на българския съд, ако той предостави на чуждестранен съд правото да се произнесе по правопораждащите факти от значение за спора, с който е сезиран?

Във връзка с въпросите касаторът се позовава общо на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ВКС, ОСГТК, решение № 60081 от 26.07.2021г. по т. д. № 95/2020г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 115 от 10.01.2012г. по т. д. № 883/2010г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 335 от 13.11.2018г. по т. д. № 2477/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; решения на Съда на Европейския съюз по дело С-566/2022г., както и по съединени дела С-345/22 и С-347/22.

7. Длъжен ли е съдът в мотивите на постановения съдебен акт да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, както и да обсъди всички твърдения и възражения на страните?

8. Следва ли съдът да изгради своите крайни изводи въз основа на съвкупна преценка и всестранен анализ на целия събран по делото доказателствен материал, преценявайки писмените доказателства и свидетелските показания във взаимната им връзка, при спазване правилата на логиката и когато констатира противоречие в показанията на свидетелите и между тях и писмените доказателства, да обоснове извод за това кои от тези показания следа да се кредитират и защо?

Според касатора по тези въпроси въззивното определение е постановено в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001г. по грд. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 323 от 27.09.2012г. по гр. д. № 408/2011г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 140 от 23.03.2010г. по гр. д. № 4755/2008г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 163 от 12.03.2024г. по гр. д. № 405/2023г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.

От насрещната страна „ФХ Трейд“ ЕООД не е подаден отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на определението, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С оглед решаващите мотиви на въззивния съд, поставените от касатора втори, трети, пети и шести от въпросите не могат да бъдат приети като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, приложимо и в частното касационно производство по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Въпросите са основани на обстоятелства, чужди на мотивите на въззивния съд.

По-конкретно вторият и третият от въпросите са предпоставени от липса на преценка на международната компетентност на българския съд по делото, образувано по исковете на М. Г. Б. срещу „ФХ Трейд“ ЕООД, но такава преценка е направена и компетентността на българския съд да разгледа и реши спора не се оспорва от самия касатор – ищец. По това дело няма предявен иск относно действителността на договора от 25.01.2021г., а с такъв иск е сезиран чешкият съд.

Петият и шестият от въпросите са основани на оплакването на касатора, че съдът в Р. Ч. не е международно компетентен да разгледа спора относно действителността на договора от 25.01.2021г. и че този съд е следвало да спре производството пред себе си, но, съгласно възприетото от въззивния съд, въпросът относно компетентността следва да бъде решен от съда в Р. Ч. а българският съд не е сезиран с такъв иск. Макар неточно позовавайки се на член 29 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 (относно сезиране на съда с искове с един и същ предмет и между същите страни и служебно спиране на делото до установяване компетентността на първия сезиран съд), по същество въззивният съд е процедирал съответно на член 30, § 1 и § 3 от Регламента, каквито са били и действителните обстоятелства по делото. Съгласно тези разпоредби, когато свързани искове са висящи пред съдилищата от различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран съд, може да спре производството (член 30, § 1); исковете се смятат за свързани, когато те се намират в такава тясна връзка помежду си, че е целесъобразно да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства (член 30, § 3). Разпоредбите не предвиждат преценка от страна на съда по обусловения спор относно компетентността на съда, сезиран с обуславящия иск.

Четвъртият поставен въпрос съдържа питане относно правилността на въззивното определение (съответствието му с Регламент (ЕС) № 1215/2012), при което отново не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос на касатора (процесуалноправен) относно задължението за зачитане на решение по чл. 631 от ТЗ, съдържащо извод за действителност на договора, на който предявилият молбата по чл. 625 от ТЗ кредитор основава вземането си, отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно мотивите на въззивния съд отговорът на въпроса е отрицателен - съдът не е дължал зачитането на решение № 869 от 07.07.2023г. по т. д. № 1168/2022г. Напротив, касаторът счита, че съдът е обвързан с това решение, съдържащо извод за действителност на договора от 25.01.2021г., макар подадената от касатора молба за откриване на производство по несъстоятелност на „ФХ Трейд“ ЕООД да е отхвърлена.

Във връзка с въпроса не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС по приложението на чл. 607а от ТЗ безпротиворечиво се приема, че предмет на делото по чл. 625 от ТЗ е състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост на длъжника и началната му дата, а не вземането на подалия молбата по чл. 625 от ТЗ кредитор. В този смисъл са разясненията към т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2017 от 03.12.2018г. по тълк. дело № 1/0217г. на ОСТК на ВКС. Поради това не са обвързващи и мотивите на съда по несъстоятелността относно съществуването на договора, от който произтича вземането на кредитора.

Седмият и осмият от въпросите на касатора (процесуалноправни) относно задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните, като мотивира актовете си, в контекста на задълженията на този съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Според касатора въззивният съд не се е произнесъл за приложимостта на член 25 от Регламент (ЕС) 1215/2012. Разпоредбата касае споразумение за предоставяне на компетентност, като в случая, според касатора, компетентен да се произнесе по действителността на договора от 25.01.2021г. е българският съд.

Не е удовлетворено допълнителното изискване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съдът е приел посочената от касатора разпоредба на Регламент (ЕС) 1215/2012 за неотносима. Българският съд не е сезиран с иск относно действителността на договора от 25.01.2021г., а спирането на делото е поради висящото предходно образувано дело № 46 С 342/2022 на Окръжен съд – Прага, Р. Ч. по което такъв иск е предявен. Така, според възприетото от въззивния съд, въпросът за международната компетентност е решим от чешкия съд, а член 25 от Регламент (ЕС) 1215/2012 е неприложим в образуваното пред българския съд производство.

При посочената съдебна практика на Върховния касационен съд, за която не се установява да е неправилна или неактуална, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, на което също се позовава касаторът.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2669 от 15.10.2025г. по в. ч.гр. д. № 1906/2025г. на Апелативен съд – София.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.