6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 293
София, 22.01.2026 година
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ж. Д.
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3257 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. С., чрез процесуален представител адв. В. В., против въззивно решение № 3203 от 27.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 6408/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 5643 от 29.03.2024 г., постановено по гр. д. № 5579/2023 г. по описа на Софийски районен съд, в обжалваната уважителна част и са отхвърлени предявените от М. Г. С. против „ЗИТЕКС 01“ ЕООД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: 5862,99 лева, представляваща главница за неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от м. 10.2021 г. до м. 12.2021 г. включително, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.11.2022 г. до окончателното плащане и за сумата в размер на 556,21 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от 01.11.2021 г. до 03.11.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.11.2022 г. по ч. гр. д. № 59574/2022 г. на Софийски районен съд. С решението са присъдени разноски за двете инстанции по същество.
Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпилият писмен отговор от насрещната страна по касация „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, чрез адв. Д. Ц.-Р., е подаден по ел. поща на 16.08.2025 г., един ден след изтичане на предоставения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:
За да отхвърли исковете въззивният съд е изложил, че ищцата е предявила претенция за заплащане на трудово възнаграждение за периода от м. 10.2021 г. до м. 12.2021 г., като твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 4/08.02.2021 г. Сочи, че е била назначена на длъжността „мениджър отдел“ при ответното дружество с уговорено трудово възнаграждение в размер на 1299 лева. Излага, че не разполага с оригинал на трудовия договор, тъй като същият бил оставен на съхранение в счетоводството на дружеството, както и че с допълнително споразумение трудовото й възнаграждение било увеличено до размер на 3000 лева. С оглед релевираното оспорване на автентичността на процесния трудов договор, в първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-почеркова експертиза, което е кредитирано и от въззивния съд. В заключението е направен категоричен извод, че подписът за „работодател“ в трудов договор № 4/08.02.2021 г., приобщен към материалите по пр. пр. № 16324/2022 г. по описа на СРП, сключен между „ЗИТЕКС 01“ ЕООД, представлявано от З. А. З. и М. Г. С., не е положен от З. А. З., от чието име изхожда. Тоест, установено е, че трудовият договор не е сключен в изискуемата по чл. 62, ал. 1 КТ писмена форма за валидност. В процесната хипотеза е неприложимо разрешението, дадено в практиката на ВС, съобразно което работодателят не може да се позове на недостатък на трудовия договор, който може да се отстрани, тъй като констатираният порок – неподписване на трудовия договор от страна на работодателя, не може да се отстрани. Органният представител на дружеството към м. 02.2021 г. – З. А. З., е починал към датата на подаване на исковата молба, а настоящият управител изрично оспорва валидността на правоотношението. Доводите на ищцата, че след запознаване с представения по прокурорската преписка оригинал на трудовия договор „не разпознава“ своя подпис, въпреки че съдържанието на самите документи е абсолютно идентично с документите, които е подписала при постъпването си на работа в ответното дружество, както и, че автентичният трудов договор, подписан от работодателя и от ищцата /конкретно – предоставения на работника еднообразен екземпляр от същия/, е отнет от нейно владение и укрит от сегашния управител на ответното дружество поради наличието на лични конфликти, освен, че са преклудирани, са останали недоказани по делото. На следващо място, ищцата твърди да е подала молба за назначаване, данни за което се съдържат в приемо-предавателен протокол за документи, изготвен на 23.07.2022 г. във връзка с предаване на счетоводна и друга документация от дотогавашния счетоводител на дружеството на представител на „ЗИТЕКС 01“ ЕООД. Същата молба, обаче, не е представена по делото. Ищцата не е направила искане за задължаване на ответното дружество по реда и при условията на чл. 190 ГПК, поради което не може да се установи от коя дата е молбата и за каква позиция е кандидатствала ищцата. Друг извод не следва от установените по делото обстоятелства относно подаването на уведомление до НАП за сключването на трудов договор. Не може да се възприеме доводът на ищцата, че в случая доказателство за съществуването на трудово правоотношение между страните е представеният от нея трудов договор и отразяването на този договор и на трудовия стаж в трудовата книжка от страна на ответника. Такъв извод не може да се направи и въз основа на представената по делото заповед от 14.12.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение. Въведената от закона писмена форма за действителност на трудовия договор изключва възможността страните да изразят волята си по друг начин, например с конклудентни действия, имащи характер на признание на страната. В случая следва да съобразят и установените по делото данни /които се признават от ищцата в исковата молба/, че между нея и законния представител на ответното дружество към м. 02.2021 г. е съществувала интимна връзка и двамата са живеели на семейни начала. Именно поради изградената връзка на доверие и поради влошеното здравословно състояние на З. А. З. в периода след 23.09.2021 г. всички разплащания с клиенти и осъществяване на търговски взаимоотношения с клиенти са били реализирани от ищцата – обстоятелство, заявено в исковата молба. В периода от м. 02.2021 г. до м. 09.2021 г. не са били изплащани месечни трудови възнаграждения на ищцата по сочения от нея трудов договор. Същите са били заплатени като обща сума по банков път едва на 08.10.2021 г. От приложената епикриза на З. А. З., издадена от Клиника по гастроентерология и хепатология, е установено, че лицето е било хоспитализирано на 21.09.2021 г. и изписано на 24.11.2021 г., като в периода от 22.09.2021 г. до 23.11.2021 г. е лекуван в Клиника по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. С оглед изложеното може да се направи обоснован извод, че банковият превод от 08.10.2021 г. в полза на ищцата в размер на сумата от 9131,88 лева – с основание превод на заплата от м. 02.2021 г. до м. 09.2021 г., включително, не е нареден от управителя на дружеството. В този смисъл не може да се приеме, че с това плащане се установяват обстоятелства, имащи значение на признание за съществуването на трудово правоотношение между страните. От събраните по делото гласни доказателства не се доказва по несъмнен начин и количеството на положения труд за процесния период. Недоказано е и твърдението за сключено допълнително споразумение между страните, по силата на което трудовото възнаграждение на ищцата е било увеличено до размер на сумата от3 000 лева, считано от м. 09.2021 г. Писмената форма за действителност на трудовия договор е важима и за всички изменения на трудовото правоотношение. Друг извод не следва от представеното по делото решение по адм. д. № 6863/2022 г. по описа на АССГ, в мотивите на което е посочено, че при извършена проверка от служители от ДИТ – [населено място] е констатирана заповед № 58/01.12.2021 г. за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение на 3000 лева. Посоченото решение няма задължителна сила за сезирания граждански съд. Ето защо, отношенията между страните не се уреждат като при действителен трудов договор и съответно трудово възнаграждение не се дължи.
Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал е следните правни въпроси: 1. „Относно обхвата и приложното поле на косвения съдебен контрол и може ли същия да се разпростре върху влезли в сила съдебни решения по административни дела?“; 2. „За недействителността на трудов договор, поради противоречие със закона и процесуалният – за начина на предявяването й?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения и представени доказателства на страните, както и да изложи в решението си мотиви, когато някое доказателство се възприема за недостоверно?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 6 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 925/2011 г., II г. о. и решение № 88 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г., II г. о., вторият въпрос с решение № 650 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 1573/2009 г., III г. о. и третият въпрос с решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 422 от 03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г., I г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. и много др.
Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият повдигнат от касатора въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е обусловил правните изводи на въззивния съд. С решението си по съществото на спора Софийски градски съд не е извършил твърдения от касатора косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК. Вторият въпрос е обуславящ произнасянето на съда, но не е решен в противоречие с цитираното от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – решение № 650 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 1573/2009 г., III г. о., а напротив в съответствие с приетото в него, че недействителността на трудовия договор се предявява по съдебен ред чрез нарочен иск или може да се констатира от съда в мотивите на решението, когато възникването на трудовото правоотношение е преюдициално по спора. В този случай не е необходим отделен диспозитив на акта, тъй като страните са обвързани в отношенията си от установителната сила на мотивите. За разлика от недействителността на договорите по ЗЗД, до постановяване на решението, страните не могат да се позовават извънсъдебно на недействителността на трудовия договор и на последиците й. В случая съдът е признал недействителността на трудовия договор в рамките на производството по възражение на ответника по предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ. Третият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия състав практика на ВКС. Безспорно е прието, че при постановяване на решението си, въззивният съд следва да обсъди в съвкупност всички доказателства, относими към правния спор, да обсъди направените от страните възражения и техните доводи, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата, като изложи собствени мотиви с оглед изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК и в случая именно това е начинът, по който е процедирал Софийски градски съд. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства. Доводите на касатора, че „ЗИТЕКС 01“ ЕООД нееднократно е търсило писмени обяснения от ищцата, сами по себе си не могат да обусловят наличие на валидно трудово правоотношение между страните. Решение № 6215/26.10.2022 г. по адм. дело № 6863/2022 г. на Административен съд София град, чието решение окончателно е потвърдено с решение № 7976 от 19.07.2023 г. постановено по адм. д. № 11926/2022 г. по описа на Върховен административен съд, пък е постановено по жалба на „ЗИТЕКС 01“ ЕООД срещу предписания по т. 4, т. 5 и т. 6 от протокол за извършена проверка № ПР2206611 от 16.03.2022 г., съставен от инспектори при Дирекция „Инспекция по труда” - [населено място], съгласно който работодателят е бил задължен да изплати начислените по ведомост трудови възнаграждения за месеците октомври, ноември и декември 2022 г. на М. Г. С. и също не е обвързващо за съда в твърдяната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК насока. Докато останалите оплаквания на касатора, които по съществото си се отнасят до правилността на крайните изводи на съда за отхвърляне на иска, не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението.
С оглед изложеното по-горе, относно депозирането на отговора на касационната жалба след срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, искането на „ЗИТЕКС 01“ ЕООД за присъждане на разноски е неоснователно.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3203 от 27.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 6408/2024 г. по описа на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: