О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2330
гр. София, 27.08.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1662 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „В.В.П. ГРУП“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение № 269/04.07.2023 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в. т.д. № 102 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 137 от 23.12.2022 г., постановено от Окръжен съд - Пазарджик по гр. д. № 108 по описа на съда за 2022 г. С последното са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от „В.В.П. Груп“ ЕООД против Община - [населено място] за осъждане на ответника да заплати на касатора сумата 30000 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за извършена услуга по поддържане на гробищни паркове в [населено място] и в [населено място] по договор № 199/15.10.2018 г., от които: - сумата 11000 лв., съставляваща неизплатено задължение по фактура № [ЕГН]/18.03.2019 г., за извършено и подлежащо на заплащане поддържане на гробищни паркове в [населено място] и [населено място] за периода от 15.10.2018 г. до 31.01.2019 г.; - сумата 17400 лв., съставляваща неизплатено задължение по фактура № [ЕГН]/10.09.2019 г., за извършено и подлежащо на заплащане поддържане на гробищни паркове в [населено място] и [населено място] за периода от 31.01.2019 г. до 31.07.2019 г., и сумата 1600 лв., съставляваща неизплатено задължение по фактура № [ЕГН]/10.09.2019 г., за извършено и подлежащо на заплащане поддържане на гробищни паркове в [населено място] и [населено място] за периода от 31.07.2019 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата по главницата, считано от предявяване на исковата молба до окончателното и изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Твърди се, че в нарушение на задълженията си по чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и че е тълкувал превратно депозираните свидетелски показания, и приетата по делото техническа експертиза /единствената експертиза по делото е съдебно-икономическа – бел. на докладчика в касационната инстанция/.
Сочи се, че от изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводствата на двете страни, като са включени в дневника за покупките на ответника, а единствената причина, поради която той не е ползвал данъчен кредит по тях е обстоятелството, че фактурите не са издадени по ДДС. Поради това според касатора абсолютно необосновано и неправилно съдът е приел, че по силата на законоустановената презумпция по чл. 301 не може да се приеме, че е налице приемане от поръчващия. Не били необходими специални знания, за да се направи извода, че няма как да се приспада данъчен кредит по фактура, която не е по ДДС, още повече че и вещото лице го е обяснило в самата експертиза. Това обстоятелство се установявало и от представеното и неоспорено по делото писмо от [община] от 11.05.2022 г., както и от наличието на договорни отношения между страните, което обстоятелство не било съобразено въобще от първата инстанция.
Оспорва се като неоснователно възражението на ответника, че фактурите не са подписани и процесната работа не е приета с твърдения, че всички действия са потвърдени с факта на осчетоводяването на фактурите при ответника, а от събраните свидетелски показания се установявало, че същите са изготвени на база на изготвените от възложителя приемо-предавателни протоколи, които са в един екземпляр и се съхраняват от него в общината, поради което касаторът поискал на основание чл. 190 ГПК представянето им, а ответникът не дал разумно обяснение за липсата им.
Оспорват се изводите на съда в частта им, с която се кредитират определени свидетелски показания, а не се вземат предвид други такива.
Сочи се, че решението е неправилно, като постановено при незаконосъобразни правни изводи относно установените факти, както и при такива, несъответстващи на доказателствата по делото, в какъвто смисъл се преповтарят развитите от касатора съображения пред инстанциите по същество.
Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявените от касатора искове да бъдат уважени изцяло, претендират се разноски.
В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, както и че по формулирани от касатора съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за спора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото - основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Поставят се въпросите:
1.“Как се установява приемането на извършената работа по договор за погребални услуги и поддържане на гробищни паркове, както и относно приложението на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи, начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение ни изпълнителя, т. е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя? Каква е доказателствената сила на фактурата, на осчетоводяването па фактурата, т. е. вписването й в счетоводните книги? Какво е значението и на осчетоводяването й като доказателство за недвусмислено признание на задължението и доказателствената й сила за неговото съществуване, както и във връзка с приемането на извършената работа и признанието на задължението по фактурата? По този въпрос се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК с твърдение, че е разрешен от въззивния съд в отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 216/02.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 2411/2014 г., решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ТК, Второ т. о. и решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на Второ т. о. на ВКС.
2. Налице ли е доказателствено значение на неподписаната от страна фактура, с оглед нейното осчетоводяване при двете страни? Ползва ли се същата като извънсъдебното признание? Ако не се ползва с абсолютна доказателствена стойност, в тежест на страната, от която изхожда, ли е да го опровергае? По въпроса се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 228/07.01.2015 г. по т. д. № 3597/2013 г. на ВКС, Първо т. о., решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на ВКС, ТК, Второ т. о. и др.
Касаторът твърди и че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като противоречи на действителното правно положение. Сочи се, че вследствие на допуснати от съда нарушения на основополагащи съдопроизводството процесуални правила, извън формирането на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенство на страните решаване на правния спор, както и при нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила, при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, довели до явна необоснованост.
Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира, но не установява извършването на разноски в производството по чл. 288 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:
Между страните е бил сключен договор № 199 от 15.10.2018 г. с предмет - изпълнение на погребални услуги на територията на [населено място] и [населено място], както и поддържане на гробищните паркове в същите селища. Съгласно уговорките на договора, изпълнителят - „В.В.П. Груп“ ЕООД се е задължил да извършва дейностите предмет на договора, в съответствие с изискванията на възложителя - [община], за срока на действие на договора - една година, считано от влизането му в сила /датата на подписването му/. Уговорено е възнаграждение в общ размер от 29900 лева, съгласно представена от изпълнителя оферта, представляваща неразделна част от договора.
Искът се основава на твърдението на ищеца, че за срока на договора, дружеството е извършвало възложените му със същия дейности, за което били съставени и осчетоводени трите процесни фактури. Отказът на ответната община да заплати дължимото по договора възнаграждение, според съда, е обусловил правния интерес от предявяване на иска.
Предвид заявеното договорно основание за заплащане на претендираната сума, съдът е изложил, че в тежест на ищеца е да докаже при условията на главно и пълно доказване, че е изпълнявал възложените му от ответника конкретни видове дейности/услуги, включени в предмета на договора през описания период и че изпълнението им е било прието от възложителя без възражения.
Според уговореното в договора, цената се дължи за изпълнението - постоянно за срока на договора - на две основни дейности: изпълнение на безплатни комплексни погребални услуги за жителите на двете населени места - до 150 бр. за срока на договора и за поддържане на гробищните паркове. Нито в договора, нито в приложената оферта се съдържа описание на конкретни дейности или услуги, включени в „поддържане на гробищните паркове“, нито времеви график или период /ежедневно, седмично, месечно и пр./, в който следва да се осъществява тази дейност.
В чл. 10, ал. 3 от договора, подробно са описани дейностите по погребалните услуги, но не и тези, отнасящи се до поддръжката. Отбелязано е единствено, че „в гробищния парк ще се следи за чистотата и за безразборното влизане на хора, които пречат на опечалените“. Според съда, така описаните дейности обаче не биха могли да се отнесат безусловно към предмета на договора, доколкото по естеството си се доближават до охрана, но не и до поддръжка на гробищния парк. Отделно от това не са представени доказателства за осъществяването на такива дейности по делото.
В представените и приети по делото три броя фактури, като основание за начислените стойности, също е отбелязано „поддържане на гробищните паркове“ през съответния период, без да са описани конкретни дейности по поддръжката и времеви график или периодичност на извършването им.
Предвид съдържанието на тези документи, съдът е приел, че не само че не се установява изпълнението на всички уговорени с предмета на договора дейности, за които е предвидено заплащането на общо уговорената цена от 29900 лева, но и не се доказва и частично изпълнение на конкретни дейности по поддръжката.
Въззивният съд е изложил, че самото осчетоводяване на фактурите в счетоводствата на страните, не е достатъчно условие, обосноваващо възникване на задълженията за заплащане на претендираното възнаграждение, не само защото фактурите на са подписани от представител на ответника, но и поради това, че не са установени другите уговорени от страните предпоставки за възникване на процесното вземане - осъществяването от страна на ищеца на поетите с договора задължения.
В показанията на разпитаните свидетели и конкретно на свидетелката В. Д., липсват твърдения относно осъществена дейност по погребални услуги и не може категорично да се направи извод, че дори и сочените от нея случаи на почистване на гробищния парк от служители на ищцовото дружество, са били в изпълнение на задължения по процесния договор, а не по договори с други възложители, съответно - че са елемент от уговорената поддръжка.
Представеното по делото писмо изх. № 26-00-332-1/11.05.2022 г., според съда също не установява наличието на претендираното вземане, доколкото от съдържанието му не може несъмнено да се изведе връзката на съдържащото се в този документ изявление с процесното правоотношение.
Независимо от изложеното, според съда следва да се отбележи, че съгласно уговореното от страните, задължението за заплащане на извършената работа за възложителя възниква при наличието на две кумулативни условия - двустранно подписани протоколи за извършена и приета от възложителя работа, и издадени въз основа на тези протоколи фактури.
Ето защо, според въззивния съд, доколкото изпълнението на възложената работа и приемането й от възложителя е в доказателствена тежест на изпълнителя и той не е ангажирал доказателства в тази насока, като не е представил двустранно подписани протоколи за приемане на работата, твърдението за изпълнение на възложената с договора работа в пълния й обем и вид, и произтичащото от това задължение за ответника да заплати възнаграждение, са останали недоказани.
Според съда твърдението, че протоколите били издавани в един екземпляр, предаван на общината, оспорването на това твърдение от ответника и отказът да ги представи по делото, не обосновават приложението на чл. 190 във вр. с чл.161 ГПК, поради това, че ищецът не е доказал съставянето на такива протоколи и изпращането/предаването им на представител на ответната община. Според съда, дори да се приеме, че все пак такива документи са били предавани на ответника, същите е следвало да се съставят от представител на изпълнителя, поради което не е имало пречка протоколите да се съставят и подпишат в два екземпляра - за всяка от страните. Обстоятелството, че представителят на ищеца не е положил грижата на добрия търговец, осигурявайки си екземпляри от предвидените в договора писмени доказателства, установяващи изпълнението на поетите задължения, не може да размести доказателствената тежест в процеса, нито да обоснове приложението на чл. 161 ГПК в полза на страната, съставила документа.
Крайният извод на въззивния състав е, че ищецът не установява основанието за възникване на процесното вземане - че е изпълнявал възложените му от ответника конкретни видове дейности/услуги, включени в предмета на договора през описания период, както и че изпълнението им е било прието от възложителя без възражения.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В конкретният процесен случай изложеното от касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, не разкрива белезите на очевидна неправилност, така както същите са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция и изискващи възможност за установяване на очевидната неправилност на акта при обикновен прочит на мотивите и диспозитива му, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му и постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. При прочит на действителното съдържание на обжалваното решение, като единство от мотиви и диспозитив, не се установява да е налице поддържаната от касатора с общи твърдения, негова явна необоснованост. На свой ред, произнасянето по изтъкваните от касатора оплаквания в случая изисква, за да извърши проверка за основателността им, ВКС да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт, и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК.
Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Наличието на такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се обосновава от касатора с конкретни твърдения, поради което и по него не се дължи произнасяне.
По поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК:
И двата въпроса на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
В първата си част първият въпрос е относим изцяло към правилността на въззивното решение, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, доколкото отговорът му изцяло зависи от приетите от съда за установени обстоятелства от фактическа страна. Като относим към правилността на решението, а не към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване, въпросът подлежи на преценка само в евентуално последващо производство по чл. 290 от ГПК, след допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, с оглед действителния му, установен в процесуалния закон, предметен обхват.
Във втората и третата си част първият въпрос, както и вторият такъв - в цялост, са хипотетични и по начина, по който са формулирани, също не са годни да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване.
Следователно по отношение на въпросите на касатора не е налице първата обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК - формулиран от страната правен въпрос от значение за изхода по конкретния спор, който да се подложи на преценка за наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, поради което и по същите касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
В допълнение следва да се посочи, че цитираните от касатора към въпросите му решения на ВКС относно доказателствената стойност на фактурите и осчетоводяването им, на които се твърди че въззивното решение противоречи, с конкретното си съдържание са неотносими към настоящия процесен спор. Част от решенията, в отлика от настоящия случай, са основани освен на осчетоводяване на фактури в счетоводството на страните, включително и в това на възложителя, но и на обстоятелството, че същите са подписани от него. Всички посочени решения са постановени по спорове между търговци, регистрирани по ЗДДС, с присъщите на това счетоводни регистри, включващи и дневници за продажби по ДДС, с начислен в същите, деклариран и ползван от възложителя ДДС. Такъв търговец ответната община не е, с всички произтичащи от това последици. Част от посочените решения се отнасят към спорове за самото съществуване на договорна обвързаност между страните и съответно приложение на чл. 301 ТЗ, докато в случая изобщо не се оспорва съществуването на такава взаимна обвързаност. Решаваща за произнасянето по конкретния спор и изхода на делото във въззивната инстанция, е констатацията на съда за липса на доказано изпълнение на договорните задължения от страна на ищеца - изпълнител, и на надлежно приемане на изпълнената работа от страна на възложителя, като основание за заплащането на възнаграждение на изпълнителя.
При този изход на делото касаторът няма право на претендираните разноски в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация не установява реално извършени такива.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 269/04.07.2023 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в. т.д. № 102 по описа на съда за 2023 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: