О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2331
гр. София, 27.08.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1247 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Еко гъби“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу решение № 100 от 28.03.2023 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 20223001000554 по описа за 2022 г., с което е потвърдено решение № 29 от 10.06.2022 г., постановено от Окръжен съд – Шумен по т. д. № 39 по описа на съда за 2021 г., с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от касатора искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 88, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД против „Тетрахиб“ АД, ЕИК:[ЕИК], за заплащане на сумата в размер на 30 000 лв., представляваща платен от „Еко гъби“ АД аванс по сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.05.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в следните насоки: въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД и чл.86, ал. 1 от ЗЗД. Съдът е установил че ищецът едностранно е прекратил предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.05.2017 г., но въпреки това неправилно е отхвърлил исковете, с които се претендират последиците от това разваляне, а именно връщане на платения по този договор задатък. Въззивният съд, противно на задължението си по чл. 236, ал. 2 от ГПК, не е обсъдил всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, излагайки и свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора, които обуславят връщане на претендирания и платен от ищеца на ответника задатък.
Твърди се, че по делото е установено, че процесният предварителен договор е развален едностранно от ищеца, което според касатора е прието и от двете предходни инстанции, но в същото време са отхвърлени исковите претенции, досежно претендиране на последиците от разваления предварителен договор, а именно: връщане на платения задатък по същия в размер на 30 000 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Оспорва се изводът на съда, че за ищеца не е възникнало потестативното право да развали договора, респ. – че не е настъпил правният ефект и не могат да се приложат правните последици на това разваляне.
Твърди се, че са налице всички елементи на фактическия състав на неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 - облигационна връзка, платен задатък, едностранно разваляне на договора от страна на ищеца/касатор. Според касатора налице е престация на основание, което впоследствие е отпаднало, поради което и обеднялата страна има право да търси обезщетение от обогатилата се при условията на посочения законов текст.
Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявените от касатора искове да бъдат уважени изцяло, претендират се разноски.
В изложение на основания за допускане на касационното обжалване се сочи, че формулирани от касатора правни въпроси от значение за спора са решени в противоречие с посочена към всеки от въпросите практика на ВКС, като основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Поставят се въпросите:
1. Следва ли да бъдат приложени последиците от развалянето на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /както по силата на договора, така и по силата на закона/, изразяващи се във връщане на платения от купувача по този договор задатък на основание чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД?
2. Има ли функцията на задатък авансово платената към предварителен договор сума за цената, след като изрично е уговорено в него, че при неизпълнение на задължението от страната, която е получила сумата, изправната страна разполага с възможността да се откаже от договора и да иска връщането им в двоен размер, макар в съдържанието на този договор сумата да не е определена изрично с термина „задатък”?
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения, както и всички събрани доказателства?
4. Дължи ли въззивната инстанция да формира мотиви по събраните по делото доказателства, включително тези свързани с оплакванията на страните, като обсъди всяко едно от тях поотделно и да заяви какви юридически факти се установяват с всяко едно от тях?
5. Следва ли фактическите и правни изводи на съда да се основават на възприетата по делото фактическа обстановка?
6. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по непредявен от ищеца иск? При доказано и възприето от съда едностранно разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /който не е в нотариална форма/ и последващото искане за прилагане на последицата от това разваляне чрез иск по чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД, следва ли да се коментират предпоставките за разваляне на договор по реда на чл. 87 от ЗЗД - приложим в други хипотези и за сключени в нотариална форма договори които се развалят само по съдебен ред.
7. Следва ли да се приеме, че единствената възможност за разваляне на договора с едностранно безусловно изявление, е по реда на чл. 87, ал. 2 ЗЗД и необходимо ли е изправната страна да определя допълнителен срок за изпълнение по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, ако страните предварително са установили условията, при сбъдване на които изправната страна може да развали договора с произтичащите от това последици.
Касаторът се е позовал и на очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, която според него е налице поради нарушаване правилата на формалната логика, съответно поради явна необоснованост, довод за което се извежда от това, че: В обжалваното решение съдът прави категоричен, краен фактически извод, че не са налице предвидените предпоставки по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, въпреки всички установени факти, обстоятелства и доказателства по делото в подкрепа на посоченото правно основание.
Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:
По процесния предварителен договор от 10.05.2017 г. страните са се задължили в едномесечен срок от тази дата, т. е. до 10.06.2017 г., да се явят в кантора на посочен от продавача нотариус и в посочен от продавача ден и час, и да сключат окончателния договор за покупко-продажба, който срок е удължен с Анекс № 1 към договора до 26.06.2017 г. Ответникът е поел задължението в рамките на този срок да продаде на ищеца на цена общо възлизаща на 330 000 лв. своята животновъдна ферма, заедно с построения в имота трафопост, подробно описани в предварителния договор и представения нотариален акт за собственост на недвижим имот № 72, том I, рег. № 188, дело № 34 от 2016 г., на нотариус А. Н., съдебен район на Районен съд - Девня, вписан във вх. рег. № 377/09.02.2016 г., акт № 63, том II, дело № 267/2016 г. на СП - Д.. Ищецът от своя страна е поел задължението да плати уговорената цена за придобиването на имота, като заплати авансово сумата в размер на 30 000 лв., което задължение страните не спорят, че е изпълнено.
Съдът, тълкувайки волята на страните по критериите в разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД е приел, че същите не са придали прекратително действие на срока, упоменат в предварителния договор, а са предвидили срок за сключване на окончателния договор. Следователно не е налице комисорна клауза, която да доведе до прекратяване на договора автоматично с изтичането на срока, без да е необходимо изявление на някоя от страните, поради неуреденост на основанията и последиците от настъпването им.
Според съда по делото не се установява към момента на настъпване на датата 26.06.2017 г. и след това някоя от страните по договора да е предприела действия относно сключването на окончателния договор, чрез изпращане на съобщение или нотариална покана до другата страна. Следователно, приема съдът, и след този момент страните са продължили да бъдат обвързани от сключения предварителен договор, при който в тежест на всяка от тях съществува задължението да сключи в бъдеще окончателен договор, както и правото да изисква същото от другата страна. Едва с представеното по делото писмо /телепоща/ изх. № 31/09.10.2020 г., т. е. около три години след сключването на предварителния договор, ищцовото дружество е уведомило ответника, че е загубило интерес от сключването на окончателния договор за покупко-продажба на недвижим имот. В същото са изложени съображения, че са изтекли всякакви срокове, в които е следвало да бъдат набавени необходимите документи за изповядване на сделката и че продавачът не е определил ден и час при нотариус, в който представител на ищеца да се яви за сключване на договора. Ищецът е посочил още твърдения за неизпълнение от страна на ответника, с оглед дадените неверни данни за липсата на вещни или облигационни претенции от трети лица спрямо имота и наличието на скрити недостатъци. Претендирал е с писмото връщане на платената сума в размер на 30 000 лв. по предварителния договор. В същото липсва изрично волеизявление за разваляне на предварителния договор, но според въззивния състав, с оглед на неговото съдържание, би могло да се приеме, че то се съдържа имплицитно в него. В писмото липсва предупреждение и не е даден допълнителен срок за изпълнение. Видно от приложеното известие за доставяне, писмото е връчено на ответника на 20.10.2020 г.
В отговор на горното е изпратено писмо от „Тетрахиб“ АД с дата 26.10.2020 г., адресирано до ищцовото дружество, с което се оспорват изложените твърдения за неизпълнение и се сочи, че при непостигане на съгласие между страните относно предварителния договор, „Тетрахиб“ АД ще бъде принудено да предяви иск за сключване на окончателния договор. Това волеизявление, според съда, би могло да се приеме като свидетелстващо за пасивното поведение от страна на продавача по договора след настъпване на уговорената между страните дата за изповядване на сделката по покупко-продажба, респективно за неизпълнението на поето от него задължение да посочи при кой нотариус и кога ще бъде сключен окончателният договор. Това, според съда, продавачът е направил с покана изх. № 27/08.04.2021 г.
Съдържанието на изходящата от ищеца покана /телепоща/, дава основание на съда да го кредитира като безусловно изявление на ищцовото дружество за разваляне на договора, с посочено основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. В тази правна хипотеза и в съответствие с разпределението на тежестта на доказване по определение № 100/13.10.21 г. и допълнено в ОСЗ на 9.11.21 г. страната, която твърди, че е упражнила правото си да развали без предупреждение договора следва да докаже, че е настъпила невъзможност за изпълнение, за която длъжникът носи отговорност, или е налице безполезност на изпълнението, настъпила в резултат на виновна забава на длъжника, или че се касае за фикс сделка /решение № 166 от 13.03.2003 г. на ВКС по гр. д. № 697/2002 г., II г. о., решение № 203 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 116/2011 г., II т. о., ТК и др./. В случая ищецът е посочил, че е загубил интерес от сключването на окончателния договор, тъй като не са набавени необходимите документи от продавача и последният не е определил ден и час при нотариус, при когото купувачът да се яви за изповядване на сделката. Наведени са твърдения и за наличието на облигационни и вещни правоотношения с трети лица, на базата на които същите черпят права по отношение на процесния имот, което е в нарушение на уговорките по предварителния договор, сключен между страните, както и се сочи наличието на скрити недостатъци, които компрометират изцяло имота с оглед на неговото предвидено предназначение. От посочените твърдения ищецът извежда възможността си правомерно с едностранно волеизявление да развали процесния предварителен договор.
Въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца в първоинстанционното производство, че е налице неизпълнение на продавача досежно възложените му и поети задължения по сключения между страните предварителен договор, визуализирани в текстовете на същия от чл. 9 до чл. 11 включително, са неоснователни и не недоказани. Позовал се е на това, че видно от чл. 1, ал. 2 от процесния договор, на ищеца са предоставени още при подписването му титул за собственост на недвижимия имот и съответната скица. Твърденията на дружеството - ищец за наличието на особен залог върху цялото предприятие на търговеца – обещател се подкрепят, видно от представените в първоинстанционното производство доказателства и според съда той е заличен едва през декември 2020 г. Същият обаче не е бил вписан и в съответния специален регистър, който се води за отделните активи, включени в имуществото на заложеното предприятие, в съответствие с нормата на чл. 21, ал. 3 ЗОЗ, в редакцията му от 2016 г. Следователно според съда в конкретната правна хипотеза е липсвала противопоставимост на правата на заложния кредитор спрямо трети лица, придобиващи този конкретен актив. Отделно от това, в представеното от ЕБВР писмо от 11.05.2017 г. изрично се посочва, че процесният актив - предмет на предварителния договор, е извън учредения особен залог.
Ищецът мотивира основателността на своята претенция, твърдейки и наличие на скрити недостатъци на вещта - предмет на предварителния договор, за които сочи, че го компрометират до степен да е неизползваем за предвиденото ползване на имота. В тази връзка въззивният съд е изложил следното:
В предварителния договор между страните липсва каквато и да е конкретизация за бъдещото ползване на недвижимия имот, описан и подробно индивидуализиран в чл. 1, ал. 1 от договора. Независимо от това съдът приема, че за обещателя няма съмнение за какво е била предназначена вещта. Съдът се е позовал на всички свидетелски показания, които в тази част са съвпадащи и безпротиворечиви досежно преддоговорните отношения между страните, и на кореспонденцията между последните, с оглед изпратеното на 7.10.2015 г. писмо от П. М. в качеството й на изпълнителен директор на „Тетрахиб“ АД до законовия представител на „ Еко гъби“ АД, в което са посочени определени характеристики на имота, в т. ч. статут, наличие на водоизточник, водонапорна кула, захранване с питейна вода, зарибени лагуни с воден стълб от 1.80 м. и др.
В допълнителната искова молба ищецът твърди наличие на множество укрити при воденето на преговорите, предхождащи сключването на процесния предварителен договор, недостатъци на имота. Като такива се сочат достъп до газоснабдяване, непроменен по уговорения начин ПУП на имота, липса на регистрация на собствения водоизточник и на 2-та кладенеца, тяхното замърсяване и отклонение от екологичните норми до степен да не могат да се ползват за твърдяното предназначение, повишаване нивото на водата в лагуните чрез умишлено съборена дига на реката, а не чрез придобиване от наличие на подпочвени води или собствен водоизточник, в резултат на което е оводнена около 15 % от площта на имота, замърсяване на водата на лагуните, неподходящи климатични условия за отглеждане на предвидената за това продукция, което оскъпява инвестицията, голяма денивелация на имота, преминаващ тръбопровод и свързаните с това задължителни отстояния, ненанесен в кадастралната карта трафопост, разположена в имот, различен от предмета на предварителния договор водонапорна кула. Посочва се, че поради всичко това цената на проектирането и строителството за конкретното производство се повишава с повече от 25 % и прави този проект изключително нерентабилен. Твърди се, че всички тези недостатъци са установени впоследствие, след сключването на предварителния договор.
Във връзка с тези твърдения въззивният съд излага съображения, че част от посочените недостатъци на вещта удовлетворяват легалната дефиниция и биха могли евентуално да се квалифицират като скрити недостатъци по смисъла на закона. Тяхното наличие обаче и доказването им е изцяло в тежест на ищеца, който ползва и изгодата от установяването им с оглед на основателността на заявената претенция. Тези недостатъци следва да бъдат доказани по реда на пълното и главно доказване с всички допустими доказателствени средства, още повече с оглед на категоричната процесуална позиция на ответника. Във тази връзка съдът е изложил, че по първоинстанционното дело е приложено копие на заповед № 93/24.01.2013 г. на [община] дол, вероятно свързана с твърдението, че е одобрен ПУП с промяна на предназначение, различно от необходимото на ищеца. Според съда същото е било налично преди сключването на процесния предварителен договор, като в същото време то не възпрепятства промяната впоследствие на ПУП на имота по инициатива на купувача. Представено от ищеца е и предпроектно инвестиционно проучване относно газоснабдяването на имота, което с оглед на датирането му - 10.05.2014 г., също е преди сключването на процесния предварителен договор между страните. По останалите твърдяни недостатъци на имота не са представени никакви доказателства, които да сочат тяхното наличие.
С оглед на всичко въззивната инстанция е приела, че за ищеца не е възникнало потестативното му право на разваляне на сключения на 10.05.2017 г. предварителен договор на основание чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД, респ. - не е настъпил ефектът и не могат да се приложат правните последици на разваляне на сключения предварителен договор за покупко-продажба. Съответно - не са налице предвидените предпоставки по чл. 55, ал. 1, предложение трето от ЗЗД ответникът да върне получената по договора авансово внесена част от цената на имота, възлизаща на 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, поради което и така заявената искова претенция следва да се отхвърли.
Съдът изрично е изложил и че не следва да обсъжда дали авансово внесената сума по договора представлява задатък, доколкото същата не се претендира на основание чл. 93, ал. 2, изр. второ от ЗЗД.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В конкретният процесен случай изложеното от касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, не разкрива белезите на очевидна неправилност, така както същите са очертани в практиката на касационната съдебна инстанция и изискващи възможност за установяване на очевидната неправилност на акта при обикновен прочит на мотивите и диспозитива му, без при това да се подлагат на нарочна, нова и задълбочена преценка, изводите на съда в мотивите му и постановеното въз основа на тях в диспозитива на акта. Поддържаното от касатора в случая изисква, за да извърши проверка за основателността на конкретните оплаквания, ВКС да разгледа спора по същество и да подложи на нова преценка извършените процесуални действия на страните и съда, и събраните по делото доказателства, което изключва очевидността на твърдените пороци на въззивния акт, и предполага произнасяне по неговата правилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Първият, вторият и седмият въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., поради което по отношение на тях не се дължи преценка за наличието на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Първият и вторият въпроси на касатора са изцяло несъответни на действителните, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите му към обжалваното решение. Двата въпроса предполагат съдът да е приел, че договорът е развален едностранно от ищеца и да не е приложил последиците от това разваляне, произтичащи от хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, на която главният иск е основан. В действителност съдът е приел, че договорът не е развален от ищеца, поради невъзникване на потестативното му право да го развали, съответно – и че поради това авансово платената сума не подлежи на връщане. Освен това и двата въпроса са относими към института на задатъка, по отношение на който съдът нарочно е приел, че не следва да обсъжда дали авансово внесената сума по договора представлява задатък, доколкото същата не се претендира на основание чл. 93, ал. 2, изр. второ от ЗЗД. И двете инстанции по съществото на спора са квалифицирали главния иск, като кондикционен такъв – основан на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ГПК и в нито един момент по делото касаторът не е оспорвал така дадената му от съда правна квалификация. Изложеното се отнася и до седмия въпрос на касатора, който е формулиран също в посочения смисъл, с допълнение, че въпросът е относим към правилността на обжалваното решение, доколкото отговорът му изцяло зависи от конкретните, приети от съда за установени по делото обстоятелства от фактическа страна. Тази правилност подлежи на проверка в производство по чл. 290 ГПК и след евентуалното допускане на касационно обжалване на решението, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет проверка само наличието или неналичието на основания за допускане на касационното му обжалване.
Въпросите от трети до пети от изложението, макар да са до голяма степен общи и абстрактни, но схващани в общия контекст относно императивно законоустановените задължения на съда да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, могат да бъдат приети за годни общи основания за допускане на касационно обжалване, доколкото са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки гражданскоправен спор. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения на страните и доказателства по делото, не следва да се абсолютизира. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според постоянното застъпено в практиката становище от разпоредбата на чл. 153 от ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти, твърдения и възражения и въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право, и то – по правилата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК - към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова при постановяването на решението си съдът е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о. Съобразно изложеното и доколкото от мотивите на въззивния съд в относимата им част е видно, че съдът в действителност или нарочно е обсъдил, или е съобразил твърденията на касатора в частта им, изложена към тези въпроси, и обосноваващите ги, според касатора доказателства, и ги е отхвърлил, то по отношение на тези въпроси на касатора не е налице поддържаният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Шестият въпрос на касатора, по начина по който е формулиран в първата си част - предполагащ произнасяне от страна на съда по непредявен от ищеца иск, е относим към допустимостта на въззивното решение и според касационния състав в случая същото не е недопустимо. Съдът се е произнесъл по предявения от касатора иск и това е искът, чиято квалификация произтича от заявените от ищеца с исковата му молба твърдения относно обстоятелствата, на които искът се основава, и искането му /петитума/ на същия – срв. чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Тук важи и изложеното по-горе в частта от настоящите мотиви по първия и втория въпрос на касатора, досежно квалификацията на главния, предявен в процеса иск, която квалификация не е оспорвана от ищеца. Касаторът противоречиво и непоследователно поддържа в жалбата си и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, разнопосочни твърдения за прекратяване на договора /което само по себе си е родово понятие/, отказ от същия и/или развалянето му, съответно – по отношение на подлежащата според него на връщане сума – като за задатък, депозит или авансово плащане, които обаче не са годни да доведат до обратния на изложения непосредствено по-горе извод. Във втората си част този въпрос не съответства на действителните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, съобразно мотивите на обжалваното решение, доколкото се посочи, че съдът еднозначно е приел, че процесният договор не е развален едностранно от ищеца – касатор, поради невъзникване на потестативното му право за такова разваляне, вследствие на което не е налице основание за прилагане на разпоредбите за неоснователно обогатяване по отношение на ответника.
При този изход на делото касаторът няма право на претендираните разноски в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 100 от 28.03.2023 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 20223001000554 по описа за 2022 г.
ОСЪЖДА „Еко гъби“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „БОНИ ФЕРМА НИКОЛА КОЗЛЕВО“ АД, с предишно наименование „Тетрахиб“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 2214 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: