Р Е Ш Е Н И Е
№ 50264
София, 19.12.2022 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева
при участието на секретар Д. Ц. като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4558 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 544/29.06.2022 г. по касационна жалба на В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И., чрез пълномощника им адв. С. Н., е допуснато касационно обжалване на решение № 260244 от 12.07.2021 г. по в. гр. д. № 286/2021 г. на Окръжен съд София, с което като е потвърдено решение № 113 от 04.12.2020 г. по гр. д. № 264/2019 г. на Районен съд Пирдоп, са отхвърлени предявените от касаторите срещу „СГП КОМЕРС“ ЕООД частични искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на Н. Г. И., в размер на по 25 000 лв. за всеки от ищците от общ размер на исковете от по 60 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането - 07.04.2015 г. до окончателното изплащане.
Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че съдът е допуснал нарушение на нормата на чл.7, ал.2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, уреждаща случаите, при които недекларирането на злополуката по реда на чл.57 КСО не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици; че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора факти и писмени доказателства и връзките между тях – нарушение на правилото на чл.235, ал.2 ГПК и така е достигнал до неправилни правни изводи.
Насрещната страна – „СГП КОМЕРС“ ЕООД, чрез пълномощника си адв. Л., поддържа становище за неоснователност на изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на смърт, настъпила от трудова злополука, въззивният съд е приел, че по делото не е представено разпореждане на НОИ, издадено по реда на чл.60 КСО, представляващо от една страна индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга – официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като елемент от фактически състав на отговорността по чл.200 КТ. Приел е за неоснователни доводите на въззивниците-ищци, че недекларирането на трудовата злополука по реда на чл.57 КСО в случаите на смърт на работника или служителя, не е пречка за установяването й в исковото производство, както и че неподаването на такава декларация от ищците в едногодишния срок се дължи на факта, че не е било налице влязло в сила постановление на Дирекция „Инспекция по труда-София област“ по реда на чл.405а, ал.2 КТ, доколкото това възражение е следвало да се изложи пред административния орган, чиито отказ да разгледа по същество отправеното до него искане за издаване на разпореждане по реда на чл.60 КСО, подлежи на обжалване пред съда.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ „В хипотезата на отказ от страна на НОИ за извършване на разследване дали даден инцидент, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, преклудира ли се възможността на наследниците за установяването й по исков ред“ и 2/ „Липсата на обжалване на отказ на НОИ за извършване на разследване дали даден инцидент, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, преклудира ли възможността за предявяване на иск с предмет установяване наличието на трудова злополука.“, за да се провери налице ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 235 от 30.10.2014 г. по гр. д. № 2330/2014 г. на III г. о. решение № 29 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 4297/2007 г. на III г. о. и решение № 205 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 5039/2017 г. на IV г. о.
В първото от посочените решения е даден положителен отговор на въпроса, допуснат на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, дали в хипотеза на установена инвалидност, за която се твърди, че е в резултат от трудова злополука и при липса на предвидено задължително разследване по чл.7, ал.2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато по вина на компетентния орган не е осъществено административно производство по установяване факта за наличие на трудова злополука, това установяване може да се извърши в рамките на производството по чл.200 КТ. За да достигне до този отговор, съставът на ВКС е приел, че в съдебната практика няма спор, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл.200 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл.57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване и отчитане на трудовите злополуки. Същеверменно в чл.7, ал.2 от Наредбата е предвидено изключение от общото правило, като са посочени три случая, при които разследването на злополуката е задължително. Касае за три специални хипотези /причинено увреждане на повече от трима работници, злополуката е довела до инвалидност или смърт, или има основание, че ще доведе до инвалидност или смърт/, за които законодателят е предвидил по-голяма защита с оглед тежестта на причиненото увреждане. Затова, когато се установи, че при наличие на една от тези хипотези административният орган е прекратил образуваното пред него производство по чл.60 КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука, на ищеца следва да се признае възможността за установяването й в рамките на съдебното производство. Противното означава да се лиши пострадалият от защита на установено в негова полза право. Съгласно нормата на чл.7, ал.2 от Наредбата, в тези случаи упражняването на правото не е предпоставено от подаването на декларация по чл.57 КСО. Касае се за предвидено изключение от общото правило, установяващо максимален едногодишен срок за провеждане на административното производство по установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато осигурителят или предприятието ползвател не са я декларирали. За изрично посочените три случая в чл.7, ал.2 от Наредбата, с оглед специалната законова регламентация в този смисъл –недекларирането на злополуката по реда на чл.57 КСО, не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици.
В решение№ 205 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 5039/2017 г. на IV г. о. е даден отговор на материалноправния въпрос, при липса на влязъл в сила административен акт относно наличието на трудова злополука, допустимо ли е фактът на злополуката и нейният характер да се установяват в рамките на производството по предявен иск по чл.200 КТ, ако административният орган не е изпълнил императивното си задължение да проведе задължително разследване по чл.7 от Наредба. Прието е, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС не се допуска инцидентното установяване на характера на злополуката в исковото производство, образувано по претенция за обезщетяване на вредите от нея. Изключение от така установената практика се допуска само в хипотезите по чл.7, ал.2 от Наредбата, когато компетентният административен орган не е изпълнил задължението си по чл.58, ал.1 КСО /възпроизведено именно в чл.7, ал.2 от Наредбата/ да разследва злополуката. Затова когато се установи, че при злополуката е причинено увреждане на повече от трима работещи или че злополуката е довела до инвалидност или смърт или че има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт, компетентният административен орган е длъжен да разследва злополуката. Само в случаите, когато той откаже да изпълни това си задължение, съдът, пред който е предявен иска по чл.200 КТ, може да установява нейният характер. Прието, че в хипотезите на чл.7, ал.2 от Наредбата, законът задължава компетентният административен орган да извърши разследване, без това му правомощие да е обвързано със срокове, като разследването не е поставено и в зависимост от сезирането на органа, тъй като той е длъжен да предприеме предписаните от закона действия и служебно. Неизпълнението на това задължение представлява противоправно бездействие, което препятства издаването на акт по чл.60 КСО. В тази хипотеза пострадалият от злополуката или неговите наследници не разполагат с разпореждане, с което злополуката се приема или не за трудова, именно поради незаконния отказ за разследване от компетентния административен орган. Доколкото пострадалият не разполага с друг ред за защита, в тази конкретна хипотеза съдът може да установява инцидентно какъв е характерът на злополуката.
Следва да се посочи, че практиката, обективирана в решение № 29 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 4297/2007 г. на III г. о., според която специалният ред за квалифициране на злополуката като трудова - чл.60 КСО, не е задължителен по иска с правно основание чл.200 КТ, е преодоляна с постановената впоследствие казуална практика на ВКС – решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 859/2010 г. на IV г. о., решение № 374 от 23.07.2014 г. по гр. д. № 3766/2013 г. на IV г. о., както и с разгледаните по-горе решения на ВКС.
При така дадените разрешения в практиката на ВКС по приложението на чл.7, ал.2 от НУРРОТЗ и чл. 57 и 58 КСО във вр. чл.200 КТ, която се споделя изцяло от настоящия състав, на повдигнатите въпроси следва да се отговори, че в хипотеза на постановен отказ от страна на административния орган за извършване на разследване дали инцидента, вследствие на който е настъпила смърт на работник, представлява трудова злополука, не се преклудира възможността на наследниците за установяването й по исков ред, като обстоятелството дали този отказ е обжалван или не, е без правно значение за възможността съдът, пред който е предявен иска по чл.200 КТ, да установява нейния характер.
С оглед горното, доводите на касаторите за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, се явяват основателни. В конкретния случай – при настъпила смърт на работника в резултат на твърдяна трудова злополука, съгласно чл.7, ал.2 от Наредбата, разследването е било задължително, като извършването на последното не е поставено в зависимост от подаването на декларация по чл.57, ал.2 КСО. След като е налице отказ на административния орган да изпълни задължението си, въззивният съд е следвало да даде възможност на ищците, в качеството им на наследници на починалия работник, да установят характера на злополуката, причинила смъртта на техния наследодател, което последният не е направил и е отхвърлил исковете поради непредставяне на разпореждане на НОИ, издадено по реда на чл.60 КСО и съответно без да изследва налице ли са останалите предпоставки на чл.200 КТ за ангажиране отговорността на работодателя.
Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение на основание чл.293, ал.2 ГПК като неправилно поради нарушение на материалния закон. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който трябва да се произнесе по основателността на исковете с правно основание чл.200 КТ, предявени от наследниците на починалия работник, като разгледа наведените в исковата молба твърдения, че настъпилата смърт на техния наследодател е в резултат на трудова злополука; че за тях са настъпили неимуществени вреди и че тези вреди са в пряка причинна връзка с трудовата злополука, както и останалите заявени от ответника в отговора на исковата молба възражения срещу исковете /извън това, че липсва влязъл в сила административен акт – разпореждане по чл.60 КСО за приемане на злополуката като трудова/, а именно за съпричиняване на злополуката и за размера на претърпените вреди. По посочените твърдения и възражения на страните и по събраните по делото доказателства за установяването им, въззивният съд изобщо не се е произнасял, респективно обсъждал, тъй като е приел, че липсата на разпореждане по чл.60 КСО е достатъчна да обуслови отхвърляне на исковете по чл.200 КТ като неоснователни. Допуснатото от съда нарушение на материалния закон е довело до неформиране на изводи относно релевантните за спора факти и до необсъждане на събраните по делото доказателства за тяхното установяване.
При новото разглеждане на делото, в зависимост от неговия изход, въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за касационното производство – чл.294, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 260244 от 12.07.2021 г., постановено по в. гр. д. № 286/2021 г. по описа на Окръжен съд София.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд София за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: