О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50948

София, 15.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември, две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател : ЕМИЛ ТОМОВ

Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

Г. Н.

изслуша докладваното от съдия Томов гр. дело № 1769/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи на РБ, чрез пълномощник юрисконсулт П. П., срещу решение от № 266800 от 02.12.2021 г. по в. гр. дело № 1726/2021 г. на Софийски градски съд, постановено по трудов спор за заплащане на командировъчни средства на ищеца Б. Л. И. в размер на 31 610.58 евро за времето на задграничния му мандат като „шофьор“ в Посолство на Р. Б. в [населено място], Австралия, за периода от 14.08.2016 г. до м. 04.2019 г. вкл., ведно със законната лихва от 14.08.2019 г. и обезщетение за забава в размер на 4 868.02 евро.

Съгласно мотивите на въззивното решение страните не спорят за наличието на валидно трудово правоотношение, във връзка с което ищецът е бил командирован в Австралия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2019 г. Спорен е въпросът за наличието на предпоставките по чл. 73 от Закона за дипломатическата служба /ЗДипл.Сл./, вр. чл. 13, ал. 1 от Наредбата за командировъчните средства при задграничен мандат /НКСЗМ/ за ангажиране отговорността на работодателя за заплащане на средства за наем, разходвани от ищеца по време на командироването.След анализ на приложимите разпоредби съдът е приел, че правото на служителя да получи тези средства не е безусловно и възниква само в случай, че в периода на командироването същият е сключил договор за наем с трето лице, по който са сторени разходи. Във връзка с възражението на работодателя, че не е дадено съгласие от комисията по чл. 13 НКСЗМ съдът е посочил, че същото не е елемент от фактическия състав, обуславящ възникването на правото за получаване на средствата и такива се дължат до предвидения в наредбата максимален месечен лимит, ако се установят в по - висок размер .За исковия период от 22.07.2018 г. до м. 04.2019 г., съответно за сумата 9 628,92 евро съдът е отхвърлил претенцията, тъй като приема за недоказано по делото ищецът да е бил в наемно правоотношение. За останалия исков период от 14.08.2016 г. до 21.07.2018 г. намира претенцията за доказана, обосновавайки се с представените в оригинал на английски и в превод на български език предложение за подновяване на договор за наем, подписан от представител на И. П. М. – С. Г. и уведомително писмо за подновяване на договор за наем, сключен между представляващия наемодателя лицензиран агент и наемателите Б. И., неговата съпруга И. И. и техните пълнолетни деца В. И. и Л. М., както и съпруга на последната П. М.. По отношение на тези документи с протоколно определение от 29.11.2019 г. пред първоинстанционния съд е открито производство по чл. 193 ГПК поради оспорване от страна на ответника на авторството им. В тази връзка са приети като доказателства по делото писмо от 05.12.2019 г., подписано от К. Н. като представител на И. П. М. и писмо без дата, подписано от М. Л. като представител на К. Б. Според първото ищецът е пребивавал в имот на авеню „К. С. № 63 в периода от 13.03.2015 г. до 21.07.2018 г., а с втория документ се потвърждава от банката, че същият е извършил плащания от своята банкова сметка към И. П. М. за целите на обслужване на наем. Посочените документи са заверени от нотариус и са представени в легализиран превод по делото. С оглед на това въззивният съд е приел, че същите изхождат от лицата посочени като издатели - представляващи агенцията за недвижими имоти и австралийската банка лица, а оспорването им по чл. 193 ГПК е неоснователно. По отношение на претенцията за лихви съдът е изтъкнал, че задължението на ответника не е с определен срок и последният изпада в забава с поканата – в случая с връчване на препис от исковата молба на 16.09.2019 г., от който момент се дължи законната лихва. Последното е мотивирало отмяната на първоинстанционното решение в частта му, с която са присъдени лихви за забава за периода преди посочената дата.

В касационната жалба на Министерството се поддържа, че въззивното решение в частта, с която са уважени претенциите на ищеца, е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, противоречи на материалния закон и е необосновано, поради което следва да се отмени и предявените искове да се отхвърлят изцяло. В изложението към жалбата се сочи наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Следва ли да се приеме, че при заверяването на подпис върху частен документ нотариусът удостоверява и качеството на лицето на представител на юридическо лице, от чието име се издава документът?“;

2. „Следва ли да се приеме, че нотариус на чужда държава, по силата на правото на тази държава, има определени удостоверителни правомощия, без да бъдат установени аргументирано разпоредбите на същото чуждо право по реда на чл. 43 от Кодекса на международното частно право, включително чрез възможността на страните за представяне на доказателства и становище преди постановяване на решението?“;

3. „Следва ли да се приеме, че при оспорване на частен документ, за установяване истинността и автентичността на който доказателствената тежест по смисъла на чл. 193, ал. 3, изр. 2 от ГПК е върху страната, която го е представила и при условие, че тази страна не е ангажирала необходимите доказателства, то оспорването на документа следва да се отхвърли?“.

За първия въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а за останалите, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В допълнение се заявява и „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК с довода, че са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон, както и че въззивното решение е необосновано.

Депозирана е и насрещна касационна жалба от Б. Л. И., представляван от адв. С. Г., срещу отменителните части на въззивното решение, с което са отхвърлени частично претенциите му.

След преценка, Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.

По поставения първи въпрос - дали при заверяването на подпис върху частен документ нотариусът удостоверява и качеството на лицето на представител на юридическо лице, от чието име се издава документът, не се обосновават общите предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като се смесват авторство и съдържание при частни свидетелстващи документи, когато има официална заверка относно първото обстоятелство.Не се обосновават и предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая касаторът се позовава бланкетно на посоченото основание с твърдението, че по въпроса липсва съдебна практика на ВКС.Съгласно постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, разрешеният в обжалваното въззивно решение въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Обосновка в тази насока не е налице. Оспорените документи, кредитирани от въззивния съд, са издадени на територията на Австралия, която също както България е страна по Хагската конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове.Същите са заверени от нотариус, съгласно чието удостоверяване документите са оригинални и изхождат от посочените в тях лица, като върху документите е поставен апостил. В чл. 1 от Конвенцията е посочено, че същата се прилага по отношение на публичните актове, които са изготвени на територията на една от договарящите държави и трябва да се представят на територията на друга договаряща държава, като по смисъла на посочената разпоредба такива публични актове се считат и официалните заверки, като записвания в регистър или удостоверяване на дата или подпис върху частен документ.Съгласно чл. 3 от Конвенцията, единствената формална процедура, която може да се изисква за удостоверение истинността на подписа, на качеството, в което е действало лицето, подписало документа и при необходимост достоверността на печата и марката е прилагането на описаното в чл. 4 удостоверение от компетентния за това орган на държавата, от която произхожда документът, като чл. 4 урежда така наречения апостил - удостоверение поставено върху самия документ. В този смисъл и практиката на ВКС, обективирана в решение № 49 от 03.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 603/2016 г., I т. о., съгласно което при спазване на тази процедура, публичните актове приети като доказателства по дело се считат за официални документи, със съответните правни последици от това.

Вторият от поставените въпроси е неотносим, няма обуславящо значение за решаващите изводи на съда по предмета на спора. Въззивният съд не е намерил за приложимо към процесния спор чуждо право, а е кредитирал изготвени в чужда страна частни писмени документи, засвидетелствали правоотношения между частни лица, чиято автентичност приема за неуспешно оспорена в откритото производство по чл. 193 ГПК. Тези частни засвидетествания установяват факти, при установяване на които Наредбата предвижда задълженията на ответното министерство към командирования служител. Частните свидетестващи документи за наемни правоотношения между командирования и трети лица в страната на командироване се обсъждат наред с останалите събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност, като съдът оценява доказателственото им значение. Въззивния съд е следвал тази процесуални изисквания при решаващата си дейност съгласно установената практика на ВКС, отчитайки действащата законова и подзаконова уредба относно значението на засвидетелстваните с писмени доказателства факти, недвусмислено сочещи на възмездно сключен и изпълняван договор за наем на жилище в страната на пребиваване по обчайния начин, предвиден като хипотеза в действащо между страните право. При това положение не е необходимо да се изследват и доказват разпоредбите на чуждото право по реда на чл.43 от Кодекса на международното частно право, в областта на договорите за наем на жилища, органното представителство, или относно плащанията на наема по банков път. Не е налице противоречие с цитираното от касатора решение № 156 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 336/2019 г., II г. о., което разглежда друга хипотеза.

Третият от поставените въпроси също не удовлетворява изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 г., ОСГТК. Въпросът е фактически и е мотивиран със собствената преценка на касатора за установените по делото факти и обстоятелства, която се различава от възприетата от съда. В конкретната хипотеза съдът е приел, че са ангажирани надлежни доказателства за установяване истинността и автентичността на представените писмени доказателства, като няма данни по делото, които да разколебават констатацията относно самото засвидетелстване, предвид качеството на лицата, чиито подписи са заверени. Този извод не сочи на неправилно разместена доказателствена тежест, а обема проведеното доказване по отношение автентичността на представените документи по нетърпящ съмнение начин, така както е прието и в цитираното в изложението към жалбата решение № 493 от 09.07.2003 г. на ВКС по гр. д. № 106/2002 г., I г. о., същевременно е израз на преценката на съда при обсъждане на доказателствата касателно засвидетествани в частен документ обстоятелства, съгласно установената практика на ВКС по прилагането на чл.178 , чл.180 ГПК, чл.235, ал.2 , във вр с чл.12 ГПК .

Тезата за очевидна неправилност в случая касаторът основава на доводи за наличие на касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на изследване едва във фазата по разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване очевидната неправилност визира особено тежки пороци на обжалвания съдебен акт, установими пряко от мотивите към него. Такава е налице, ако съдът се е позовал на несъществуваща или отменена правна норма, не е приложил императивна материалноправна норма, уреждаща спорни правоотношения, грубо е нарушил правилата на формалната и правна логика при обосновка на изводите си, или е нарушил основополагащи процесуални правила, гарантиращи правилността на съдебния акт, каквито пороци в случая не се констатират.

При този изход насрещната касационна жалба не следва да се разглежда съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК.

В полза на адв. Я. Д. следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществената от нея защита пред касационната инстанция при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. С оглед материалния интерес на касационната жалба от 21 981,66 евро /42 864 лв./, дължимото възнаграждение определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ /в приложимата редакция ДВ. бр. 68 от 31 юли 2020 г./ е в размер на 1 361,94 лв.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от № 266800 от 02.12.2021 г. по в. гр. дело № 1726/2021 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Министерство на външните работи да заплати на адв. Я. Д. сумата 1 361,94 лв. /хиляда триста шестдесет и един лева и 94 ст./, представляваща сторени разноски за адвокатска защита пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.