О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50661

гр. София, 13.12.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 2034 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „КСКФ Лимитид“ /”KSKF Limited”/, дружество, регистрирано в Х. Конг и по касационна жалба и допълваща касационна жалба на „Алгънс“ ЕООД, [населено място], срещу решение №10255/19.03.2021г. по т. д.№5551/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение №1441/06.08.2019г. по т. д. №966/2018г. на Софийски градски съд, ТО, VI-21 състав.

Касаторът „КСКФ Лимитид“ /”KSKF Limited”/, дружество, регистрирано в Х. Конг, обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените на основание чл.92 от ЗЗД искове за заплащане на еднократна неустойка за забавено изпълнение в размер на 43 527,26 щатски долара, както и за заплащане на част в размер на 145 816,33 щатски долара от претендирана неустойка за забавено плащане в размер на 729 081,66 щатски долара, изчислена в размер на 0,5 % за всеки просрочен ден за периода 06.05.2016г.-05.04.2017г. върху неплатено възнаграждение от 435 272,63 щатски долара. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения, че доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника „Алгънс“ ООД, същото е влязло в сила в осъдителната му част, поради което за съдебно установени между страните следва да бъдат считани всички елементи от правопораждащия фактически състав, от който произтича главното вземане на ищеца за дължимото посредническо възнаграждение. Счита за неправилен извода на съда, че предвидената в чл.11 от договора мораторна неустойка противоречи на добрите нрави. В тази връзка излага твърдението, че въззивният съд не е извършил преценка на критериите, примерно изброени в Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Счита, че въззивното решение е вътрешно противоречиво, тъй като е прието, че за забавата на едно и също неизпълнение са предвидени две неустойки. Поддържа, че съдът неправилно е отчел общия ефект на двете неустойки като противен на добрите нрави, без първо да извърши анализ на подлежащите на преценка обстоятелства по чл.26, ал.1, изр.3 от ЗЗД поотделно за всяка от тях и след това като съвкупен ефект.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/ Следва ли съдът да извърши преценката си относно съответствието на неустоечната клауза с добрите нрави само въз основа на критериите, посочени в т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС, или следва да вземе предвид и конкретните обстоятелства по делото?; 2/ С оглед преценката за валидност на клаузи за неустойка по чл.26, ал.1, изр.3 от ЗЗД, кумулацията на две мораторни неустойки автоматично ли води до извод за нищожност и на двете клаузи? Поддържа, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, решение № 122/18.07.2019г. по гр. д. № 3238/2018г. на ВКС, IV г. о., решение № 223/19.04.2016г. по т. д. №3633/2014г. на ВКС, I т. о., решение № 229/29.06.2017г. по т. д. №3550/2015г. на ВКС, II т. о. и решение № 104/26.06.2017г. по т. д. № 2559/2016г. на ВКС, IV г. о.

Ответникът по касационната жалба „Алгънс“ ЕООД не изразява становище по жалбата.

Касаторът „Алгънс“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъден да заплати на „КСКФ Лимитид“ на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.51 от ТЗ сумата от още 422 890,32 щатски долара, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2016г. до окончателното й изплащане. Поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба и при противоречие с принципа на диспозитивното начало. В условията на евентуалност твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е анализирал в съвкупност събраните по делото и конкуриращи се доказателства относно размера на сумата, която се дължи на ищеца, както и относно авторството на електронно писмо от 08.11.2016г. Твърди, че въззивният съд не е изпълнил задължението си служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като е приел за правилна погрешно дадената от първоинстанционния съд правна квалификация. В тази връзка изразява подробни съображения, че договорът следва да бъде квалифициран като такъв за търговско представителство по смисъла на чл.32 и сл. от ТЗ. Твърди, че липсват мотиви на съда относно въпроса по какъв начин е постигната уговорката между страните за размера на дължимото възнаграждение, с оглед задължителната изискуема форма на уговорките по договора за търговско представителство.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Допустимо ли е чуждестранно дружество да доказва правосубектността си и представителната власт на своя законен представител, а от там и активната си легитимация в процеса, чрез представяне на частни документи, изхождащи от самото дружество, и които документи, неподкрепени или потвърдени, впоследствие, са официални такива?; 2/Това, че е установено, че IP адрес е предоставен за ползване на точно определено дружество /в случая „Алгънс“ ООД/, съставлява ли доказателство, че всички електронни съобщения, изходящи от този IP адрес, изхождат от това дружество?; 3/ Това, че е установено, че IP адрес е предоставен за ползване на точно определено дружество /в случая „Алгънс“ ООД/ и адресът на ползване на този IP адрес съвпада с адреса на дружеството за кореспонденция с НАП, вписан в ТРРЮЛНЦ, съставлява ли доказателство, че всички електронни съобщения, изходящ от този IP адрес, изхождат от това дружество?; 4/ Това, че назначената от първата и втората инстанция съдебно – техническа експертиза не е установила авторството на лицето на оспорените електронни съобщения, изходящи от оспорен определен електронен адрес /в случая [електронна поща]/, дава ли основание на въззивния съд да приеме авторството на оспорените електронни съобщения за доказано въз основа на това, че този мейл адрес е ползван за водене на друга кореспонденция, представена по делото?; 5/Допустимо ли е съдът да приеме за доказано авторството на оспорена електронна кореспонденция, ако техническа проверка на експерта се извърши само на техническите средства, послужили за изпращане на кореспонденцията, които са в държане само на една от страните, които се твърди, че са разменили кореспонденцията?; 6/ При оспорване на авторството на електронна кореспонденция следва ли съдът служебно да задължи експерта да извърши проверка на техническите средства и при ищеца и при ответника, послужили за изпращане на оспорената електронна кореспонденция?; 7/ Когато на едно и също основание са издадени няколко различаващи се по размер и дата на издаване фактури, една от които е осчетоводена от длъжника и платена от него, каква е доказателствената стойност на тази осчетоводена и платена фактура по отношение на другите фактури, които не са осчетоводени и платени?; 8/ Допустимо ли е сътрудничеството, което търговският представител осъществява по смисъла на чл.32 от ТЗ, да се изразява само в посредничество при сключването на сделките и водене на преговори от името на принципала?; 9/ Представлява ли овластяването на търговския представител да извършва сделки от свое име, респ. от името на търговеца, конститутивен елемент за добиване на качеството „търговски представител“?; 10/ Каква е дефиниращата разлика между търговския представител, който извършва посредничество, и търговския посредник?; 11/ Кога документът, издаден съгласно приложимите разпоредби на закона по регистрация на дружеството, се счита актуален за целите на доказването на обстоятелства относно статуса на дружеството пред българския съд?; 12/ Допустимо ли е страната – юридическо лице да се позовава на документ, чието издаване предхожда с повече от две години датата на образуване на съдебното производство, за доказване на обстоятелства, касаещи актуалния й статус?; 13/ Какъв е характерът на договора, сключен с принципала, когато наред с осъществяване на действия по посредничество насрещната страна е овластена да води преговори от името на принципала и му съдейства при изпълнението на сключения договор? По първи въпрос касаторът се позовава на определение № 395/12.05.2016г. по т. д. № 79/2016г. на ВКС, I т. о. и решение №64/15.07.2020г. по гр. д. № 2313/2019г. на ВКС, III г. о. Счита, че втори и трети въпроси са разрешени в противоречие с решение №122/28.01.2021г. по т. д. №1605/2019г. на ВКС, I т. о. В условията на евентуалност, твърди, че двата въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По четвърти, пети и шести въпроси счита, че въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение № 77/17.03.2015г. по гр. д. № 2040/2014г. на ВКС, IV г. о. Поддържа, че седмият въпрос е разрешен в противоречие с решение №34/27.04.2016г. по т. д. №516/2015г. на ВКС, I т. о., решение №138/17.10.2011г. по т. д. №728/2010г. на ВКС, II т. о., решение №53/12.09.2013г. по т. д. №74/2011г. на ВКС, II т. о., решение №158/07.11.2013г. по т. д. №1128/2012г. на ВКС, I т. о., решение №47/08.04.2013г. по т. д. №137/2012г. на ВКС, II т. о., решение №36/25.05.2011г. по т. д. №263/2010г. на ВКС, I т. о., решение №166/17.01.2013г. по т. д. №636/2011г. на ВКС, I т. о., решение №172/13.01.2016г. по т. д. №2535/2013г. на ВКС, I т. о. и решение №185/10.02.2016г. по т. д. №2928/2014г. на ВКС, I т. о. Твърди, че осми, девети, десети, единадесети и дванадесети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че тринадесети въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 54/10.09.2010г. по т. д. №267/2009г. на ВКС, II т. о. Поддържа също, че са налице основанията по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 от ГПК, поради недопустимост, респ. очевидна неправилност на атакувания акт.

Ответникът по касационната жалба „КСКФ Лимитид“ /”KSKF Limited”/, дружество, регистрирано в Х. Конг, оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него е съществуването на вземане на въззивния жалбоподател „КСКФ Лимитид“ за възнаграждение за посредничество по сключения с „Алгънс“ ЕООД договор за разликата между уважения размер от 12 383,31 щ. д. до пълния размер от 435 272,63 щатски долара. Като определящ за изхода на спора е счел въпросите дали представеното по делото електронно писмо от 08.11.2016г. с посочен в текста му автор „С. Д.“ изхожда от законния или друг представител на „Алгънс“ ЕООД и дали то съдържа признание за размера на уговореното между страните възнаграждение за посредничество. В тази връзка апелативният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че електронното писмо, с посочен в текста му автор „С. Д.“ и електронен адрес [електронна поща], изхожда от „Алгънс“ ЕООД, като е изтъкнал, че електронният адрес е използван и в останалата разменена кореспонденция във връзка със сключването и изпълнението на договора – с електронно писмо от 03.01.2016г. от този адрес до К. К. е изпратен проектът на договора между „Алгънс“ ЕООД и „С. Т. К. ; този адрес е посочен като получател на писма от 12.04.2016г. и 13.04.2016г., с които на „С. Т. К. са изпратени съставени от „Алгънс“ ЕООД документи във връзка с износа на боеприпаси по договора между тях, включително фактури, издадени от „Алгънс“ ЕООД, осчетоводени от него и по които е получено плащане. Изтъкнал е още, че адресът е посочен и от свидетеля О. Б. като използван лично от А. Д.. Позовал се е на данните от съдебно - компютърна експертиза, че представените по делото съобщения - изходящи/получени от този електронен адрес и съобщенията от/до електронния адрес [електронна поща], от който са изпратени електронните писма с фактури и товарителници, съставени от „Алгънс“ ЕООД, са изпратени от един и същ IP адрес, установяващ една и съща точка на достъп до мрежата. Отбелязал е, че именно соченият в заключението на вещото лице физически адрес, на който е използван IP адреса за достъп до интернет - [населено място],[жк], [улица], ет.1, ап.3, е посочен от „Алгънс“ ЕООД в издавани от него документи /писмо за плащане реф. №057/01.02.2016г./ и е обявен от самия търговец по партидата му в Търговския регистър като адрес за кореспонденция с НАП. Анализирайки съдържанието на електронното писмо от 08.11.2016г. въззивният съд е приел, че в т.4 от същото се съдържа изрично признание относно размера на дължимото възнаграждение, като в него е посочено какъв размер комисионна би се дължал на „КСКФ Лимитид“ за неизпълнената част от договора, съответно съотношението между двете суми е обосновало извода на съда, че възнаграждението на посредника е определено в размер на 16,6% от стойността на сключените сделки. Съставът на САС е изложил съображения, че изразеното в това електронно писмо несъгласие с пълния размер на сумата, посочена във фактура от 21.04.2016г., по която са „платени 700 000 на 05.05.2016г.“, не е поради неправилно определен с нея процент на възнаграждението, а поради неправилно отчитане на покупната цена на част от стоката, както и поради твърдян по – висок размер на разходите за лицензиите. С оглед на това и предвид заключението на счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че при доставени от „Алгънс“ ЕООД на „С. Т. К. стоки на обща стойност 15 512 804 щатски долара дължимото възнаграждение за посредничество е в размер на 2 575 124,46 щатски долара, от която след приспадане на платеното възнаграждение от 1 586 688,37 щатски долара остава дължима сума от 988 457,09 щатски долара, при предявен частичен размер от 435 272,63 щатски долара.

По отношение на претендираната от „КСКФ Лимитид“ неустойка, уговорена в чл.11 от договора, апелативният съд е приел, че е налице недопустимо кумулиране на неустойки, като за едно и също неизпълнение е предвидено начисляване на две неустойки – еднократна неустойка в размер на 10 % от дължимата сума, дължима дори за един ден забава, и неустойка в размер на 0,5 % за всеки просрочен ден. Също е изложил съображения, че с оглед характера на насрещните задължения по договора, процесната неустойка е уговорена за неизпълнение само от възложителя „Алгънс“ ЕООД. Приел е, че начинът, по който неустойката е уговорена, превишава многократно действително очакваните вреди на кредитора, като е изтъкнал, че размерът на неустойката за исковия период, който е по – малък от една година, е близо два пъти по – голям от размера на общото задължение на „Алгънс“ ЕООД по договора, а сборът на процесните неустойки надвишава многократно и размера на законната лихва за забава. Изложил е съображения, че независимо от постигнатото между страните

съгласие за приоритетно значение на санкционната функция на договорената мораторна неустойка, когато размерът й е необосновано завишен спрямо реално очакваните вреди за кредитора от забавено изпълнение на главното парично задължение, още при сключването на договора неустойката създава условия за неоснователно обогатяване на кредитора, като излиза извън присъщите й функции, нарушавайки добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, изр.3 от ЗЗД. С оглед на тези съображения, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените на основание чл.92 от ЗЗД искове.

По касационната жалба на „КСКФ Лимитид“ /”KSKF Limited”/:

Поставените от касационния жалбоподател въпроси се явяват обуславящи за изхода на спора, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Относно предпоставките за нищожност на неустоечна клауза и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведено в процеса правоизключващо възражение от ответника, е приложимо даденото разрешение в т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните за съдилищата указания в същото, неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии – естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; наличие на други обезпечения на същото задължение; вид на уговорената неустойка и на съответното неизпълнение; съотношение на неустойката с очакваните вреди от неизпълнението. В мотивите на ТР №1/2009г. е застъпено разбирането, че съдът следва и служебно да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Изразеното в ТР разбиране е доразвито и в решение № 223 от 19.04.2016г. по т. д. №3633/2014г. на ВКС, І т. о., в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото относими доказателства, както и въведените от страните доводи и възражения. Преценката за нищожност на неустойката е извършена към момента на сключване на договора за посредничество, като освен съотношението между размера на неустойката и предполагаемите вреди, съдът е съобразил и други изброени в ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС критерии - обстоятелството, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението само на една от страните, както и това, че за едно и също неизпълнение е предвидено начисляване на две неустойки - еднократна неустойка в размер на 10 % от дължимата сума, дължима дори за един ден забава, и неустойка в размер на 0,5 % за всеки просрочен ден. Обсъждайки релевантните, условия и предпоставки, наличието на които води до нищожност на уговорена от страните неустойка поради нарушаване на добрите нрави, въззивният съд се е съобразил изцяло с указанията, дадени в ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Обстоятелството, че въззивният съд не е взел предвид фактори извън самия текст на договорната клауза, не означава, че съдът се е отклонил от задължителната практика на ВКС, доколкото изброените в тълкувателното решение и в цитираните от касатора решения по чл.290 от ГПК критерии са примерни и тяхното кумулативно наличие не е задължително. Правилността на изводите му не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК, поради което доводите на касатора, че съдът не е приложил правилно критериите, изброени в Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС, не могат да обосноват допускането на касационно обжалване.

По касационните жалби на „Алгънс“ ЕООД:

В касационната жалба от 16.04.2021г. и допълнителната касационна жалба от 05.05.2021г., подадена в срока по чл.283 от ГПК, касаторът поддържа доводи за недопустимост на въззивното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба.

В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите на касатора за недопустимост на обжалваното решение, основаващи се на тезата, че въззивният съд се е произнесъл по частичен иск, без ищецът да е заявил в исковата молба, че предявява иска като частичен. В диспозитива на постановеното от него решение съставът на САС не е квалифицирал иска като частичен, съответно няма произнасяне по частичен иск. Без да е отразено в диспозитива, изразеното в мотивите становище, че ответникът дължи на ищеца сумата при предявен частичен размер от 435 272,63 щ. д., не се отразява на характеристиката на иска, като такъв за пълния размер на процесното вземане. Съгласно задължителните разяснения в т.18 от ТР №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, с решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо. Затова диспозитивът на решението, който чл.189, б. г от ГПК /отм./ визира като констатация относно спорното право, представлява източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението не са част от него. Още повече, че в мотивите на решението си, съставът на САС посочва, че са предявени обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, вр чл.51 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД , както и частичен насрещен иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, съответно искът по чл.79 ал.1 от ЗЗД, вр чл.51 от ТЗ не е възприет като частичен. Поради това и употребеният в мотивите израз „частичен размер“ изразява констатацията на въззивния съд, че размерът на вземането е по – голям от предявения в производството.

Неоснователно е и твърдението за липса на положителна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, поради липса на доказателства за правосубектността на ищеца. Касаторът „Алгънс“ ЕООД обвързва доводите си с вида на документите, представени от ищеца като доказателства за правосубектност с исковата молба и допълнителната искова молба. Наред с тях обаче, с молба от 06.03.2009г. ищецът е представил в първоинстанционното производство и следните документи, с които е удостоверил своята правосубектност и представителната власт на лицето, подало исковата молба като представляващ дружеството: удостоверение за регистрация от 01.03.2019г., издадено от завеждащия дружествения регистър на Специален административен район Х. и отчет със списък на директорите в дружеството. Посочените документи не са частни, а официални свидетелстващи документи. Документът озаглавен „отчет със списък на директорите“, съставлява извлечение от „компютърните досиета на дружествения регистър“, в който смисъл е изричното отбелязване в т.10 от същия, като съответствието на документа с информацията в регистъра е удостоверено с подписа на завеждащия дружествения регистър на Специален административен район Х.. Дори извлечението от дружествения регистър на Х. да възпроизвежда съдържанието на частен документ - отчет, представен за обявяване в регистъра, следва да се отбележи, че осъществяването на вписаните в търговския регистър обстоятелства подлежи на удостоверяване не само с официални, но и с представени от заявителите частни документи, като след вписването на тези обстоятелства в регистъра същите стават противопоставими на всички трети лица, които следва да ги считат за настъпили.

Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърденията за неправилно приложение на материалния закон при определянето на вида на сключения между страните договор и смесване на характеристиките на договора за търговско посредничество и договора за търговско представителство, както и с доводи за необоснованост, изразяваща се в позоваване на неосъществени фекти. Сочените пороци биха съставлявали касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за тяхното наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване.

Не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК. Първият поставен от касатора въпрос не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото не съответства на процесуалните действия на ищеца и на съда. Така формулиран въпросът предпоставя, че ищецът е доказал правосубектността си и представителната власт на своя законен представител, а от там и активната си легитимация в процеса, чрез представяне на частни документи, изхождащи от самото дружество. В случая обаче представените в първоинстанционното производство документи, с които ищецът е удостоверил своята правосубектност и представителната власт на лицето, подало исковата молба като представляващ дружеството, не са частни, а официални свидетелстващи документи. Свързани с правосубектността на ищцовото дружество и удостоверителната сила на представените в тази връзка свидетелстващи документи са и поставените в допълнителното изложение / към допълващата жалба от 05.05.2021г./ въпроси под номер 11 и 12, които касаят момента на издаване на документите. Липсва спор в практиката и в доктрината за това, че правосубектността е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът е длъжен да следи във всеки един от стадиите в процеса и при липса на правосубектност производството следва да се прекрати. В случая заверката на представеното извлечение от дружествения регистър, е извършена от длъжностното лице – завеждащ дружествения регистър в Х., на дата 01.03.2019г., тоест официалният документ е съставен и отразява обстоятелствата в дружествения регистър към същия месец, в който документът е представен пред първоинстанционния съд. След като по делото са ангажирани доказателства за правосубектността на дружеството и лицето, което го представлява, актуални към момента на представянето им, при липса на твърдения от страните за промяна в тези обстоятелства, формулираните от касатора въпроси се явяват хипотетично поставени и не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на спора. Още повече, че от момента на предявяване на исковата молба дружеството се представлява от адвокат Г., упълномощен от К. К., в качеството на представляващ „КСКФ Лимитид“, чиято представителна власт по отношение на дружеството към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, се установява от представените официални свидетелстващи документи. Доколкото представителната власт на адвоката – пълномощник не отпада при промяна в представляващите търговското дружество физически лица, дори такава промяна да е настъпила в хода на производството, тя не би се отразила на редовността на извършените от името на дружеството процесуални действия.

С въпроси от 2 до 6 в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към жалбата от 16.04.2021г. касационният жалбоподател по същество оспорва правилността на решаващите изводи на въззивния съд относно авторството на представеното по делото електронно писмо от 08.11.2016г. Съгласно разясненията по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. правният въпрос трябва да е значим за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Наред с това по поставените въпроси не е обосновано и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, на която се позовава касаторът. С цитираното от него решение №122/28.01.2021г. по т. д.№1605/2019г. на ВКС, I т. о., е установена очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като в казуалната част на мотивите съставът на ВКС, след анализ на събраните по делото доказателства, е достигнал до извод, че не е доказано авторството на ищеца на представени по делото и оспорени от него електронни съобщения. Решението по т. д. №1605/2019г. на ВКС, I т. о., е постановено при различна фактическа обстановка, доколкото е установено, че електронните съобщения са изпратени от различна пощенска кутия /електронна поща/ от използваната от ищеца, като вещото лице е констатирало, че двете пощенски кутии /електронни пощи/ са с различен IP адрес. В тази връзка съдът е изложил доводи, че дори и двете пощенски кутии да са използвани от един и същ IP адрес, това пак не би установило по безспорен начин авторството на ищеца. В същото решение на ВКС е посочено, че купувачът би следвало да докаже електронен адрес, известен му предходно като такъв на продавача, ако сочи същия като недвусмислено обстоятелство по смисъла на чл.75 ал.2 от ЗЗД. В настоящото производство не е установено използване на различни IP адреси, а на две различни електронни пощи за изпращане на съобщения от името на ищцовото дружество, които са използвани от един и същ IP адрес. За да формира извод относно авторството на електронното съобщение, въззивният съд е взел предвид всички събрани по делото доказателства относно обстоятелствата при които е осъществявана кореспонденцията между страните и кореспонденцията на ответното дружество с други лица. Съобразил е констатациите на съдебната експертиза относно това, че IP адресът е бил предоставен на потребител „Алгънс“ ЕООД, както и че независим брой устройства във вътрешна мрежа могат да ползват посредством рутер или друго приспособление един и същ IP адрес / в случая от този IP адрес са били изпращани съобщения от две устройства чрез електронни пощи [електронна поща]. и [електронна поща]./ Тези данни обаче не са единствена опора на извода за авторството на електронното съобщение. Съдът е съпоставил констатациите на вещото лице с представените по делото писмени доказателства, като е установил, че същият IP адрес е използван в цялата разменена между страните кореспонденция относно сключването и изпълнението на договора, включително и във фактури, издадени и осчетоводени от „Алгънс“ ЕООД. Констатирал е, че електронният адрес [електронна поща]., от който е изпратено оспореното електронно писмо, както и другият електронен адрес [електронна поща] фигурират в представената по делото кореспонденция. Обсъдил е свидетелските показания на свидетеля Бабтин, който е посочил, че от адрес [електронна поща]. е получавал съобщения лично от А. Д.. Следователно становището на съда относно авторството на електронното писмо е формирано въз основа на анализ на всички доказателства в тяхната съвкупност. По този начин съдът е съобразил постоянната практиката на ВКС, формирана с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №58 от 13.02.2012г. по гр. д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 241 от 23.10.2013г. по гр. д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 324 от 13.07.2011г. по гр. д. №378/2009г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 57 от 06.07.2016г. по гр. д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г. о и други, в които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост.

Също по отношение на въпроси от 4 до 6 в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не се установява и соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №77 от 17.03.2015г. по гр. д. №2040/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Посоченото от касатора решение не съдържа принципно разрешение относно реда за проверка на електронни съобщения, а съдържа констатация на състава на ВКС, че в конкретния случай електронните съобщения между страните по делото се съхраняват както при ищеца, така и при ответника. Въз основа на това е направен извод, че страните са възприели с конклудентни действия този начин на кореспонденция, т. е. те са се съгласили изявленията, които се правят чрез електронните съобщения, да се считат в отношенията им като електронни документи. В настоящата хипотеза между страните не съществува спор относно това, че електронната кореспонденция е била възприета като способ за комуникация между тях по повод изпълнението на процесния договор.

Преценявайки неподписаните с квалифициран електронен подпис имейли с оглед останалите събрани доказателства и становищата на страните, въззивният съд е съобразил изцяло и практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл.274 ал.3 от ГПК определение №169 от 06.04.2017г. по ч. т.д.№672/2017г. на ВКС, ТК, І т. о. В същото е прието, че представено и прието като доказателство по делото /на хартиен носител като заверен препис/ електронно изявление на една от страните, адресирано до насрещната, което не е подписано с квалифициран електронен подпис, но чието авторство не е било спорно, има доказателствена стойност. Прието е, че съгласно разпоредбата на чл.13 ал.1 от ЗЕДЕП /ред.ДВ, бр.100/2010г./, електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва с формална доказателствена сила, то не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление. То не може да бъде игнорирано, без да се укаже възможността за доказване кой е издателят му. Принципно представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. В случай, че такова оспорване не е направено както в срока по чл.193 ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.184 ал.2 изр. последно от ГПК, за представилата документа страна не възниква задължение да ангажира други доказателства /напр. специализирани технически експертизи/. Съществуването на задължителна практика по поставения от касатора въпрос, с която въззивното решение е съобразено, изключва наличието на твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Седмият поставен от касатора въпрос относно доказателствената стойност на осчетоводена и платена от страната по делото фактура, е свързан с предмета на спора, доколкото са били съставени две фактури от м. април 2016г. за дължимо възнаграждение по процесния договор за посредничество /№3 от 21.04.2016г. и №3 от 28.04.2016г./, като спорно е било съществуването на задължението по фактура №3 от 21.04.2016г., което е в по - голям размер и което не е отразено в счетоводството на ответното дружество, а също и обстоятелството коя от фактурите отразява действителния размер на задължението на ответното дружество. Поставеният въпрос обаче не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото не е обсъждан от въззивния съд. Въззивният съд е обсъждал доказателствата за възникването и размера на вземането по фактурата от 21.04.2016г., по която ищецът претендира, че е получил само частично плащане и която не е осчетоводена при ответника. Съставът на САС не е обсъждал следващата по време на издаване фактура №3 от 28.04.2016г., доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от „Алгънс“ ЕООД насрещен иск за връщане на платеното по фактура №3 от 28.04.2016г. Преценката на въззивния съд, че фактура №3 от 28.04.2016г. не е от значение за основателността на първоначалния иск, е свързан с правилността на обжалваното решение и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.

Въпросите, поставени от касатора под №№ 8, 9, 10 и 13 в изложението по към допълнителната касационна жалба, се отнасят до правната характеристика на договора за посредничество. На първо място следва да се отбележи, че въпросът за съществуването, валидността и вида на сключения между страните договор не е подлежал на преразглеждане от въззивната инстанция. По този въпрос е формирана сила на пресъдено нещо с първоинстанционното решение, което не е било обжалвано и е влязло в сила в частта, с която „Алгънс“ ЕООД е осъден да заплати на „КСКФ Лимитид“ на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.51 от ТЗ сумата от 12 382,31 щатски долара, представляваща възнаграждение за посредничество по договор ALG-UDKF-01, ведно със законната лихва, считано от 18.05.2016г. до окончателното й изплащане. В този смисъл е и разрешението, дадено в решение от 28.11.2022г. по т. д.№1252/2021г. на ВКС, ІІ т. о. В същото се приема, че влязлото в сила първоинстанционно решение в необжалваната от страните част, с която се уважава предявен осъдителен иск за парично вземане, се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при разглеждане на спора относно останалата част от вземането във въззивната инстанция. В случая спорен пред въззивната инстанция е бил само размерът на дължимото на ищеца възнаграждение по договора. Дори и въпросът за вида на договора да е подлежал на преразглеждане от САС, решаващият му извод за основателност на иска не е обусловен от специфичните особености, разграничаващи договора за посредничество от договора за търговско представителство. Решаващата воля на съда е обусловена от преценката му относно наличието на съгласие между страните за размера на дължимото възнаграждение. Наред с това касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Относно съществените белези на договора за посредничество и приложимата към същия уредба е формирана постоянна практика на ВКС с постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №54/10.09.2010г. по т. д.№267/2009г. на ВКС, ТК, ІI т. о. и решение №236/27.02.2014г. по т. д.№956/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. В същите се приема, че договорът за посредничество се урежда от разпоредбите на чл.49 - 51 от ТЗ. Приема се, че посредничеството следва да се разглежда като чиста фактическа дейност, която се изразява в съдействието на търговския посредник за сключването на сделки. Основанието за това разбиране е дефинираното в чл.49 от ТЗ понятие за “търговски посредник”, според което той е търговец, който по занятие посредничи за сключване на сделки. Посоченото легално определение не само характеризира престацията на посредника като съдействие за сключване на определени търговски сделки, но позволява да се приеме, че се касае до дейност, упражнявана по занятие от търговец, който е специализиран в осъществяване на определени сделки или на сделки с определени обекти от гражданския оборот. Следователно в задължението му се включва намирането на клиенти на предлаганата от възложителя стока и в предоставяне на информация относно пазарните цени, качеството на предлагания продукт, включително и чрез предоставяне на мостра, както и на друга необходима информация, която дейност се финализира със сключването на договор за продажба на съответния продукт. За разлика от търговския представител, в чиито професионални качества и умения стои основанието за упълномощаването му за осъществяване на пряко, респ. косвено представителство на търговеца, посредникът не участва в сключването на сделката. С оглед изложеното не е обоснована сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице пороци, обуславящи вероятна недопустимост или очевидна неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, нито са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на същото решение.

При този изход на спора на страните не се дължат разноски.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №10255/19.03.2021г. по т. д. №5551/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.