О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5613

София, 03.12. 2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 2543 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. чрез И. К. – зам. апелативен прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 20/27.01.2025 г. по в. гр. д. № 375/2024 г. на Апелативен съд Б., поправено с решение № 26/5.02.2025 г., с което като е отменено частично решение № 203 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд Сливен, касаторът е осъден да заплати на Ж. Б. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 4 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 321, ал.3, пр. 2 и пр.1 вр. ал.2 НК, което е приключило с постановление за прекратяване от 4.08.2023 г. на Окръжна прокуратура С., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2023 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според него, фактът на частично прекратяване само за едно от повдигнатите на ищцата обвинения, не е основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБ на основание чл.2, ал.1, т.3 вр. чл.4, ал.1 ЗОДОВ, доколкото не е налице изискуемата са от закона причинна връзка между частично прекратеното обвинение и претендираните вреди. Отделно от това, по делото не били ангажирани и доказателства за негативни последици, настъпили от частичното прекратяване на наказателното преследване по едно от повдигнатите обвинения, които да са различни от тези, породени от наказателното преследване, проведено пред чужда държава и от продължаващото наказателно преследване за останалите пет броя тежки умишлени престъпления пред българския съд. Алтернативно, поддържа се, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. е допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД, тъй като последното не е съответно на реално претърпените и доказани вреди и на установената съдебна практика по аналогични случаи. Според касатора неправилен е изводът на въззивната инстанция за прекомерност на времетраенето на разследването и ограничаване на правата на ищцата в значителна степен по процесното обвинение, тъй като съдът не е съобразил характера и сложността на проведеното разследване – срещу шест обвиняеми лица за множество деяния, което е наложили и събирането на множество доказателства, както и обстоятелството че за период от 11 месеца разследването е било спряно на основание чл.25, ал.2 НК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повдигат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1/При присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради частично прекратяване – само на едно от повдигнатите обвинения, в хипотеза на неприключило съдебно производство по внесен в съда обвинителен акт за останалите повдигнати по делото пет обвинения за извършени тежки умишлени престъпления по чл.253 НК, следва ли решаващият съд да изложи аргументи за наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между увреждането и претендираното обезщетение и следва ли в този случай съдът да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД и 2/ При определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД дължи ли съдът произнасяне по всички установени релевантни факти, по всички доводи и възражения на страните, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта и да посочи обстоятелствата и значението им при определяне размера на тези неимуществени вреди. Поддържа се, че по тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК и ППВС № 4/23.12.1968 г., както и практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, са повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК и следните въпроси: 1/ При частично прекратяване на досъдебното производство само по едно от повдигнатите обвинения, в хипотезата на неприключено съдебно производство по внесен в съда обвинителен акт за останалите повдигнати по делото пет обвинения за извършени тежки умишлени престъпления по чл.253 НК, както и в хипотезата на претендиране на обезщетение за неимуществени вреди за период, през който срещу лицето се е водило друго наказателно производство пред съдебните органи на държава членка на ЕС, какви са базовите критерии за разграничаване на неблагоприятните последици като общ резултат от водените наказателни производство, когато липсват ясни граници от кои производства/обвинения, какви вреди са настъпили и 2/ Какви са критериите за преценка на разумността на срока на проведеното разследване и в тази връзка следва ли де се вземат предвид обективните пречки за приключване на разследването, преодоляването на които не зависи от действията на прокуратурата, а от действията на друга държава по реда на международната правна помощ.

Насрещната страна – Ж. Б. К., чрез адв. К., е депозирала отговор на касационната жалба, в който е изложено становище, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице нито първия допълнителен критерий, доколкото даденото от въззивния съд разрешение по въпросите е съобразено със задължителната и казуална практика на ВКС и ВС, нито втория допълнителен критерий, доколкото по въпросите е налице практика на ВКС. Изложени са и съображения, че наведените в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, са неоснователни.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която искът на ищцата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на неимуществени вреди от незаконното обвинение, е отхвърлен за сумата от 4 000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: през 2016 г. на ищцата е повдигнато обвинение по дело № 13/730080-16 пред съд в Амстердам, по което е постановена оправдателна присъда на 28.11.2022 г., като за периода от 27.09.2016 г. до 7.03.2017 г. на основание ЕЗА, издадена от съдебните власти на К. Н. е била задържана; във връзка с това производство ищцата е получила обезщетение в размер на 16 530 евро за изтърпяното лишаване от свобода, както и сумите от 1 021,82 евро, 3 499,74 евро и 340 евро – обезщетение за правна помощ, за възстановяване на разходите по делото и за подготовка и обработка на молбите, по които съдът се е произнесъл; на 26.02.2018 г. ищцата е привлечена като обвиняема по ДП № 25/2022 по описа на ОСО при ОП-С. за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр. 2 и пр.1 вр. ал.2 НК, като е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“; с постановление от 4.08.2023 г. наказателното производство е прекратено по отношение на ищцата за обвинението по чл.321, ал.3, пр. 2 и пр.1 вр. ал.2 НК и е продължило по повдигнатите й обвинения по чл.253, ал.4 вр. ал.3, т.1, пр.2 и т.2, вр. ал.2, пр.3, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК и по чл.354а, ал.2, вр. ал.1, изр.1, пр.4, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1; през 2024 г. е внесен обвинителен акт срещу ищцата и още 5 обвиняеми лица по окончателно обвинение за извършени пет отделни умишлени престъпления по чл.253, ал.4 вр. ал.2, пр.3, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК; по повдигнатото обвинение е образувано нохд № 349/2024 г. по описа на Окръжен съд Сливен.

При тези данни е прието, че за времето посочено в исковата молба – 27.09.2016 г. до м.08.2023 г. срещу ищцата са образувани и водени две самостоятелни наказателни производство за различни престъпления – едното в К. Н. по което е налице оправдателно решение и на ищцата са изплатени конкретни суми за обезщетение за осъщественото задържане по ЕЗА и за съдебни разноски, а другото в България, което не е приключило, но по което с постановление от 4.08.2023 г. на ОП С., е прекратено по отношение на ищцата по обвинението по чл.321, ал.3 НК. Въззивният съд е приел, че публикациите в медиите съдържат основно информация за събитията през м.09-м.10 на 2016 г. и са във връзка с воденото в К. Н. производство, поради което не могат да бъдат отнесени към повдигнатото на ищцата през 2018 г. обвинение от ОП С.; че от данните по делото не се установява полученото заболяване на стресова основа „хашимото“ да е в причинна връзка с незаконното обвинение, доколкото още през 2015 г. на ищцата е поставена диагноза за щитовидно заболяване, а през 1987 г. същата е претърпяла и операция с частично отстраняване на щитовидната жлеза, което също обяснява оплакванията за дисфункция на щитовидната жлеза. При съобразяване на факта, че след повече от пет години по отношение на ищцата е прекратено наказателното производство за тежко умишлено престъпление, което се наказва с лишаване от свобода, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, която е безвиновна, за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата обичайни неимуществени вреди, които последната е била принудена да търпи в рамките на необосновано дълъг период от време. Посочил е, че всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвиняемия с оглед очаквана бъдеща репресия, като релевантни за определяне размера на обезщетението в конкретния случай са тежестта на престъплението по чл.321, ал.3 НК; минималния обем, проведени с участието на ищцата процесуални действия; липсата на ограничения на личната й свобода или във връзка с упражняваното от нея занятие; негативните последици за здравословното й състояние, по отношение на които съдът е приел, че те са вследствие на комплекс от фактори, сред които освен преживения от наказателното преследване стрес и психическо напрежение, са и наличието на причини, произтичащи от предходни заболявания, както и от настъпили трагични събития в семейството й, които безспорно не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Отчетен е и факта на общата продължителност на досъдебното производство – над пет години, която не може да бъде обоснована с интензивност и сложност на процесуалните действия, със сложност на делото, още повече че от съдържанието на постановлението за прекратяване може да се установи, че още към привличането на ищцата като обвиняема, не са съществували доказателства за подобна престъпна дейност. Отчитайки и обстоятелството, че по останалите обвинения срещу ищцата е внесен обвинител акт и производството по наказателно дело е висящо на първа инстанция, въззивният съд е приел, че описаните в исковата молба и установени по делото обичайни негативни изживявания, нямат за своя причина единствено незаконното обвинение. При съобразяване на горните обстоятелства и на обществено – икономическите условия на живот в страната към 2023 г., въззивният съд е приел, че сумата от 4 000 лв. е справедливият размер обезщетение, което ще репарира настъпилите вреди.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Макар и повдигнатите в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал нарушение на задължителната постановка на т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според която обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на пряка причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, като в случаите на частично оправдаване или прекратяване на наказателното производство, се вземат предвид всички обстоятелства:броят на деянията за които е постановена оправдателна присъда;тежестта на извършените деяния, за които производството продължава или е за които е осъден дееца съпоставени с тези, за които е оправдан; причинна връзка между незаконността на обвиненията, за които е оправдан и причинените вреди –болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД. При съобразяване на тези задължителни указания и на трайната казуална практика на ВКС, въззивният съд е приел, че възникването на отговорността по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е прекратяване на досъдебното производство по отношение на ищцата за обвинението по чл.321, ал.3, пр. 2 и пр.1 вр. ал.2 НК. Съдът е приел, че между незаконното обвинение за извършено престъпление за участие в организирана престъпна група и претърпените от ищцата обичайни вреди – емоционални, психически и психологически притеснения и терзания, накърнено социално общуване, достойнство, добро име в обществото и др., за които се приема, че обичайно се търпят по време на наказателното преследване, е налице причинно-следствена връзка. За да достигне до този извод, въззивният съд се е ръководел от трайната практика на ВКС, според която при установяване на този вид неимуществени вреди, съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди от незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното обвинение. Само в случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните или конкретно увреждане на здравето или други специфични увреждания с оглед конкретните обстоятелства, последните следва да бъдат изрично посочени в исковата молба и да бъдат доказани от ищеца. В конкретния случай, за посочените от ищцата вреди над обичайните – конкретно увреждане на здравето, въззивният съд е приел, че последните не се намират в причинна връзка с незаконното обвинение, поради което не подлежат на обезщетяване. Въззивният съд не е нарушил и разясненията, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил ясно и точно кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. При определяне на конкретния размер на обезщетението съдът е съобразил константната практика на ВКС, според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения на ВКС, индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи, при които са присъдени обезщетения в много по-високи размери – 50 000 лв., 25 000 лв. , 12 000 лв. и 10 000 лв./, не са взети предвид едни и същи основни факти, т. е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване.

По останалите въпроси, за които се поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не е изложена надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора, на насрещната страна следва да присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 000 лв., видно от представения договор за правна помощ от 18.03.2025 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20/27.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 375/2024 г. по описа на Апелативен съд Б..

ОСЪЖДА Прокуратура на Р. Б. да заплати на Ж. Б. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж-к „Сини камъни“, [жилищен адрес] на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1 000 лв.- разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: