О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50639 гр.София, 30.11.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Б. ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2758 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Корпоративна търговска банка“АД /н/, чрез синдиците А. Н. Д. и К. Х. М. срещу решение № 500/30.07.2021г. по в. т.д. № 2293/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №760/29.05.2020г. по т. д.№1780/2017г. Софийски градски съд в частта за признаване за установено по реда на чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, че „Интерхотели“ АД не дължи на „КТБ“ АД /н/ разликата над 19 769,86 лв. до предявения и приет в производството по несъстоятелност на „Интерхотели“ АД /н/ размер от 25 587,79 лв. на вземане за неустойка върху просрочена лихва за периода от 18.07.2016 г. до 24.11.2016 г. и сумата 376 196,86 лв. – вземане за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство по ч. гр. д. №5954/2016г. на РС-Плевен.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „Интерхотели“ АД /н/ не е подал писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорните вземания за неустойка и юрисконсултско възнаграждение са били присъдени в полза на „КТБ“АД /н/ със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 08.08.2016г. по ч. гр. д. №5954/16г. на РС - Плевен. Претендирани са били въз основа на извлечение от счетоводни книги, като произтичащи от договор за кредит, сключен между страните на 05.10.2010 г., респ. вземането за юрисконсултско възнаграждение са разноски в заповедното проиводство по ч. гр. д. № 5954/2016 г. на РС-Плевен. Същите вземания в последствие са били предявени от банката в откритото спрямо касатора производство по несъстоятелност и включени от синдика в списъка на приетите вземания, одобрен с определението от 04.05.2017 г. по т. д. №5599/2015 г. на СГС, ТО, VІ-1 с-в. Поради неуважаване на възражението на „Интерхотели“ АД /н/ срещу посочените вземания той е предявил искове с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ, с които е оспорил съществуването им. За неоснователно САС е приел оплакването на „КТБ“АД /н/ по оспорване с въззивната жалба на заключението на вещото лице по допуснатата и назначена в производството пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, което е прието от съда без възражения от страните. Изложил е аргументи, че страната не се е възползвала от правото си да оспори заключението при приемането му и не може да упражни това възражение пред възивната инстанция на основание никоя от хипотезите на чл.266 ГПК. Освен това е преценил като ирелевантна за спора представената във въззивното производство параметрична справка като е посочил, че видно от разд.ІІІ т.18 от заключението по ССЕ това извлечение от счетоводните книги на банката е било съобразено от вещото лице в заключението му. Поради което е намерил за основателен отрицателния установителен иск за разликата над 19 769,86 лв. до предявения в производството по несъстоятелност размер на вземане за неустойка върху просрочени лихви върху просрочена главница за периода 18.07.2016 г.-24.11.2016 г.

По отношение на вземането за юрисконсултското възнаграждение, въззивният съд е счел, че съгласно чл.78 ал.8 ГПК, то се присъжда с крайния съдебен акт на съда в рамките на проведеното пред него производство. Като вземане юрисконсултското възнаграждение възниква и става изискуемо с влизането в сила на съдебния акт, с който е присъдено. За да е дължимо вземане за юрисконсултско възнаграждение, присъдено в заповедно производство, следва заповедта за изпълнение да е влязла в сила, а това, съгласно чл.416 ГПК, става когато не е подадено възражение срещу нея в законоустановения срок или, при подадено такова, е развито исково производство по реда на чл.422 ГПК, което е приключило с решение, с което длъжникът е осъден да заплати юрисконсултското възнаграждение, посочено в заповедта за изпълнение. В случая е преценил, че нито една от двете хипотези не е налице – предвид разпореждане №8483/23.05.2017г. по ч. гр. д.№5954/2016г. на ПлРС срещу заповедта за изпълнение от 08.08.2016г. е било подадено възражение от „Интерхотели“АД, а на „КТБ“АД/н/ е била указана от съда възможността да предяви иск за установяване на вземането си по реда на чл.422 ГПК. Безспорно е, че такъв не е предявен. Без значение според САС са били причините за непредявяването на иска – в частност поддържаното от касатора, че такава причина е междувременно /след подаване на заявление и издаване на заповед за изпълнение/ постановеното съдебно решение, с което е открито производство по несъстоятелност на длъжника му. От значение е, че липсва влязъл в сила съдебен акт /заповед за изпълнение или положително решение по чл.422 ГПК/, на което само основание възниква вземането за юрисконсултско възнаграждение по заповедта за изпълнение. Поради което въззивната инстанция е заключила, че доколкото производството по чл.694 ТЗ касае единствено установяване съществуването или не на дадено вземане, което вече е възникнало в определен момент и на определено основание, в рамките на това производство, вземане за юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство не може нито да възникне, нито да бъде признато съществуването му.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и да направи свои фактически и правни изводи?; 2/ При въведено изрично оплакване във въззивната жалба за неправилност на решението поради неверни изводи на вещото лице и възникнала необходимост от отговор на въпроси, за които трябват специални знания с оглед на съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, длъжен ли е въззивният съд да допусне нова експертиза?; 3/Дължимо ли е юрисконсултско възнаграждение, присъдено в заповедното производство, при невъзможност заповедта за изпълнение да влезе в сила, поради подадено възражение и недопустимост на иска по чл.422 ГПК заради открито производство по несъстоятелност на длъжника? Касаторът се позовава по първите два въпроса на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като същите са решени в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 130/23.06.2016г. по т. д. № 748/2015г. на ВКС, I т. о., решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015г. на ВКС, I г. о., решение № 132/29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, III г. о. и др., а по трети въпрос – на допълнително основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият правен въпрос е въведен с довод за непроизнасяне на въззивния съд по оплакването за необоснованост на извода на първоинстанционния съд относно размера на дължимата неустойка, тъй като е основан на неверно изчисление на вещото лице, при заложени неверни изходни данни. Доводът не отговаря на произнасянето на САС, което е в съответствие с цитираната практика на ВКС. Решаващият съд изрично е взел отношение, като е обсъдил представената във въззивното производство параметрична справка и е посочил, че по нея е работило вещото лице и същата е била съобразена при изготвяне на заключението на ССЕ. Несъгласието на касатора с констатациите на съда по отношение установеното от експертизата касаят правилността на въззивното решение – изискват проверка на доказателства и изводи въз основа на тях, и не представляват правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият правен въпрос също не се явява обуславящ крайните правни изводи на въззивния съд. Освен приетото, че оспорването на заключението на вещото лице, депозирано пред първата инстанция, е било преклудирано, поради липса на направени в тази връзка възржания, САС е изложил и допълнителни аргументи, че оплакването във въззивната жалба се основава на данните по параметрични справки, а те вече са били съобразени от вещото лице. Следователно не са били налице нови доказателства по смисъла на чл.266 ГПК, които да обосновават допускане на нова експретиза за проверка на вече извършена.

По третият правен въпрос не е изпълнено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, на което се позовава касаторът. По въпроса за конкуренцията между исковото производство по чл.422 ГПК и това по чл.694 ТЗ в хипотеза, аналогична на процесната – заварено заповедно производство /на етап подадено възражение по чл.414 ГПК от длъжника/ от решение за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, е налице произнасяне в служебно известното на състава на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, Решение № 66/29.07.2022г. по т. д. № 636/2021г. на ВКС, II т. о. В същото е прието, че наличието на заварено производство относно вземането по чл. 637, ал. 1 ТЗ, включително когато е по чл. 422 ГПК, води до недопустимост на иска по чл. 694 ТЗ за същото вземане, тъй като завареното производство изпълнява ролята на иск по чл. 694 ТЗ, но с оглед процесуална икономия се запазват извършените до откриването на производството по несъстоятелност действия. При издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника и предявени след възражението по чл. 414 ГПК и след откриване на производство по несъстоятелност искове по чл. 422 ГПК и чл. 694 ТЗ за същото вземане производството по иска по чл. 694 ТЗ също е недопустимо, тъй като с оглед разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност. Резултатът от предявяване на вземането в производството по несъстоятелност определя последващото развитие на исковото производство по чл. 422 ГПК. Ако вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ от друг кредитор на несъстоятелността, производството по чл. 422 ГПК следва да продължи с участието на посочените в чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ страни– кредитора, предявил вземането /ищец/, длъжника /ответник/, синдика и лицето, подало възражение.

Аналогично следва да е разрешението и при подадено от длъжника и неуважено от съда по несъстоятелността възражение по чл.690 ТЗ /която разпоредба се отнася общо до длъжник и кредитори/ срещу прието вземане на кредитор, който вече се е снабдил със заповед за изпълнение по отношение на това вземане. В съответствие с така цитираната практика е произнасянето на САС, че в настоящия случай след като заповедното производство е било заварено от решението за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника и има депозирано в срок възражение по чл.414 ГПК от длъжника срещу заповедта за изпълнение, то защитата на кредитора е чрез предявяване на иск по чл.422 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че на касатора е била указана от заповедния съд възможността да подаде иск по чл.422 ГПК, но той не упражнил в срок това свое право и изрично е изразил становище, че няма да го подаде, като мотивите му са без значение. В този случай заповедта за изпълнение не влиза в сила /попада извън посочените в чл.416 ГПК хипотези – когато не е подадено възражение в срок или е оттеглено, или след влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането/.

Така приетото налага извод, че издадената заповед за изпълнение подлежи на обезсилване на осн. чл.415, ал.5 ГПК и за длъжника остава открита възможността да предяви иск по чл.694, ал.1 ТЗ относно приетите в производството по несъстоятелност вземания.

Като е счел, че разноските на кредитора в заповедното производство са последица на влизането в сила на заповедта за изпълнение, апелативният съд е съобразил и разрешението по т.12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В същото е посочено, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В съобразителната част по т.10в от тълкувателното решение изрично е разяснено, че разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за изпълнение - чл.412, т.6 ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във формиране размера на цената на иска.

Предвид изложеното, поради неизпълнение на изискванията по чл.280 , ал.1, т.1 и 3 ГПК настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Водим от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № № 500/30.07.2021г. по в. т.д. № 2293/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №760/29.05.2020г. по т. д.№1780/2017г. Софийски градски съд в частта за признаване за установено по реда на чл. 694, ал. 1, т. 1 ТЗ, че „Интерхотели“ АД не дължи на „КТБ“ АД /н/ разликата над 19 769,86 лв. до предявения и приет в производството по несъстоятелност на „Интерхотели“ АД /н/ размер от 25 587,79 лв. на вземане за неустойка върху просрочена лихва за периода от 18.07.2016 г. до 24.11.2016 г. и сумата 376 196,86 лв. – вземане за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство по ч. гр. д. №5954/2016г. на РС-Плевен.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: