7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50873
гр. София, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 2984 по описа на Върховния касационен съд за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Т. С. Й., представлявана от адв. К. Т., и на „Осъм“ АД, чрез адв. Ф. Ф., срещу въззивно решение № 146/25.06.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 165/2020 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 556/22.11.2019 г. по гр. д. № 444/2019 г. на Районен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение на основание чл.200 КТ е осъдено „Осъм“ АД да заплати на Т. Й. сумата 50 262.24 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на съпруга й В. Г. В., вследствие трудова злополука, станала на 12.02.2018 г. Сумата е присъдена със законната лихва, считано от 01.03.2019 г. до окончателното й изплащане. Претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над присъдените 50 262.24 лв. до предявения размер от 100 000 лв.
Жалбоподателката Т. Й. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, като сочи, че същото е постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, включително наведените с въззивната жалба – сочи се противоречие с решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о., решение № 36/07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г., II т. о. и др.; 2) налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат поради груба небрежност на работника в случай, че работодателят, без предварително проведен инструктаж и в нарушение на правилата за безопасни условия на труд, е допуснал извършване на работа с необезопасени машини и съоръжения – сочи се противоречие с решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о. и решение № 60/05.03.2014 г. по гр. д. № 5074/2013 г., ІV г. о.; 3) възможно ли е длъжностната характеристика за една длъжност, в случая за „шлосер“, да се приравнява и прилага за друга длъжност, в случая за „товаро–разтоварач“, при реализиране имуществената отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ –твърди се противоречие с решение № 34/16.02.2015 г. по гр. д. № 5862/2014 г., IV г. о.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа въпросите: 4) длъжен ли е работодателят да извърши инструктаж на лице, което не притежава нужната квалификация за изпълнение на възложените трудови задължения по смисъла на чл. 6 от Наредба № 12/30.12.2005 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, конкретно - при изпълнение на товаро–разтоварни работи; 5) има ли право работодателят да възлага на работника работа, която не е включена в длъжностната му характеристика и за която той няма нужната квалификация, ако не е налице производствена необходимост за това.
Касаторът „Осъм“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на ищцата. Изложени са доводи, че определеното от съда глобално обезщетение от 120 000 лв. е необосновано завишено, не съответства на установените по делото обстоятелства, както и на размера на заявената от ищцата претенция за сумата от 100 000 лв.
В изложението си касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК и формулира следните въпроси: 1) при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, ограничен ли е съдът от преценката на ищеца и посочения в исковата молба размер на претенцията за обезщетение; 2) когато ищецът е заявил, че претендира пълно обезщетение за неимуществените вреди от трудова злополука, а приносът по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се установи по възражение на ответника, може ли съдът да определи дължимото за заплащане от работодателя обезщетение приемайки, че справедливото обезщетение е в по-висок размер от претендирания.
По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съпругът на ищцата – В. В. е работил в ответното дружество на длъжността „шлосер“. На 12.02.2018 г. същият е претърпял трудова злополука - при транспортирането на аспирационен филтърот един цех в друг, след известно разстояние филтърът внезапно се наклонил и в стремежа си да осуети неговото падане работникът бил затиснат между конструкцията и терена. В резултат на злополуката получил тежки травми по тялото и главата, от които увреждания няколко часа по-късно починал. Трудовият характер на злополуката е признат с разпореждане № 51041011/22.03.2018 г. на НОИ. На ищцата като наследник на починалото лице е изплатено застрахователно обезщетение по застрахователна полица №360717050000031 на ЗАД „Б. В. И. Груп“ в размер на 33 737,76 лева.
Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, включително заключението на съдебно–психиатричната експертиза, въззивният съд е приел, че в резултат на внезапната загуба на най-близкия й човек, ищцата е преживяла и продължава да търпи душевни болки и страдания, животът й се променил коренно, останала е без семейство, лишена е от грижите и подкрепата на своя съпруг, на когото е разчитала както в емоционално, така и във финансово отношение. Отчетено е, че В. В. е бил на 47 г. към датата на злополуката, като три дни преди нея двамата с ищцата са сключили граждански брак, а преди това са живели на съпружески начала в продължение на 8 години, разбирали са се много добре, имали планове за бъдещето – да си купят апартамент и да си осиновят дете. Посочено е, че макар и ищцата да не е претърпяла посттравматично стресово разстройство, тя е с изразени симптоми на депресивен синдром, изпитала е редица негативни преживявания и психически дискомфорт. При тези обстоятелства като безспорно е прието, че са налице основания за ангажиране отговорността на ответника по чл.200 КТ във връзка с настъпилата трудова злополука.
Същевременно, въззивният съд е счел за основателно възражението на работодателя по чл. 201, ал. 2 КТ за съпричиняване на увредата от страна на пострадалия. Посочено е, че в конкретния случай не е установено по безспорен начин работодателят да е провел писмен инструктаж, а доколкото е проведен устен такъв преди изпълнението на възложената работа, не може да се приеме, че дадените указания за безопасност са били достатъчни. Освен това, анализирайки задълженията и отговорностите за длъжността „шлосер”, която съгласно т. 3 от длъжностната характеристика се осъществява при повишена степен на риск, обстоятелството, че в случая не се касае за инцидентно поставена задача, и от друга страна - предприетото от работника в конкретната ситуация, съдът е направил извод, че с действията си пострадалият е застрашил собственото си здраве и живот. В тази връзка е посочено, че останалите работници, които са участвали в преместването на филтъра и са видели, че в един момент съоръжението губи равновесие и се накланя, са се отдръпнали, докато В.В. се „мушнал” под него да го стабилизира, за да не падне. Според свидетелските показания, дори визуално е било ясно, че това е практически невъзможно с оглед тежестта и размерите на филтъра - дължина около 3 м и височина над 2,5 – 3 м.
След извършен анализ на събраните по делото доказателства, съдът е счел, че като е предприел навлизане в опасната зона на падане на съоръжението, пострадалият е допринесъл за настъпването на злополуката - действал е в нарушение на технологичните правила и норми, на задълженията и отговорностите за заеманата длъжност, пренебрегнал е елементарни основни правила за безопасност и по този начин е поставил в риск собственото си здраве и живот. Поведението му е счетено за проява на груба небрежност и основание за намаляване на имуществената отговорност на работодателя.
Във връзка с дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изцяло е споделил изводите на първата инстанция, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата 120 000 лв. ( при претендирани с исковата молба – 100 000 лв.). От тази сума е приспаднат приетият процент за съпричиняване на увреждането – 30% и изплатеното от застрахователя обезщетение, при което на жалбоподателката е присъдена разликата в размер на сумата 50 262.24 лв. За разликата до предявения размер от 100 000 лв. претенцията е отхвърлена като неоснователна.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Формулираните в изложението на касатора „Осъм“ АД въпроси са правнорелевантни, но по същите съдът се е произнесъл в съответствие с разрешението, прието с ТР№1/01.08.2022 г. по тълк. д. №1/2021 г. на ОСГТК на ВКС.
С постановяването на цитираното тълкувателно решение е преодоляна противоречивата съдебна практика по въпроса – „ограничена ли е преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума, или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума“. Даденото разрешение е, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.
В случая, при претендирано с исковата молба обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 100 000 лв. въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на сумата 120 000 лв. и от тази сума е приспаднал 30 % за приетото съпричиняване на вредоносния резултат, както и изплатеното застрахователно обезщетение. Искът е уважен до размера на сумата от 50 262.24 лв., която е в границите на поисканото с петитума на исковата молба обезщетение за неимуществени вреди.
Поставеният в изложението на жалбоподателката Т. Й. процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд при доказателствения анализ и мотивиране на акта му по същество, е обуславящ, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Налице е трайно установена практика (в т. ч. и цитираната от страната), според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото (вж. – решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него). Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства (в с. см. – решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и посочените в него). Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол по посочения въпрос.
Въпроси № 2 и № 4 от изложението на Т.Й., касаещи приложението на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, също са релевантни, но не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за селектиране на жалбата. По въпросите има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Съдържанието на понятието „груба небрежност” е изяснено безпротиворечиво в обвързващата практика на ВКС. Грубата небрежност е степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия (в т. см. - решение № 291/11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., решение № 348/11.10.2011 г. по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., решение № 977/14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о. и др.). При трудовата злополука, за да има съпричиняване следва да е установено, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност (вж. – решение №202/12.12.2014 г. по гр. д. №1298/2014 г., III г. о. и цитираните в него други актове по същия въпрос).
Правилото по чл. 201, ал. 2 КТ намира приложение и ако работодателят не е осигурил в достатъчна степен безопасни условия на труд, като не е обезпечил обезопасяването и изправността на машините и съоръженията, също и независимо дали е проведен инструктаж за безопасност. Тези обстоятелства не могат изначално да дисквалифицират грубо небрежното поведение на работника при извършването на възложената работа, в какъвто смисъл е приетото с решение № 157/24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г., III г. о., решение № 202/12.12.2014 г. по гр. д. № 1298/2014 г., III г. о., решение № 302/07.10.2013 г. по гр. д. № 3248/2013 г., IV г. о. и др. Обвързващото тълкуване в тези актове е, че когато допуснатата от работодателя неправилна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа не е във връзка или не е само тя причина за настъпилата злополука, извършените от пострадалия нарушения на тези правила не могат да бъдат елиминирани, ако съставляват „груба небрежност”. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В този случай виновното лице отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците, причинени от поведението на увредения (вж. - ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС).
Изяснено е също, че когато увреждането настъпи при изпълнение на работа, съставляваща източник на повишена опасност и възложителят отговаря поради това, че не е спазил правилата за осигуряване на безопасност на труда, той дължи обезщетяване на вредите, настъпили от собствената му немарливост. Ако наред с това пострадалият има принос в процеса, довел до увреждането, поради това, че сам се е поставил в ситуация на повишен риск, той съпричинява вредите заедно с възложителя. В зависимост от обстоятелствата по делото следва да се прецени дали пострадалият е допринесъл за настъпването на по-голяма част от вредите, или тази по-голяма част следва да се счете резултат от установените като неизпълнени от страна на работодателя правила за безопасност. Преценката е конкретна за всеки отделен случай, като сам по себе си фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд, не е достатъчен за да се презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука. Поради това, следва да се прави разграничение между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на възложителя на работата и вредите, причинени от увредения. Причинителят на вредите отговаря само за онези от тях, които са в причинна връзка с неговото виновно поведение.
Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. След анализ на всички събрани по делото доказателства, е разграничено за кои вреди отговоря работодателят, поради неспазване на правилата за безопасност при изпълнение на работа, съставляваща източник на повишена опасност и кои вреди и в каква степен са следствие от действията на увредения, респ. какво е съотношението в приноса на страните за настъпване на крайния вредоносен резултат.
Правилността на фактическите констатации на въззивния съд не подлежи на проверка в настоящото производство, но от правна страна съдът е съобразил, че тежестта да докаже възражението си по чл. 201, ал. 2 КТ е за работодателя, който е успял да проведе пълно доказване на твърденията си за наличие на поведение на работника, съставляващо „груба небрежност” - при липса на проявено елементарно внимание и съобразяване, в нарушение на основни правила за безопасност, само пострадалият от всички работници е решил да навлезе в опасната зона на преместваното едрогабаритно съоръжение, за да го „подпре” и стабилизира с тялото си.
Останалите два въпроса (№3 и №5) в изложението са изцяло неотносими за селектирането на жалбата, тъй като по такива въпроси въззивният съд не е имал задължение и не се е произнасял, съответно – въпросите са ирелевантни за крайното решение на инстанцията по същество и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
При този изход на делото в касационната инстанция страните – жалбоподатели не си дължат заплащане на разноски.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 146 от 25.06.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 165/2020 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч по подадените касационни жалби на Т. С. Й. и на „Осъм“ АД – [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.